"Отвъд границите": Румена Леонидова - Без предпазни въжета
Съвсем умишлено в представянето на Румена Леонидова ще напишем само две къси изречения: Тя е на 37 години. Завършила е НГДЕК и социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Тази кратка визитка обаче, не бива да подвежда никого. Румена преобръща живота си както сама казва: „на майтап“, защото днес не се занимава нито със социология, нито с древни езици. Живее в Тел Авив, а следващата смайваща снимка само открехва врата, през която ще минем за едно житейско пътешествие, което търси и намира своите истини в света на акробатиката. Ето как:
Днес аз съм хореографът, режисьорът и съидейникът на цирк „Флорентин“ (Florentin Circus), който се намира в Тел Авив, Израел. Освен това, съм и изпълнителен директор на голямо цирково училище пак там. Разбира се, правя всичко това със съпруга си.
;
България
Как стана така, че човек, който е учил древни езици и култури, после социология, днес работи и притежава цирк? Прилича на голямо житейско пътешествие.
Да, което сама избрах и то не стана без работа, напротив, стана с къртовски труд, но и със съзнателен избор, който направих в сравнително късна възраст.
След като
завърших Класическата гимназия, аз исках да продължа да уча класически езици. Но
на дипломната ми работа, с която трябваше да кандидатствам, трябваше да имам
пълно шест, за да ме приемат „Класическа филология“. Да, обаче така се получи,
че ми написаха 5.75 и аз реално не бях приета първата година след като
завърших Класическата. Това ми даде една година, в която да помисля какво ще
правя и добър ли е бил изборът с Класическата филология. Трябваше да работя и
започнах в деловодството на фонд "13 века България“. През тази една година,
на тази възраст, на която бях и в която май никой не знае точно какво му се
случва, социологията ми се стори доста атрактивна наука. Тази една година, в която
работех беше много съществена за мен и защото ме отдели от връстниците ми,
които бяха студенти, купонясваха, а аз навлязох в живота на възрастните. Може
би и заради това през тази същата година сякаш идеализирах университета като
институция и имах много големи очаквания. Да, но не!
След като ме приеха, нещата не ми се видяха никак розови. Не ми хареса това,
което учех, не беше предизвикателно, не знаех какво ще ми даде, след като го завърша…
И докато се измъчвах от въпроси за бъдещето, реших да се разнообразя, не като
ходя по дискотеки или излизам с приятели, а исках да започна нещо наистина
различно и необичайно. Нещо, което да е за моята душа.
И тогава съдбата ме срещна с едно семейство акробати, които бяха обиколи целия свят с номерата
си. И аз без никога в живота си да съм пробвала подобно нещо ги попитах дали
могат да започнат да ме учат. Помня и до днес този първи разговор, в който
жената ми каза: „Много работа е, но ако положиш усилия, ще стане.“
И сега аз
хем много исках да опитам, хем си се представих как през целия ми съзнателен живот
съм била на кафета и цигари и съм залягала над тежки книги, а сега изведнъж как
точно ще застана примерно на ръце?
;
Провокацията
Бях на 20 години… но жената ми каза, че винаги може да се започне. Това беше период от живота ми, в който някак си бях провокирана и от неосъществените ми очаквания към университета, и от още нещо, което искам да споделя. Баща ми е Румен Леонидов. Тази фамилия, хм… как да кажа… през целия ми живот до този момент, включително и в университета, мен ме свързваха с тази фамилия. Очакванията към мен бях пак свързани с тази фамилия – дъщерята на Румен Леонидов. Днес го осъзнавам, колко особено е било за мен това и колко много е наклонило везните да търся нещо различно и специфично мое. За първи път го разбрах, когато излязох в чужбина и никой не ме познаваше. Тогава си дадох сметка колко много ме е провокирала тази фамилия – да намеря някакво поприще, в което Румен Леонидов е никой, в което той няма да ме критикува и да ми казва кое е написано добре и кое не е. Така започнах да тренирам акробатика при това семейство акробати.
Спомняте ли си първата тренировка?
О, да, до ден днешен не мога да я забрава. Защото Нели, жената от двойката, и съпругът ѝ (Орлин) ми направиха нещо като тест – колко съм гъвкава…
как стоя на ръце…
Тук Румена за първи път се засмя с глас, всъщност и двете започнахме да се смеем. Не бях говорила досега с нея. Все още бяхме в началото на този неин разказ, но всяка дума идваше към мен някак непринудено, откровено, твърдо. Никога не съм виждала Румена „на живо“, но си я представих – крехка, нежна, замислена, бунтуваща се, търсеща, окрилена както това може да се случи само на двадесет. Гласът ѝ ме извади от представите и разказът ѝ продължи:
След като показах каквото ме помолиха, Орлин просто излезе от стаята и остави Нели с цялото ѝ търпение да се занимава с мен. По-късно ми каза, че когато е затворил врата си е помислил, че от мен никога няма да стане акробат, че нямам никакви качества и че никога не е очаквал обратът, който се получи след време.
И така, започнах всека седмица да ходя при тази жена и да се уча. Тренировките се
провеждаха в една подземна, студена, мрачна стая на улица „Раковски“, която
трябваше предварително да затопляме, за да започнем да тренираме. Но мен някак
всичко това много ме успокояваше. Чувствах се невероятно добре. Може би това
беше сравнимо с някаква йога, защото се разтягах и правех упражнения с часове. Но освен това, някак през мозъка си започнах
да опознавам тялото си и успях да го огъвкавя до такава степен, че станах „каучук“.
