"Отвъд границите": Филипка Николова - „До Там… и обратно..."

Първото излизане

Още от малка имам страх, може да се е появил от някой филм, който съм гледала, но имам страх, че ще умра или в самолетна катастрофа, или при раждане. Но това не ме спря нито да стана майка два пъти, нито да замина на бригада в Щатите, когато бях на двадесет и три. И качвайки се на самолета си казах: "Ми, сега какво да правиш, на двадесет и три си, видя доста неща от живота, макар и само в България… трябва да се рискува." И се качих на самолета.

Бяхме няколко човека българи, летяхме през Париж, където останахме двадесет часа и беше невероятно преживяване, защото не бях излизала дотогава извън страната ни и бях виждала другия свят само по телевизията или по филми. Много се вълнувах, когато влязох в Нотр Дам, още повече, че бях израснала в църквата в Панагюрище. Спахме в колата, която бяхме наели точно под Айфеловата кула – голяма романтика.

Когато кацнахме на летището в Чикаго, в Щатите, мащабите ме сразиха и се почувствах много малка и че правя нещо, за което май не съм подготвена. В същото време не ми се искаше и да помислям за връщане. Наехме кола, с която трябваше да се придвижим до Минесота, в което отивахме. И дойде следващото ми изпитание, защото се редувахме кой да кара колата и на мен ми се падна да шофирам през нощта. Всички в колата спяха, заваля проливен дъжд, фарове, камиони… навсякъде около мен на тези гигантски магистрали. И там разбрах, че в Щатите могат да те изпреварват от двете страни. Нямаш представа какво е колата ти да се окаже в един момент между два от техните огромните тирове, сякаш си притиснат и ще те смачкат всеки момент. Не съм си представяла, че са толкова големи, наистина… Все едно си в тунел от камиони, толкова ме беше страх… И въпреки уплахата ми не си позволих и за миг да кривна, защото отговорността за останалите в колата беше моя и тя ме крепеше. Най-сетне сетне стигнахме до Минесота, откъдето потеглихме към градчето, в което трябваше да започна работа.

Медора, САЩ

Когато стъпих в Медора, първото нещо, което ми напомни за дома беше люлякът, който видях да цъфти там. Откъснах си един, сложих го в книга за няколко дни, а след това го изпратих в писмо на мама. А Медора е уникално типично каубойско градче в Северна Дакота. В него живеят само петдесетина жители. Невероятно мъничко уютно местенце, в което има една кръчма, която се казва „Iron Horse”.

Като влязохме в нея все едно влизаш в нечий дом, толкова задушевна беше обстановката, а всички посетители бяха с карирани ризи, с каубойските шапки и само дето Доли Партън не седеше сред тях.
Само след много малко време щях да се изумя колко хора побира Медора през лятото, защото там всяко лято се играе, през целия сезон „Медора мюзикъл“ - https://www.medora.com/.

Този мюзикъл е в чест на Теди Рузвелд, който след смъртта на майка си и съпруката му е изпаднал в много тежко психическо състояние и там, в това градче, се е възстановил. Има една шега, че всеки американец поне веднъж в живота си трябва да отиде и да го гледа.

Та „Медора мюзикъл“ се играе в един парк, който се намира сред хълмовете около градчето. В Северна Дакота релефът и ландшафът са много специфични – с ниска растителност, каменисти, ниски склонове, точно като в Дивия запад.

И сред тази природа се строи една сцена. Актьорите и музикантите са събрани от цяла Америка и са облечени с типичните каубойски костюми.

Тази снимка е от Америка и е направена до сцената на мюзикъла, малко след представлението с Rey Anderson, американски актьор, който играеше ролята на Теди Рузвелт и бяхме много близки.
Поддържахме връзка чрез писма и мейли години наред до последните му месеци живот, когато го полази болестта на 20 век – рак. Той обичаше да се определя като моя американски дядо.

