"Отвъд границите": Невена Рахнева и няколкото причини за пътуване

Лондон

В момента Невена е на позиция, свързана с „Business intelligence development“ и се занимава с програмиране - разработва база данни и събира информация към голяма адвокатска фирма.

„Тази информация я предоставяме на мениджърите, те я анализират и така улесняваме взимането на управленски решения. Това е един вид сбъдната моя професионална мечта, защото винаги съм искала да се занимавам с програмиране и точно това правя сега.“

През последните години живееш в Лондон. Каква е Великобритания, която ти виждаш и усещаш?

В началото въобще не ми хареса. Те живеят коренно различно от нас. През един неделен септемврийски ден, доста студен, пристигнах в Блекбърн, където живееше тогава приятелят ми. Нямах търпение да разгледам града и той ме качи на колата, за да се поразходим малко. Направо бях смаяна, че в четири следобед всичко беше затворено и нямаше живо пиле по улиците. Ама никакъв човек. И аз го питам, къде са хората, а той ми отговаря – ами вкъщи… Това си беше истински първоначален шок за мен, че няма хора по улиците. Иначе хората тук са доста резервирани, но пък в същото време са и доста толерантни. Никога не съм усещала тук пренебрежение, дори когато се явих на конкурс във фирмата, в която работя като програмист, предпочетоха мен пред англичани. Но все пак тази резервираност я има от гледна точка на приятелствата. Най-добрите ми приятели тук са българи.

Кога реши, че няма да живееш и работиш в България?

Не го реших сама. Приятелят ми беше англичанин и аз отидох да живея при него. Всъщност първата идея беше той да дойде в България, но тъй като не говори български, щеше да му е много трудно да се адаптира тук, а аз говорех английски и така аз заминах за Великобритания.

Дневникът

Ако на пръв поглед тази история ви се струва съшита с бели конци, защото като с магическа пръчка Невена е сбъднала всичките си мечти, не се заблуждавайте, а четете нататък. Защото пътят до сбъднатата мечта обикаля през няколко острова, а пътешествията до тях са рамкирани от палубата на кораб и никак не са романтични нито като причина, нито като преживяване. Тези пътешествия са описани в дневник, който Невена беше така любезна да ни предостави, затова и разказът за тях започва с цитат:

"Да работиш на кораб. Епизод 1"

„Заветният договор е в плика, а пликът в ръцете ми. Невероятно! Полетът ми за Маями е след две седмици. Бял кораб – черна работа, казвали моряците. Пука ми, нали изчезвам оттук! Очите ми се насълзяват – ами детето? Заради него е, то ще разбере, казвам си. Дали?!?! И така, 13-и септември 2002 г.: "Молим всички пътници за полет София-Париж да се отправят към гишето за проверка.“ За мен е! Ще видя Париж, града на Любовта. Нищо, че любовта на живота ми остана там някъде зад мен… по-скоро под мен… Самолетът отлепи. Стюардът е повече от мил – поръчахме мартини ли беше или бейлис? И едното и другото имат една цел – да те накарат да забравиш. Кацнахме на „Шарл Де Гол"…
След това ще летим за Маями“

Защо започна да пишеш този дневник?

Защото 2002 заминах да работя по пасажерски кораби. Пътувах пет години до 2007. Тогава се запознах с приятеля ми и 2010 дойдох в Англия. Всъщност не съм имала намерение да излизам и да живея в чужбина, а сега не ми се прибира в България, защото тук ми е много по-спокойно, реализирана съм тук.

Как реши да работиш на кораби?

Имах нужда от пари, с които да отгледам сина си, който тогава беше на пет годинки, а сега е на двадесет и една. Но времената бяха тежки, останах сама с него и нямах избор. Исках да купя жилище за двама ни, да ни подсигуря хубав живот, да спестя пари. И винаги ще ми тежи това, че го оставих и хукнах един вид да ни спасявам, но понякога на човек му се налага да прави такива избори. През една американска компания започнах работа като кабинна стюардеса и така отидох на корабите. Това си е доста непрестижна работа, за образованието и ценза, които имам. Но пък може би това бяха най-интересните години през младостта ми. Интересно е да работиш на кораб, защото достигаш на много различни места, срещаш се много различни хора, то дори ако погледнеш, на моя кораб обслужващият персонал бяхме над петдесет националности. Създаваш приятелства, на които хем много държиш, а и те са единственото, което те крепи в тежки моменти, в същото време знаеш, че като слезете от кораба, може никога повече да не видиш тези толкова важни за теб ...

