"Отвъд границите" - Михаела Гривева: Да опознаеш себе си е пътят ни в живота

Бях осем или девет годишна. Никога няма да забравя деня, когато една приятелка за първи път ме заведе в местната балетна зала. То беше една малка стая, дори не беше зала. И тази стая беше пълна с малки танцуващи деца. Помислих си, че се намирам в някакво магическо място, толкова прекрасни ми се сториха тези танцуващи дечица. Това беше началото, което по-късно прерасна в мечта да кандидатствам и уча балет. Но родителите ми бяха против заради тежестта на работата, с която се славеше тогава руската балетна школа, на която ние сме възпитаници. Не кандидатствах балет… Но пък затова по-късно учих тази икономика на социално-културната сфера (смее се), защото търсех нещо максимално близко до танците, изкуството и културата. Но докато учех икономика, паралелно продължих да се занимавам с танци.

Да опознаеш себе си…

Михаела е някак по особен начин топла, има нежност в гласа ѝ, смехът и е хем звънлив, хем тих, прави кратки паузи, докато търси думите, за да опише нещо трудно – преживяването да танцуваш. Питам я за смисъла, за танцуването, за връзките между ежедневието и танца. Иска ми се да я опозная преди да заговорим за Ирландия.

Да опознаеш себе си е пътят ни в живота независимо дали в танца или в емоционалния, или в какъвто и да е живот. Можеш да бъдеш истински щастлив единствено, когато преоткриеш себе си и се свържеш със своята истина. И, да, танцът носи себепознаване. Тъй като съм и преподавател, виждам го и в учениците си, как пренасят това ново познание за себе си в ежедневието си. Наскоро попаднах на една теория, че всъщност ние имаме три мозъка. Този в главата ни, този в сърцето ни и този, който се намира в корема ни. И много по-често този, който се намира в сърцето и корема, е по-важен от този в главата. Затова и създаването на тази връзка на човека с тялото му носи много познания, които, ако мислим праволинейно и само с мозъка в главата си, бихме могли да пропуснем.

Какво научи ти за себе си от тази теория?

Че потенциалът ни е много по-голям от това, което осъзнаваме и че отговорите на въпросите, които си задавме, са най-често в нас..

Искаш да кажеш, че сами се ограничаваме?

Определено. Най-голямата пречка за един човек е самият той, сам за себе си. И както много философи са казали, борбата със себе си е най-тежка. Аз в моя живот постоянно уча и искам да уча, стремя се към знание и усъваршестване. Цял живот все търся нова и нова информация. Докато учех например Икономика, в България съвременният танц тепърва навлизаше и нямаше много информация. Само в НАТФИЗ и „Нов български университет“ имаха бакалавърски степени, свързани с танц. Никакви уъркшопи, никакви школи, нищо. И аз непрекъснато се чувствах ограничена, не можех да открия моето изразно средство в танца.

И тогава в „Гьоте институт“ дойде немска преподавателка, която направи семинар по „Body Mind Centering“. И аз за първи път в живота си се докоснах до съвременна техника и разбрах какво означава това. Толкова много ми хареса, че след този момент направих всичко по силите си да науча повече за това изкуство.

Това беше „а-ха“ моментът ми, защото открих тази свобода, която сякаш винаги съм търсила и през която можех да изразя всички бушуващи в мен чувства и виждания за живота. Това беше моментът, в който разбрах, че вечният ми стремеж да създавам можеше да се реализира. Защото аз вече бях изграден професионален и комерсиален танцьор. Бях участвала във всякакви шоу програми по света и у нас. Но това никога не ми е било достатъчно. Винаги съм искала да правя изкуство.

Когато завърших бакалавърската си степен, не исках да продължавам да уча икономика и започнах да търся магистърски програми извън България, където се преподава танцово изкуство. Но аз нямах дипплома или завършено танцово образование, въпреки огромния ми опит. Тогава открих един университет, който приема студенти с различна бакалавърска степен, с изпит по език и автобиография, с която да докажеш, че имаш професионален опит в танца.

Интервюто стана по телефона или по „Skype” ли, не помня точно. Но ме приеха в Университета на Лимерик (англ. University of Limerick, ирл. Ollscoil Luimnigh)

Ирландия

Когато те приеха и беше на прага да сбъднеш мечтата ти, какво си помисли? Какво изпита?