Няма да забравя и един от местните жители – каубоя Кайл, и той участваше в мюзикъла. Ролята му беше да се появи на един от хълмовете, на които го осветяваше един прожектор и го проследяваше как слиза по хълма с коня си, облечен в каубойските дрехи. И някак усещането е много родолюбиво, много типично американско.

А ти какво работеше там?

Денем основната ми работа беше да правя салати в един от ресторантите, но освен това и боядисвах в едно ранчо, а вечер в мюзикъла управлявах един прожектор. Беше уникално преживяване, защото работният ми ден започваше в шест сутринта. С колата ходех до ранчото и боядисвах три часа, после тичах в ресторанта да правя салатите, и вечерта в осем до единадесет с прожектора на мюзикъла. И въпреки това не ми се искаш да си тръгна оттам. Прибрах се само защото знаех, че мама много ще тъгува за мен.

Как такава малка общност приема чужденци?

За тях не е новост, защото всяка година заради мюзикъла там ходят много млади хора да работят и помагат. И местните са много топли като възприятие и много любопитни да разберат колкото се може повече за мястото, от което идваш, ти какъв си, за какво се бориш. Срещнах невероятни хора там, с които и до днес сме приятели.

През последните две седмици от престоя ми в Америка сбъднах една от детските си мечи да обиколя страната и да видя Ниагара. Когато четях „До Чикаго и назад“ само гледах карата и не съм си помисляла, че някой ден наистина ще отида там, а и семейството ми никъде не е пътувало, но пък нищо не ми пречеше силно да мечтая за това и то се сбъдна.

А Ниагара ми се стори грандиозно нещо, както впрочем е и цяла Америка. Ниагара е чудо на природата, от онези, които ти показват колко си мъничък. Ние се приближихме до водопада с лодка, бяхме облечени с небесно сини дъждобрани, имаше и жълти, но моят беше син, и въпреки това водата те залива целия, толкова силно пръска, когато пада от тази височина. А грохотът ѝ е невъобразим.

И знаеш ли ние бяхме толкова ентусиазирани, щастливи, снимаме си, надвикваме водата… и в един момент поглеждам към кабинката на човека, който управляваше лодката. Момчето до него, което му помагаше беше задрямало. И си помислих как хората мечтаят да видят това чудо Ниагара и идват от цял свят, а той е всеки ден тук и за него не е никакво чудо, дори го налегнало такова отегчение, че е задремал… и дори вълнението на хората вече не го интересува...

Великобритания

Година след като се върнах от Щатите с бъдещия ми съпруг заминахме пак на бригада за Великобритания. И много искам да направя паралел между двете държави. Тотален дисонанс на усещането от това как бяхме посрещнати в Америка и Англия… В Америка не знаеха къде е България и ни приемаха много добре. А в Англия всички знаеха и ни приемаха по много негативен начин. Като хора от Третия свят и това много ми тежеше. Първите седмици всяка вечер плачех защо съм отишла там, какво търся, защо не съм си в България, където никой няма да се държи толкова лошо с мен. Но мина и беше добър опит! Интересното е, че когато години по-късно отново посетих Великобритания, вече като част от екипа на голяма фирма, пак знаеха, че съм българка, но отношението беше коренно различно.

Детството, Панагюрище, България

Пораснах в Панагюрище, родния ми град. И понеже до осми клас се занимавах с много спорт, почти професионално, не бях от най-ученолюбивите, хич не ми се четяха книги. И така, в края на осми клас се оказах с диплома 4.11, с която трябваше да кандидатствам. А моята мечта беше да уча в художествена гимназия, но тя беше в Пазарджик и мама ми каза: „Хубаво е да учиш там, но ще ми е много мъчно да не те виждам по цяла седмица“. Това ми беше достатъчно, за да се откажа от това желание.

Започнах да обикалям училищата в Панагюрище заедно с дядо ми, който беше свещеник и най-добрият ми приятел. И докато с него обикаляхме от училище на училище, директорите ми казваха: „Ама как може, внучката на отец Филип си, а да имаш такава ниска диплома? В каква специалност да те приеме сега?...“ И на мен ми стана толкова неудобно и мъчно, че излагам дядо ми, и от тогава започнах да уча! И си казах, че никога повече няма да поставям някого, когото обичам и ме обича в такава неудобна ситуация.

