Мария Касимова - Моасе: Прекрачвам стената и продължавам нататък

Мария Касимова - Моасе е журналист, писател, експерт по етикет и протокол. Това е кратката ѝ визитка, а когато я попитах как иска да я представя, тя се засмя и отговори:

Николета Атанасова
от Николета Атанасова Александър Детев
10:00, 28.03.2018
7586
Чете се за: 09:47 мин.
Отвъд границите
мария касимова моасе прекрачвам стената продължавам нататък
„Напоследък ми харесва много да ме представят като писач и разказвач на истории. Това обединява и журналистическото ми любопитство, и желанието ми да излизам от журналистическата форма и да разказвам истории, и пътешественическото чувство у мен. Така че писач на истории е добре."
;

Мария е човек, когото сякаш не можеш да изненадаш с въпрос, защото зад топлите ѝ усмихнати очи има дълбочината и мъдростта на преживяното. В същото време няма и следа от желание да се предпази от въпроси, което биха я наранили или пък не биха ѝ харесали. Седим и си говорим за живота, пътуванията, любовта, щастието, сбъднатите и несбъднатите мечти, спокойни и добронамерени в един ранен неделен следобед.

Защо реши да напуснеш България?

Tова решение не беше мое и не беше обмислено. Аз винаги съм била готова да живея някъде другаде. Просто защото обичам да сменям места. Мисля, че като се закотвиш на едно място губиш от това, което животът може да ти предложи. А и аз съм авантюрист по принцип, харесва ми да сменям, не се привързвам към места и предмети. Привързвам се само към хора.
Но това, което ме подтикна да напусна България беше съпругът ми, защото той живя тук с мен три години и не можа да свикне и ми каза: „Остави Мария, и дупките по улиците, и политическата ситуация и неуредиците, но защо хората са толкова груби, защо не въстават, когато нещо не е наред, защо не си помагат?“ Нямах отговор на тези въпроси и усещах, че той става все по-изнервен, а покрай него и аз и си казах, както той дойде заради мен в България, така сега аз трябва да отида с него, където пожелае той. И така решихме да заминем.

Кога се случи това?

Юни, 2015-а година. Ние тръгнахме оттук с една малка кола, две кучета и съвсем малко багаж. Основният ни багаж замина за остров Менорка, където съпругът ми купи една къща, в която живеем и до днес. Нашата прехрана сега е лятото да даваме тази къща под наем и да се грижим за туристите, които идват там.

Къде е този остров?

Остров Менорка… хм, аз винаги съм била отлична ученичка, но научих за този остров година, преди да се преместя там. Всъщност това е малката сестра на остров Майорка, затова и така се казва – Менорка. В близост до Ибиса и Форментера. Но казват, че на Менорка са най-хубавите плажове. По хубави от тези на Ибиса и Майорка взети заедно. Там има плажове с черен, червен, бял пясък, има с такъв като на нашето Черноморие, има скалист – с дребни и с едри, и с високи скали … какъвто плаж си пожелаеш, можеш да го откриеш на този малък остров. Това е феноменално направо. Да не повярваш, че природата може да създаде такова разнообразие на толкова малко място.
Много хубаво и интересно място, спокойно, замряло някъде в ранните деветдесет на миналия век. Няма големи търговски вериги, няма мощна глобализация, няма презастрояване. Много различни хора като националност. И като че ли това беше, а и все още е мястото, от което имам нужда.
Там, където ние живеем, е на най-високата точка на острова, представете си едно парче земя насред морето, което парче земя е дълго около 60 километра и широко 25. Това най-високо място, което за местните е почти планина, за мен е просто малко възвишение, което се обхожда с бавна крачка за 10 минути. (Тук започва да се смее и не спира, докато продължава да разказва) Но те, когато се качват там, слагат шапки, шалове, сериозно е положението – ходи се на планина… (Започваме да се смеем и двете)… Та очарованието на това възвишение е, че горе има остатък от един манастир, една църква и едно кафене с голяма тераса. И като погледнеш от тази тераса, виждаш целия остров, всичките му краища и се чувстваш като стъпил на речен камък в буйна река на един крак. И в този момент животът ти е огромен и световен, въпреки малкото място, защото животът ни се случва вътре в нас, а не извън нас. Всъщност това мое преместване от голямото, от континента на това малко островче ме накара да разбера, че мащабът е вътре във всеки от нас и той е през въображението и стремежите.
Какво слагаш в куфара си?
Преди пътувах с много багаж, ама много – куфари да искаш. Сега пътувам само с дамската си чанта. Вътре има чифт бельо за всеки случай, един парфюм, защото обичам хубавите аромати, малко грим, зарядните за телефона и компютъра и това е целият ми багаж, и нищо не ми липсва.
;