Бях много щастлива, защото не очаквах, че ще ме приемат. Но от друга страна нямах много изчерпателна информация за Ирландия. Естествено знаех някакви основни неща от обща култура, но задълбочено нямах никакви познания за мястото, където отивам. И си спомням, че пътувах от Бургас до Дъблин, защото тогава нямаше директни полети от София. Университетът се намираше в Лѝмерик, град в Южна Ирландия и пътуването от Дъблин до там беше едно изключително дълго пътуване с автобус. Най-дългото ми пътуване с автобус, по време на което гледах през прозореца и виждах най-красивите зелени полета…

В същото време бях много притеснена, защото всичко се случи онлайн, дори така си намерих мястото за живеене и аз не познавах хората, при които отивам. Пристигнах доста късно, може би към пет–шест вечерта, есенно време, почти тъмно. Спомням си как обикалях с огромния ми куфар и търся къщата, в която е квартирата ми. Когато я намерих, собственикът го нямаше. Посрещна ме едно момиче, бъдещата ми съквартирантка, която в този момент имаше гости. Но ме приеха много топло, изключително приятни хора бяха.

Разкажи ми малко повече за Ирландия. Ние най-често я асоциираме с Великобритания, но така ли е? Каква страна е тя, какви са хората там?

Много различни от англичаните. Северна Ирландия е част от Великобритания, но Ирландия е много различна.

И някак хората ми напомнят по някакъв начин за България. За разлика от американците или англичаните, в които можеш да откриеш едно империалистично присъствие, в ирландците това го няма. Те са някак обикновени и много учтиви. Да, изключително учтиви са. Земни хора и винаги са готови да ти помогнат. Ирландия е на първо място в Европа по доброволчество. Много силно развито е това в тях да помагат. Даже с един много елементарен пример ще го илюстрирам. Приятелката на моята съквартирантка, която въобще не ме познаваше, ме заведе до университета първия ден, защото аз не знаех как да стигна до него. Когато го видях, си казах, че това е университет мечта – изключително модерен, нов, построен с вложения от Америка, огромен кампус с много зеленина в него, направо полета от зеленина.

Каква е архитектурата в Ирландия, има ли замъци, останали от едно време?

Не, няма, има повече руини, някои от които са възстановени, но такава старинни замъци, каквато има във Великобритания, например, в Ирландия няма. Но знаеш ли, тяхната нация е много изстрадала.

Тук Михаела спира и търси думата на български, произнася я на английски: “famine”, мисли малко и пита: „Как се казва, когато някой се опитва да те изтреби от глад?

Тях Великобритания се е опитала да ги изтреби от глад навремето. Тогава те от около осем милиона са останали четири. Останалите са измрели или са напуснали страната и затова има толкова много ирландци в Америка и Австралия.

И струва ми се, че в държавата има нещо, как да го нарека – сурово. Когато казах, че хората са земни, хм, имах нещо такова предвид, че енергията им е земна, някак ниска, към земята е насочена.

Как изглежда или как се усеща ниска земна енергия?

Това е свързано и с начина им на живот, защото повечето от тях са фермери, в миналото основният поминък е бил земеделие. Това е поминъкът им, свързани са със земята, не са въздушни като усещане. Ще се опитам да го обясня през танца. Ако си представиш човешкото тяло, има танцьори, които сякаш летят, над земята са, а на други – енергията им е ниска, сякаш концентрирана около таза, седи ниско. Но ирландците са и хора на ума, те се славят със своите литературни гении, те са по-често в ума си, отколкото в тялото си, което може би идва и от католическото им образование. Защото след като са освободени от Великобритания, те попадат по робството на Католическата църква, която започва да се разпорежда с държавата. Може би заради това съвременният танц там не е толкова развит, колкото в други европейски държави.

Заради религията?

Да. В миналото религията е била начело на държавата. Религията все още се опитва да държи мощта. Но в момента все повече отслабва позициите си сред населението.

Например когато гласуваха да се разрешат абортите, тук беше нещо страшно и много емоционално. Не съм очаквала, че ще го преживея толкова лично. Неописуемо беше. Но това е много дълга тема на разговор. Само ще ти кажа, че навремето тук е имало сгради, които са наричани „перални“. И там са били затваряне всички извънбрачни деца, заедно с майките им и са ги превръщали в роби. И те са работели в тези перални.

Та тези хора имат изключително тежка история. Затова казвам, че Ирландия е сурова страна, много сурова.