И така завърших техникум по оптика с намерението после да уча в МЕИ, защото много обичах да рисувам. Приеха ме с МЕИ по специалността, която исках, но там имаше толкова много математика, която не е моето нещо, че не продължих. Така кандидатствах в Софийския и завърших социология, защото ми беше интересно да уча за хората и обществата. Но някак не се виждах като социолог, затова завърших магистратура „Европейски отношения“.

Мисля си колко е странно това възпитание на нашето поколение, непременно да завършиш университет веднага след гимназия и ако не го направиш, сякаш си пропилял големи шансове и дори живота си. А то всъщност не е така. Много по-добре е да си дадеш време да поработиш различни неща, да видиш какво наистина ти харесва и тогава да решиш какво да учиш. Така ще има много повече смисъл и в ученето, и в начина, по който го възприемаш.

В Австрия, където живея в момента, образователна система е организирана по съвсем различен начин и имам една приятелка, която работи като HR без каквото и да било магистратура, и ми казва, че се радва, че не е записала да учи какво да е, защото опитът, който е натрупала до този момент, ѝ дава много по-ясна представа към какъв профил иска да се насочи.

След университета започнах работа в колцентър. След това работих в различни български фирми като проджект мениджър. Сега имам съпруг, две деца и котка на 10 години, която от Фродо се оказа Фрида, защото когато я взехме беше на около две седмици, цялото котило беше изхвърлено до кофата и не можахме да определим пола ѝ. И решихме, че е момченце, а точно тогава гледахме „Властелинът на пръстените“ и аз много харесвах името и бях казала на съпруга ми, че ако имаме домашен любимец, ще се казва непременно Фродо. Но като разбрахме, че е момиченце я прекръстихме на Фрида и то пак заради филм за Фрида Кало, който бяхме гледали наскоро.

Защо реши да живееш извън България?

През 2007 се оженихме със съпруга ми. Сбъдна ми се още една детска мечта – дядо ми да ме венчае. Забременях и през първото ми майчинство в България започнах да се сблъсквам с неща, които просто не можех да приема. Може да ти се стори странно, но едно от нещата, които най не ми харесват в България е мръсотията. Докато живеех тук, организирах акции с приятели всеки ден да вдигаме и изхвърляме по поне един боклук от земята. Или ако видя някой да си хвърля фаса на улицата да го спра и да го помоля най-учтиво да го сложи в кофата за боклук.

Когато се роди първото ни дете, живеехме в София, в Дървеница, и даже нямаше тротоар, по който да ходя спокойно с количката, камо ли подлез, през който да пресечем булеварда. Движех се до една мантинела на булеварда с едно тротоарче, което не побираше количката. Да не говорим за бездомните кучета по улиците. Дойде второто майчинство, две години по-късно, и пак същата мъка, а и проблемът с детските градини се появи. Всичко беше толкова трудно на битово ниво и един ден ми писна от всичко това и казах на мъжа ми, че искам да се махнем от България. Избрахме Австрия, където живеем и до днес, защото е много социална държава, тя е центърът на Европа, в същото време е близо до България, имахме приятели там, а и искахме да си усъвършенстваме немския.

Австрия

И първо заминах аз, после се премести цялото семейство. С Австрия се харесахме от пръв поглед. Разбира се, тя ни даде няколко урока по дисциплина и мотивация не само да научим езика както трябва, но и за цялостния поглед върху живота. Сега работя като IT в една банка.

Пътешествията

Със съпруга ми търсим природните чудеса. Не ни интересуват толкова много градовете, защото те все по нещо си приличат, но има места по света с такава уникална природа, че дъхът ти спира. Например последното ни пътуване беше до Исландия – страната на водата и огъня. Наехме си кемпер и я обиколихме за четири денонощия. На запад, там, където е Рейкявик градовете са много мънички и спретнати, в тях задължително има поне една църква и поне една градска баня, която е с естествено топла вода.