Има ли нещо, което винаги носиш със себе си, талисман например?

О, да, дa (усмихва се някак игриво, но и свенливо и продължава) даже сега, ако бръкна в чантата си, в нея имам клоунски нос. Нося си навсякъде клоунски нос, дунапренен, червен, подарък ми е от бате Енчо. Когато ми го даваше, ми каза – винаги си го носи. И най-драматичното нещо да ти се случи, например да кажеш, светът свършва, като си сложиш носа и няма да ти се струва толкова драматично…

Човек не трябва да се взима толкова на сериозно?

Абсолютно! Аз това и на децата си казвам – ако трябва да ти дам един съвет, самоиронизирай се в този живот.

До твоя остров пътуват освен самолети, вероятно и фериботи? Има ли я тази романтика, с която обикновено фериботите са представени във филмите?

Ох, как ще те разочаровам... (започва да се смее) Е, всъщност може и да има романтика в това да пориш вълните с един огромен автобус … (и двете прихваме в смях и Мария продължава...) Мен по-скоро ме зарежда енергията, която присъства, когато корабите се товарят с коли, камиони, хората щъкат насам-натам, местят се, предвкусват пътуването. Това ми харесва много на корабите. Иначе, понеже до моя остров пътуването е дълго, около осем часа, ние си взимаме каюта. И понеже пътуваме с кучетата, а те са на отделно място, та ходим да ги разхождаме по два пъти, дори и на тази подвижна водна повърхност имаме някаква работа да вършим. Колкото до каютите, те са много странно място между казарма и хотел, в които се опитваме да си създадем някакъв уют. Сега се сещам за едно мое много смешно преживяване. Навремето с моя приятел Георги Тошев като студенти бяхме в Белгия, Лиеш. И там спахме в едно корабче. Бяхме в обща каюта, която беше разположена буквално под водата. И от илюминатора се виждаха само мътните води на реката. Беше доста потискащо, но ние, за да се развеселим, щом влезехме в каютата и започвахме да си пеем: „Земля в илюминаторе, Земля в илюминаторе…“ (тук Мария през смях започва да пее с драматичен глас песента от филма, после се поуспокоява и казва) Та, до днес, когато се кача на кораб, все тази сцена ми се появява пред очите и мислено започвам да си пея „Земля в илюминаторе…

Има ли транспорт, който не харесваш?
Ох, колко мразя самолети, при положение, че летя от деветмесечно бебе. Мразя ги самолетите, защото полетите до острова са или много късни, или много ранни. С едни големи паузи от осем, понякога дванадесет часа по летищата. Но пък така се научих да живея на летищата. Много добре знам какво се продава там като храна, на по-голямата част от летищата познавам и магазините и даже ми се е случвало да си поръчвам нещо да ме чака в магазин на летището, когато ще се връщам през него. Например така поръчах една блуза на летището в Париж, да ме чака на летището в Барселона, трябваше ми за подарък за една приятелка.
И не само. Преди да открият специални кътове, където можеш да си заредиш компютъра или телефона, знаех къде се намира всеки контакт на по-големите летища в Европа, защото редовно ми се налага при престои да си зареждам техниката там.
Всъщност сега като се замисля, май не е толкова лошо да пътуваш със самолет и ще ти кажа защо. Защото на летищата хората изглеждат по-щастливи. Там рядко ще видиш тъжни човеци. Може да бързат или да купуват подаръци, но хората са добри там, защото са на ничия земя. Земята на летищата е на всички. Минаваш, заминаваш, не оставяш нищо след себе си, и тази комуникация е красива. На мен ми харесва.
;

Къде сядаш – до пътеката или прозореца?