Хореография на тялото

Какво правиш в момента?

Едно от значимите ми професионални постижения към момента е създаването на сайта Dancing Opportunities. Сайтът е един от най-популярните платформи за танцьори в света. В него се поместват различни възможности за танцьори/хореографи (резиденции, отворени покани, кастинги, уъркшопове и т.н.). Интересът ми през последните години към танцовото филмово изкуство или „screendance“ ми предостави ново поле за развитие и изява като артист. В момента мой филм е част от 13-часов омнибус филм “Lе Ballet de la Nuit” и бива представен на международни фестивали. По настоящем работя по създаване на инсталация с моя филм "La Ballet De La Nuit The 12th Hour", която ще бъде представена в галерии през 2019. Паралелно с това работя и по създаването на соловия пърформанс "Dark Matter", който ще има премиера през 2019 във Франция (12-и януари, Ville de Saint-Martin-d'Hères) и Ирландия (23-ти януари, The Lir Academy, Dublin).

А сега има ли го този отпечатък?

Сега те правят огромни стъпки. Те приеха еднополовите бракове, сега гласуваха за легализиране на абортите и това показва огромно развитие в самото население и дори полека-лека започват да се отделят от църквата. Но цялата тази история няма как да не остави отпечатък върху тях, начина им на мислене и дори телата им, защото има и телесна памет.

Какви са хората, които идват да се учат при теб?

Това е въпрос, който не спира да ме занимава. В моите часове хората, които ги посещават трябва да поемат отговорност за израстването си, собственото си тяло, движението и дори колко усилие влагат. Защото в тези часове работим много с въображението. Търсим увеличаване на чувствителността на тялото, различен тип сетивност, да се научиш да „чуваш“ тялото си. В продължение на един час, колкото трае урокът ние пътуваме заедно. Не спираме да се движим, аз им поставям различни задачи. Например, подавам им някакви въображаеми картини, създават съвсем различна чувствителност, търсят различни изразни средства на тялото. Защото, за да се почувстваме цялостни, трябва хубаво да познаваме всяко кътче от себе си, за да знаем какви са възможностите ни.

Знаеш ли, когато преподавам в мои класове по целия свят е имало случаи, щом хората започнат да работят с тялото си, внезапно да се разплачат или да станат много емоционални… може би, ако успееш да се вслушаш в тялото си, да го разбереш, тогава успяваш да достигнеш до места, които са част от тази телесна памет, до блокираните места, които се отключват.

В началото на разговора ни ти каза, че си и хореограф. Какво е да правиш хореография за собственото си тяло?

Това е да отвориш нови пътища в съзнанието си. А те са толкова много, но това ни дава инструмент за най-прекия път към себе си. Едно и също движение може да бъде извършено с различно намерение и от там да изглежда по коренно различен начин. Когато кажеш на някого да вдигне ръката си, той я вдига, но за да обогатиш това движение, може да използваш въображението като му кажеш да вдигне ръката си, сякаш иска да докосне клона на едно дърво… Тогава пълнотата на движението ще бъде съвсем различна, затова въображението е толкова важно.

В какво вярваш?

Ако говорим глобално, вярвам, че нищо във Вселената не се губи и енергията непрекъснато се трансформира. Вярвам, че всеки човек има потенциала да създаде свят на удоволствие и щастие. И че всеки човек има божествен потенциал. Но въпросът е да намерим инструментите, които ще отключат всичко това, за да успеем да станем най-добрата трансформация на себе си.

Какво е свобода?

За мен, свобода е да бъдеш в хармония със себе си и да следваш пътя си.

Имаш ли любимо място по света или в танца?

По света любимото ми място е вкъщи - в България. А в танца е моето тяло.

Как стигна до танците?

Танцувам от много малка. Родом съм от град Самоков. Там като момиченце започнах да се занимава с класически и модерен балет. Но интересното е, че още преди да стана танцьор съм била хореограф и то говоря за съвсем крехка възраст, пет-шест годишна. По-късно станах и хореограф в тази същата школа, в която започнах да танцувам. Преди да започна с танците, се занимавах с бойни изкуства – „кунг-фу“. И това е първата ми любов, която не съм изоставила и до днес, защото във връзка с обучението по танци, съм посещавала школи и по други видове бойни изкуства. В тях ме интересува както начинът на движение, така и философията им.