Когато тръгнахме на север, си мислехме, че е много студено, но не е така, климатът си е като на останалите места, но е много живописно, защото растителността е много ниска, тъй като горният слой на почвата е разрушена - почти няма дървета, ако ги има са иглолистни. Има много животни от ирландските популярни коне до рошавите им овце. Но най-смайващо е как се мени природата им само за няколко метра.

Пътуваш и виждаш огромно зелено поле, аз слязох и пипнах, беше като дебел персийски килим, в който краката ти потъват. И това докъдето ти стига погледът. Преминаваш следващия хълм и виждаш черни пясъци, огромни канари и няма една тревичка – никаква растителност.

Продължаваш и на следващия хълм, пак до където ти стига погледа, се простира оранжево поле като лунен пейзаж, от който излизат водни извори с много странен цвят вода като цимент… оказа се, че от тези почви се е произвеждал барут. Но като го гледаш чак е страшно и се чувстваш все едно си насред декор на Холивудски филм за Марс. Много хубаво впечатление ми направи, че всяка природна забележителност, а те са направили всичко на природна забележителност, е с безплатен достъп.

Друго място, чиято природа много ме е впечатлила, е Гватемала. Там джунглата е смайваща. Катерехме се по едни лиани, по едни дървета, като Маугли бяхме. Хората там също са впечатляващи. Много са мили, добри и имат красиви очи, много красиви и топли. За тях времето сякаш е спряло и тече по различен начин.

Къщите им са с архитектура, която не бях срещала на друго място – дървени с много орнаменти пак от дърво и всяка е с различен цвят – синьо, керемидено. Но най-учудващо е, че са вдигнати на високо, все едно къщата стои на четири колони и под къщата можеш да видиш каруца или кола… толкова са високи. И много интересно, там безработицата е много голяма, но това сякаш не ги притеснява, те никога не бързат, пред всяка къща има увиснал шарен хамак, на който задължително лежи някой с единия крак увиснал свободно отстрани. Може пък затова да си вдигат къщите на колони, за да има къде да си вържат хамаците. Но само като я видиш тази гледка и се успокояваш и си казваш: За къде бързам?

Има ли нещо, което винаги носиш в багажа си?

Не. Имам приятелка, която винаги си носи една малка кукличка, когато пътува, но аз никога не съм се привързвала към нещо, което да искам винаги да нося със себе си. Но пък обичам да записвам всичко, което ме е впечатлило от някое пътешествие и да го пренасям после в блога ми.

В какво вярваш?

В себе си. Освен това се опитвам да науча децата си, че хората са добри и от теб зависи дали ще можеш да извадиш на бял свят това добро.

От какво те е страх?

Като всяка майка ме е страх за децата ми. Ако преди исках да скачам с бънджи с главата надолу, от момента, в който станах майка, вече ме е страх от много неща.

Какво е свобода?

Да мога да направя това, което искам, без да давам обяснения защо го правя. Тоест да съм спечелила такова доверия в хората, които обичам, че да не им се налага да обяснявам защо правя конкретно нещо. Дядо ми ме научи, че прекален светец и Богу не е драг, че може да грешим, но това не ни прави лоши хора.

Сега, когато се връщаш в Панагюрище с децата си, разказваш ли им за дядо ти, ходите ли в църквата, където той е бил свещеник?

Развълнувах се от този въпрос, защото много го обичах, той беше най-добрият ми приятел, остави много силен отпечатък във възприятията ми за света и във възпитанието ми... Да, разказвам им много за него. Ходим в църквата. Имаме негови снимки и в България в къщата ни, и във Виена. Нося го навсякъде със себе си и може би заради него най-силно се чувствам вкъщи, когато съм в Панагюрище, въпреки че навсякъде по света може да се почувстваш у дома. Но той ме връща тук - в Панагюрище.