Преди сядах до прозореца. Аз му казвам “синдрома на отскоро пътуващите”. Сега сядам до пътеката, по чисто практически причини.

Може ли да наречем пътуване, това, с което се занимаваш сега – курсовете по етикет и протокол, които водиш?

Да. То започна от в. „Капитал“, където имах своя рубрика, но после по финансови причини тя спря. Заминах за Брюксел и там започнах сериозно обучение по етикет и протокол.

Ти си учила етикет и протокол и в Лондон – меката на етикета, доброто възпитание. Как се почувства там?

Когато прекрачих прага на буржоазния, старинен апартамент, където се провеждаше това обучение, аз бях стъписана, разбира се. В групата ми имаше всякакви хора – от арабските страни, американци, скандинавци, аз бях единствената от Източна Европа, но за моя изненада към мен нямаше никакви предразсъдъци. Напротив. Имаха интерес как стоят нещата при нас, как ние поднасяме например храната си, с какво я комбинираме. Така че, нямаше никакъв предразсъдък към мен. Дори разбрах, че ние тук в България имаме едно доста европейско възпитание. Но всъщност това беше пътуване, на което най-важната му част беше да научаваш нови неща за традициите, навиците и етикета на хора от различните култури.



;

Има ли място по света, където си се сблъсквала с предразсъдък, че идваш от България?

Най-големия спрямо мен съм срещнала на острова, където живея. Там е пълно с британци. Още в началото, когато отидох там един ден, една от тях, докато се запознаваше с мен, първо много се учуди, че изглеждам нормално, така както изглеждам и ме попита: „Ама вие наистина ли сте българка?“ Аз казвам, че съм, а тя: „Ама там сте родена и там сте живели?“ Аз – да, там съм родена и там съм живяла. Тя: „Брей, много интересно, въобще не приличате на българка“. И аз я попитах как според нея изглеждат българите. А тя ми каза, че според нея сме черни, мръсни с бради и мустаци… Аз ѝ отговорих да отиде в България и да види сама. Тогава тя реши да атакува и ми каза: „О, вие сте българка, значи можете да убиете човек с чадър.“ Е, тогава вече се разсмях и ѝ отговорих: „Знаете ли, аз мога да го убия и с думи“. Оттогава тя ме заобикаля и никога не се доближава до мен. Но пък за другите хора съм нещо като местната енциклопедия. Защото си извоювах името на човек, който може да оцелява във всякакви ситуации. Ако някой сменя гума, идва и ме пита как, ако някой ще боядисва с латекс, пак при мен тича… И си давам сметка, че България ме е научила на всичко това, защото тя е като тренировъчен лагер – сама отгледах децата си, оправях се с кола, деца, професия, всичко и нямах никакъв избор. Просто се научих да върша всичко сама. И някой като каже, че животът на емигранта е тежък направо не му вярвам, защото тук всичко е толкова лесно, не може да се сравни с България по никакъв начин.

Има ли пътуване, което помниш като уникално?

О, да! Да! Преди изобщо да се свържа с Франция и Париж, аз винаги съм знаела, че в този град нещо ме чака. И това го знам от дете. Баща ми пътуваше много със Сатиричния театър. И през 1976-а бяха заминали за Франция. Когато татко се върна, помня как майка го чакаше, как той пристига с такси. Ние живеехме в панелен блок с безкрайно дълъг коридор. И помня, как се отваря външната врата, аз се затичвам от единия край на коридора, бях с бели чорапки, тичам към него, мятам се на врата му, той ми се радва и ми подава една малка кутийка. В нея имаше детелинка, а в нея лика на Дева Мария. Бижу, което ми беше купил от църквата „Парижката Света Богородица“. Когато ми го даваше ми каза, че трябва да отида в този град, защото е прекрасен. И че ако отида в Париж, там със сигурност ще ми се случи нещо магично. От тогава, всеки път, когато съм била в Париж все чаках да ми се случи това магично нещо в този любовен град. И имах чувството, че тази любов стои и ме чака някъде там. Защото аз много обичам любовта. Не заставам на пътя ѝ, дори и да ме наранява, щом така е решила, значи така трябва. И ето на, след двадесет години това се случи. Намерих любовта там – моят съпруг.