"Да работиш на кораб. Епизод 2"

„Утре в пет е полетът ми за Маями. След девет часа полет вече виждам в далечината Бахамите. Ех, какво красота! Маями е разграфено като шахматна дъска, мисля си. Приземяваме се. Вървя километри преди да стигна гишетата. Нареждат ни в колона като каторжници. След няколко часа размотаване от гише на гише вече му се вижда краят. Удрят ми заветния печат. Излизам навън. Най-после свеж въздух! Да, ама не! Въздухът е свеж колкото в оранжерия – задух и влага. Ех, палми..
Ето това е, мисля си, да си във Флорида…“

Корабът и колежанката

Как биеше сърцето ти, когато тръгна към кораба?

Много се вълнувах, нямах търпение, защото много исках да се кача на кораб. Това ми беше мечта. Когато влязох на кораба хората от персонала, които ни посрещнаха, бяха много дружелюбни. Оказа се, че такава е културата на работещите на кораб – да си винаги много приветлив, да помогнеш на служителите, които се качват за първи път, да се чувстват добре и приети. И така и стана, всички ми се усмихваха, питаха ме как се чувствам, казаха ми „добре дошла“ и аз разбрах, че се намирам на някакъв вид свое място. Притеснението дали ще се справя, дори и да го е имало изчезна, аз просто знаех, че ще остана! Защото много хора се отказват още през първите месеци, толкова е тежка работата. Дори съвсем в началото се отказват, по време на обучението за работа на кораб, което е колеж за стюарди.

Корабът, на който първо се качих, побираше около 1500 пасажери и се казваше “Paradise” („Рай“), но в него от гледна точка на работата нямаше нищо райско. Направо си беше като покана: „Добре дошъл в ада“. Първите два месеца си мислех че ще умра. Казах си: „Къде се натресох, ако тук не умра, няма кога“. Спомням си първата си нощ на кораба. Толкова съм притеснена и ужасена… пускам си музика, успокоявам се, унасям се и сънувам как тичам към вкъщи, стигам пред вратата и започвам силно да блъскам: "Върнах сееееее"… Бам, бам, бам! Бам, бам, бам…!, Бам, бам, бам...! Врата на кабината на кораба се отваря с трясък, лампата светва и една ръка издърпва завивките ми… Ооооххх… почна се…!

Те са огромни 8-етажни пасажерски кораби, на една от най-големите компании за круизи. Подът им е железен, тесни кабини, целият кораб мирише странно… Работата започва сутрин в шест и завършва вечер в единадесет, само с два часа почивка. На човек се падат около двадесет и няколко кабини, които чистиш сутрин и вечер. Прекарваш в тях минимум по десет минути и внимаваш за всичко, ама за всичко, защото, ако някой от туристите се оплаче, наказанията са големи. И по тази причина напрежението освен физическо е и психическо. И това е всеки ден в продължение на шест - седем месеца, докато си на кораба.

Бяхме облечени с униформи - дневни и вечерни. Дневните ризи бяха резедави, а вечерните униформи бяха с бяла риза с дълъг ръкав и черно елече. Тук Невена започва да се смее и добавя – доста грозни са между другото. Жените имахме избор между поли и панталони в черен цвят. Човек ще си помисли, я, една колежанка се е качила на кораба, а то, като се погледнех в огледалото все едно баба ми виждах…

В същото време, корабът беше много красив, с казино, барове, басейни и каквото се сетиш друго. Дестинациите бяха Карибите, Бахамите, Мексико. Най-дългият ни круиз беше десет дневен до Аруба. И това може би е най-любимото ми място, най-красивото, на което съм била.

По време на двучасовите ни почивки, когато корабът е акустирал някъде, колегите ми бързаха да поспят, за да си починат, а аз слизах на сушата и се опитвах да попия всичко, което ме заобикаляше. Гледах с едни такива големи, ококорени, невярващи очи и събирах в себе си картини, впечатления, звуци, всичко, защото красотата на тези места като природа е неземна. Морската вода е много чиста, корали, рибки и е много топла. Докато се разхождаш кожата и косата ти стават мокри, толкова е влажно.

Например едно от островчетата, което най-много ми хареса е Мартеник. То е разделено на френска и фламандска част и някак прилича на Европа. Къщите като архитектура са по-скоро европейски, но много по-ниски. Всяка е с тераска, басейнче, и са много шарени, все в ярки, светли, пъстри цветове. Тесни улички, кокетни магазинчета, които малко напомнят Холандия например, и в същото време това характерното карибското – дървении, шарении в синьо и зелено, красиво и весело, някак.

Но много ме впечатлиха хората по тези острови с щастието, което излъчваха. Аз толкова щастливи хора накуп не бях виждала, въпреки че не са заможни или много богати, всички са усмихнати и много приятелски настроени. Може би такава им е културата, не знам. Но те дори и да нямат достатъчно в материален план, не се оплакват, а се усмихват, изглеждат безгрижни и спокойни, просто сякаш гледат по друг начин на живота – през усмивка. Във въздуха сякаш има щастие на Карибите.

Какви хора пътуват на тези кораби?

