"Отвъд границите": Герасим Дишлиев: Да си приказлив явно е мимски дефект

“Историята на този жест е свързана с един филм за Първата световна война. Действието се развива в окопите. Двама снайперисти дебнат другия лагер, камерата се задържа върху единия войник, който гледа през мерника си и в този момент пеперуда каца на дулото на оръжието му. Той се опитва да я хване и в опитите си да я достигне сякаш забравя за войната, излиза от окопа, изправя се на лакти, чува се изстрел и той пада на земята. Пеперудата става символ на преходността на живота. Това съм научил от Марсо, как да използваш силни символи, които да изразиш по най-обикновен начин."

Така Герасим Дишлиев пресъздава един от уроците на Марсел Марсо.

Българинът е ученик на световноизвестния френски мим, бил е негов асистент и преподавател в школата му.

Създателят на клоуна Бип, Марсо, е считан от мнозина за най-великия актьор в сферата на пантомимата, член на Академията за изящни изкуства във Франция и носител на наградата “Еми”. Бил е близък приятел на Майкъл Джексън. Самият Джако признава, че голяма част от емблематичните му хореографии са инспирирани от Марсо.

Марсел Марсо ни напуска през 2007 година, но ролите и учениците му са разпознаваеми в целия свят и до днес. Един от тях е Герасим. От началото на декември той излиза на сцената на Националната опера в Париж, където заедно с голяма трупа представят съвременен прочит на “Бохеми” на Пучини. На Герасим партнира и българката прима Соня Йончева.

“От много време не съм играл в колектив, последно през 2015-та в един цирков спектакъл. От края на октомври обаче почнах репетиции в “Бастилия” в Париж и ми е голям кеф. Само десетина са цирковите артисти, 4-5 оперни певци, 50 души хор, 20 души детски хор.”

“В “Бастилия” правят нов прочит на стари опери. Режисьорът е взел решението да погледне на самата опера като един спомен от страна на главните герой в оригиналната версия. Героите са на друго място, извън рамките на земята. Всеки от тях има свой двойник в този паралелен свят. Много ми харесва това. Ние обичаме да си говорим с хора, които обичаме, дори да не са сред нас.. е, не всички сме луди (смее се)… но си позволяваме да обсъждаме важни неща с хора от миналото. В този смисъл “Бохеми” ще е нещо специално. Първо, защото музиката на Пучини е нещо специално. Освен това моята роля не присъства в операта, архитипът му е един оберкелнер, който се появява за малко в оригиналната опера. Но в тази версия той постоянно е на сцената и е на две крачки от главните изпълнители. А да слушаш оперно пеене на метър и половин от теб, между баритона и мецосопраното…”

Герасим е известен и с моноспектаклите си. През 2014 г. той представи “Монолог с куфар” на зрителите в седем държави, пътувайки между представленията с колело.

Велосипедът и до днес си остава любимото му средство за транспорт:

“Да караш по права линия в продължение на няколко дни е невероятно усещане”.

Маршрутът на турнето на колело и първата асоциация на Герасим за всяка една от дестинациите, които е посетил тогава.

От Свиленград до Националната опера в Париж

Нека се върнем 25 години назад, когато решаваш да заминеш към Франция.

Решението да замина го взех постепенно. То е свързано с факта, че започнах да се влюбвам в това изкуство (пантомима – б.а.). Майка ми, която е франкофон, използва тогавашния интернет, който се наричаше приятели (смее се). Чрез познати тя намери адреса на школата на Марсо. Аз бях студент във ВИТИЗ, играех в спектакъл на Димитър Еленов, с татко дойдоха да гледат, а след това тя дойде развълнува в гримьорната доволна, защото явно ѝ беше харесало. Връчи ми едно писмо, което беше получила като отговор от школата на Марсо, че да, синът ѝ може да кандидатства в школата, но трябва да дойде до Франция. Така и направих. В началото трябваше да направя нещо като стаж, след който трябваше да се явя пред журито, което ми каза, че ме приемат.

Значи интересът към френския език е наследствен..

Майка ми беше моята класна ръководителка в подготве и учителка по френски – във френската гимназия в Правец. Винаги ми пишеше по-ниски оценки, за да не каже някой, че съм син на другарката Дишлиева. Аз просто нямаше как да не науча френски език. Веднъж си бях счупил крака, трябваше да стоя вкъщи, тя се прибираше и ми преподаваше уроците от деня. През това време аз нямаше особено какво да правя, със счупен крак, освен да си уча френски. Речникът “Larousse” си ми стана настолна книга.

Първият роман, който прочете на френски спомняш ли си?

Не, но си спомням как в казармата ми разкъсаха Tendre est la nuit (“Нежна е нощта” на Франсис Скот Фитцджералд – б.а.). Бях си я взел, на френски, един от капитаните я видя, изтръгна ми го от ръцете и я накъса на малки парченца.

А как избра пантомимата, ти си толкова разговорлив…?