Искаш да кажеш, че всъщност най-хубавото ти пътуване е било това тичане по коридора към татко ти, когато се е върнал от Париж?

Много си права. Не се бях замисляла по този начин, но е така. Това е наистина най-хубавото ми пътуване, защото то ми даде едно голямо обещание, което се сбъдна.


Има ли мечти, които не са стигнали до теб или пък са ти се случили, когато вече не ги искаш?

Да. Много исках да стана актриса. Кандидатствах във ВИТИЗ три години. Накрая ме приеха кукловодство. Аз учих там две седмици и установих, че това не е нещото, което съм си представяла. Трудно взех решението, но един ден излязох оттам и никога повече не се върнах. Даже пратих моя приятелка да ми вземе документите. Много пъти съм се питала дали не сгреших и дали не загубих от това решение, но вече съм сигурна, че не съм. Защото днес аз също съм пред хора, играя по някакъв начин и с професията, която имам и през статиите, които пиша, и през книгата ми. Сега даже имам проект, от текстовете, които съм написала, да се направи „One Woman Show “. Веднъж да се изиграе, за мен ще е достатъчно. И това би било осъществяване на детската ми мечта да бъда актриса.
;

Обикновено питат хората от какво ги е страх, но преди да те попитам това, на мен ми се иска да те попитам от какво не те е страх?

От това да се разкривам. В книгата си го правя и не се притеснявам кой какво ще си каже. Няма нужда да пазим емоционалността си. За къде да я пазим? Какво ще го правя това сърце, ако съм го запазила от хубавите и лошите неща, които могат да му се случат? Какво като един ден умра със здраво сърце – нищо не преживяло? Какво ли не му се е случвало на моето сърце. Разбиваха го, обиждаха го, но то, милото си е там и си е само моето сърце. Единственият начин да ги имаме нашите сърца е да ги обгръщаме с добро и искреност. И въпреки тези ми убеждения, си давам сметка, че имам още какво да науча за добрината и искреността.

А от какво те е страх?

От това да не полудея и близките ми да трябва да се грижат за някакви остатъци от мен.

Какво е свобода?

Свободата е да избереш от какво да зависиш. Свободата е като щастието. Ти докато вървиш към него и се стремиш, и го чакаш, и го търсиш, в един момент се оказва, че то е в самото пътуване.

В какво вярваш?

Знаеш ли, аз прекрасно си давам сметка колко съм ранима и какво се случва около мен. Но и знам коя съм, какво съм постигнала, какви битки съм спечелила и затова много повече се харесвам днес. Научих се да приемам загубите и да напускам ситуации, които не мога да понеса. Особено, когато се изправям срещу хора-стени. Научих се, че не мога да очаквам всеки човек да разбива стените както аз искам. Ако някой иска да е от другата страна на тухлите на една стена, нека си стои там, аз не мога никого да извлача насила от мястото му. Аз прескачам стената и продължавам нататък. И това е здравословно, дори много.
Затова вярвам в добрия край. Знам, че каквото и да се случва около мен, ако не е добро, значи не е краят, защото краят винаги трябва да е добър.

Свали приложението BNТ News
Свали приложението BNТ News
Топ 24
Най-четени
Борисов: 1 227 000 пенсионери ще получат великденски добавки
Борисов: 1 227 000 пенсионери ще получат великденски добавки
Тази вечер В кадър: Големият студ - една история за добрината
Тази вечер "В кадър": "Големият студ" - една история за добрината