О, на късите дестинации такива, които търсят парти, купон, развлечение. На по-дългите са предимно семейства. Има и такива, които търсят спецификата на дадено място, както е Белиз, където е вторият по големина коралов риф на света и за там пътуваха хора, които искат да се гмуркат.

Струва ми се, че тази работа е била голямо изпитание за теб. Какви уроци събра от нея?

Да, така е! На първо място сина ми… той още не може да ми прости, че го оставих сам в България. Това, на което наистина се научих, е търпение. Защото, когато работиш такава професия наистина трябва да си много търпелив. Дори и от гледна точка на това, че аз знам какво мога, колко сериозна е квалификацията ми в другия живот, извън кораба, че съм програмист, че съм работила за големи банки и изведнъж… това… Никак е ми беше лесно, защото винаги съм искала да работя по професията си. То срамна работа няма, но има такава, която работиш с желание и такава, която не. И да, аз давах най-доброто от себе си, защото съм си такава, никога не подценявам работата си, но все пак, исках да съм програмист, за каквото бях учила.

Другото, на което ме възпита тази работа на корабите, е да слагам нуждите на другите хора пред своите. Това не е добре, защото там ти втълпяват, че пасажерът винаги е прав и това някак остава сякаш за винаги в човек… все другите са прави, а аз си мисля, че не съм права за нищо… Не знам как да го опиша… Дори, когато общувах след това, на новото ми работно място с равни на мен хора, аз сякаш го носех това в себе си, че те са прави, те имат някакво предимство пред мен… И това много ми пречеше. Сега мисля, че съм го надживяла.

Пътуване извън кораба

Сега пак много обичам да пътувам, например последно преди две години със сина ми съвсем спонтанно ходихме до Дубай за няколко дни и беше страхотно! Имах очакване, че там ще намеря някаква бетонна джунгла, а то, беше толкова спокойно и красиво… Чисти улици, красиви сгради, освен това, хората бяха много добронамерени и дружелюбни. Ако го сравня с Карибите, хм… Карибите са по-свободни и безгрижни – слънце, пясък, море… чувстваш се щастлив. Дубай е доста, как да кажа, по-изискано място. А когато ходихме на сафари из пустинята с джипове, о, това беше наистина уникално преживяване, което препоръчвам на всеки. Пясъкът е несравним с нищо, толкова е фин, като коприна, дори си донесох в едно бурканче малко от него.

Има ли нещо, което винаги слагаш в багажа си?

Днес нямам, но когато пътувах по корабите, винаги слагах в багажа си Библия.

От къде дойде тази вяра?

Преди много години, когато бях мъничка, си спомням, че учителят ми по история беше казал, че Господ не съществува и че религията е измислена с цел контрол. Обаче, аз по някакъв начин винаги съм вярвала вътрешно, че има Господ и си спомням, че когато той го каза това нещо, аз погледнах през прозореца и казах: „Това не е вярно, Господ има!“ Никой в семейството ми не е религиозен, но аз някак бях убедена. И до сега го вярвам.

В какво друго вярваш?

Че хората са добри изначалоно. Това е може би някаква наивност и не знам дали е добре да го вярвам това нещо. Но винаги подхождам към хората с това усещане – че са добри. Дори мои приятели ми казват, че съм луда, защото това не е така, но аз си продължавам с тази нагласа.

От какво те е страх?

От две неща. Едното е да не загубя близък човек, но това сигурно важи за всички хора по света. Второто е, че може да не успея да направя и изживея нещата, които искам да ми се случат в живота. Например искам да мога в рамките на една година да мога да работя в няколко различни страни. Понеже професията ми го позволява, сега кроя такъв план – да пътувам за по няколко месеца в различни държави. Например за по три месеца в САЩ, Австралия, Южна Африка и хем да пътувам, хем да работя оттам.

Какво е свобода?

От една страна да правиш важните избори сам в живота си. Освен това обаче, за мен е важната свобода на духа. Дори и да не можеш да пътуваш, поради финансови причини, духът трябва да е свободен, трябва да умее да прощава, да се извисява, да намира своите места на комфорт... (тук Невена спира за миг, смехът започва да прозира в гласа ѝ и продължава)... когато ми изпрати въпросите и видях този за свободата, дори питах Гугъл… и той ми припомни един цитат от „Дон Кихот“: „Свободата, Санчо, е на върха на копието“… Тоест, свободата трябва да си я извоюваш, никой няма да ти я даде даром, дори и свободата на духа, пак трябва сам да я намериш. Защото не е лесно да си свободен, когато таиш в себе си огорчение, омраза, завист, не можеш да прощаваш… как си свободен тогава? – Ми, не си… Да можеш да простиш веднага на някой който те е наранил, както и на себе си, сякаш това е свободата.

Ако искате да прочетете повече от дневника и блога на Невена, можете да надникнете тук: https://thebigbroadworld.blogspot.com/2010/08/1-to...