(смее се) Отидох и видях един спектакъл. Нямаше места. Много ме впечатли. Няколко дена по-късно срещнах част от трупата на този спектакъл, те ми казаха, че подготвят ново представление в квартал Стрелбище. Отидох, гледах го и си казах: “Това е”. Казваше се “Аранжиране на трупове” и се игра на 10-ти ноември 1989 година – знакова дата. С родителите ми си воювахме, защото те искаха да си уча физика (през 1989 г. Герасим записва “Физика” в университета – б.а.) и да имам сериозна професия. Татко беше физик. Във ВИТИЗ първата година не ме приеха, но през 1991 година отвориха клас по пантомима, където успях да влезна. Като студент играех малки ролички в спектаклите на Сашо Стоянов и Сашо Морфов. Майка ми и баща ми, благодарение на тези спектакли, видяха, че това ми се отдава. И тя тогава явно е решила да пише писма, защото нямаше как да се обажда в чужбина, явно е писала, стигнала е до школата на Марсо и те са ѝ отговорили с датите за изпитите.

Колко време продължаваше едно пътуване до там?

Вторият път пътувах с един турски автобус, който минаваше и през Австрия, но аз нямах австрийска виза. Затова ме изхвърлиха в Будапеща, където трябваше да взема влак, но не стана, озовах се в автобус, който ме закара до Прага. От чешката столица взех друг автобус, който пътуваше към Марсилия, но аз слязох в Дижон. Там се качих на влак и след още едно прехвърляне успях да пристигна в Париж, в едно предградие, където живееха моите даскали по френски от училище. Те ме подслониха и при тях прекарах първите три месеца в Париж.

През тази одисея как се оправяше с езиците?

В Унгария си беше чиста пантомима. Автобусът ме остави на Моста на дружбата в Будапеща, който намерих между другото преди три години, когато правих турнето с колело. Та от там, докато намеря гарата, си беше голямо преживяване – със знаци и звуци ме упътиха.

Спомняш ли си първата среща с Марсо?

Аз пристигнах на 12 октомври 1993 тук. С около 2 седмици закъснение започнах да уча, защото чаках за виза. Някъде около седмица по-късно се срещнах с него. Приеха го в Академията за изящни изкуства като безсмъртен, едно призвание за хората на изкуството, което се дава до живот и той зае мястото на негов колега артист, който беше починал. Дава им се една униформа, мъжете получават саби и ние като ученици, цялото училище на Марсо, бяхме поканени да присъстваме. А иначе той беше много приказлив, като мен, явно това е някакъв мимски дефект (смее се).

Пътувал си доста – и с Марсо, и вече като солов изпълнител. Виждаш ли разлика в публиката в зависимост от държавата?

Не правя категоризация на публиката по нации. По-скоро ги разделям на север и юг. Например южнокорейците ги наричат италианците на Азия. Това, което наричаме “хора на живота”. Когато минем пък от другата страна на екватора, става обратното. Аржентиците или пък южноафриканците понякога могат да бъдат приравнени с норвежците.

Как преминава един ден, в който пътуваш и изнасяш представление?

Работиш с тялото си, с мимики и жестове. Научи ли се да разпознаваш човешките маски?

Не мога да кажа, че съм голям психолог. Често продължавам да си бивам излъган. (смее се) Умея да владея тялото си, емоцията си на сцената, но в живота трудно лъжа и лесно ме лъжат. За мен това са си различни неща.

А твоята маска – как успяваш да задържиш емоциите си, докато си на сцената, за какво мислиш, докато пресъздаваш човешките състояния?

Тук влизаме в кухнята. Това е парадоксът на актьорите. Театърът си остава една голяма игра. Процесът на научаване на правилата на тази игра е много важен за актьора. Това ще го предпази да не нарани психиката си заради тези емоции. Защото емоциите са нещо силно и могат да повлияят върху личността на актьора. Ти трябва да се предпазваш от истинските емоции и да играеш емоции. Моята цел е да докосна публиката, но да предпазвам себе си. В този смисъл много повече се концентрирам върху техническите детайли, къде е светлината, добре ли съм се позиционирал, как да изиграя следващия жест. Така се дистанцирам донякъде от емоцията. Интересно е, че ако започна да плача аз, а не вие, то тогава няма да виждате героя, а ще видите Герасим Дишлиев.

Кое е най-отдалеченото като усещане място, на което си бил?

Япония. Организираност и добронамереност. Те са като един мравуняк, много хора, но добронамерени. Много са заети, но винаги биха ти помогнали. Тогава, още миналия век, бяхме с Марсо там на спектакъл.

Как убиваш времето, докато пътуваш?

Чета и пиша. А ако попадна на човек, с когото мога да проведа разговор, си ми е най-приятно. Особено на междуконтиненталните полети.

Къде сядаш в самолет - до прозореца или до пътеката?

До пътеката, защото краката ми са дълги, а местата тесни... ама най-обичам в първа класа до прозореца, там е широко (смее се).

Кое беше последното ти пътуване?

До Виена, преди това до Ню Йорк с цел опипване на почвата за бъдещи проекти. В скоро време ще направя турне с едно по-обширно обикаляне на Щатите и Северна Америка.

Любимо място за почивка:

Свиленград и Черно море. Разбира се, има едно местенце в Гърция, ама няма да го кажа, на един от ръкавите на Халкидики, но няма пък да кажа как се казва, защото не искам да има много хора (следва леко настояване от интервюиращия) Добре де (смее се)… Каламици, от другата страна се вижда Атон.

Кое беше твоето първо пътуване в чужбина?

Катовице. Една бригада, може би 84-та или 85-а, отидохме там, за да помогнем на братята в Полша да си съградят наново страната. Попаднахме в един лагер, в който работихме всеки ден нещо. Имам много хубави спомени с лагерни огньове и свирене на китара.