;
Не знам как стана, но след пет месеца работа аз имах изключителни постижения и дори собствен номер - балансирах една стъклена чаша на челото си и се провирах през обръчи. Но с него те ме представиха на един кастинг, след който заминах за Южна Корея. Точно преди това, обаче беше първото ми участие пред публика. Направих номера на един празник в Еврейския дом, който беше заснет от БНТ и така всъщност моите колеги, с които учех социология, разбраха за това, с което се занимавам. И беше изключителен фурор, защото всички ме питаха циркова артистка ли ще ставам…
След това заминах за Южна Корея, после години наред бях по кораби в Скандинавия и навлязох в среди, където търсеха аниматори с танци, атракциони, и така започнах да пътувам. За да стигна до едни от най-сложните номера с въздушна акробатика на 10 метра височина без предпазни въжета. Това може да го прави само човек, който има истинска връзка със себе си с тялото си.
Пред мен се отвориха изключителни предизвикателства. И аз реално погледнато мога да кажа, че това беше истинският университет, който започнах да уча и завърших. Защото това е истинското предизвикателство в живота - да се сблъскаш сам с различни неща. Когато не си в собствената си страна, когато си някъде другаде и близките ти ги няма... тогава получаваш реалните уроци, важните уроци и можеш сам да разбереш себе си много по-добре. Така че категорично мога да кажа, че моят истински университет започна в онова мазе с тренировките и продължи по време на пътуванията ми. Те ме научиха на нещата, които много добре подредиха главата ми.
;
Защо напуснахте България завинаги и
спряхте да пътувате по света?
Докато обикалях цяла Европа и Южна Корея, освен че опознах много култури, разбрах и нещо много важно за себе си. Че ако остана още дълго в този бизнес, перспективата за мен не е съвсем добра. Защото осъзнах, че един ден ще завърша като една стара, влюбена в себе си звезда с изострено его и нищо повече... Защото всичките тези артисти и хора, с които се срещах, ми се струваха много самотни. Самотни с тяхната мечта… И се изплаших да видя себе си след двадесет години като тях. Осъществена професионално, но не и лично. Реших, че ако искам да имам семейство, трябва да спра. Тогава се върнах за малко в България и се огледах. Това беше в момент, в който всичките ми връстници не бяха щастливи, сякаш нещо ги беше обладало и бяха в депресия. Постоянно си говорехме, че в нищо няма смисъл. Да започнеш да работиш – няма смисъл, да започнеш да учиш – пак. Абсолютно отрицание на всичко. Това никак не ми харесва в България. Всичко е отрицание и "не". И си помислете, това "не" няма как да отвори вратите на никого за развитие, за някакъв път напред. Хлопваме вратите си с това отрицание на всичко. И аз 2006-а тръгнах за Израел.
;
Израел
Защо избрахте Израел?
Тъй като майка ми е еврейка. И аз бях
ходила вече там преди, но не бях готова да остана, както това се случи, след
като спрях да пътувам. Израел е много интересна страна, която въпреки
проблемите, които има, много ми допадна, защото там можеш да видиш микс от
националности. Мястото е изключително малко като площ, малка страна е. За
четири часа можеш да стигнеш от единия ѝ край до другия, а можеш да срещнеш
руснаци, американци, англичани, французи, етиопци, какви ли не, които са се
заселили с времето и това придава една изключителна колоритност на мястото. И
целият Израел е така, не само Тел Авив, където живея. И на мен това много ми
харесва, защото съм израстнала в семейство, в което съжителстват две религии.
Майка ми е еврейка, а баща ми християнин. Винаги съм била отворена към всички
култури, светове и религии, това беше нормално за нашата къща. В нея постоянно
се говореше за това, идваха интелектуалци, имаше беседи. Това ме направи
такава.
Румена се усмихва и продължава:
Освен това много ми харесва, че тук има
постоянно слънце. Някак сякаш зарежда хората с положителни емоции и приповдигнатост.
;
Как се запознахте със съпруга си?
Пристигнах в Израел с два куфара дрехи и всички реквизити. Първите шест месеца учех само езика, защото каквото и да умееш, ако не говориш езика, няма как да си успешен. Но не бях сигурна, че ще успея да се занимавам с цирк там. Съвсем случайно, може би месец след като пристигнах, една жена ме представи на мъжа ми, който точно в този момент си е търсил акробати за отваряне на цирково училище. И аз започнах да работя и в цирка, и в цирковото училище. Сега в цирковото ни училище имаме хора на възраст от четири до петдесет години, завършваме всеки курс с големи продукции, което е много отговорно. А летните ни лагери са с по 300 - 500 деца.
;
Живеете в една страна, в която се държи на традициите. Празнувате ли всяка седмица например Шабат?
Да, но по-скоро той е глътката въздух,
от която имаме нужда със съпруга ми. Той не е религиозен, въпреки че е евреин.
Използваме Шабат, за да изгледаме някой филм, да се разходим, да се видим с
приятели. Защото тук се работи постоянно. От шест сутринта, докато се скрие
слънцето. Стандартът е толкова висок, че ако не работиш – загиваш. А ние работим и в събота заради цирка. Но в петък вечер правим нашия си Шабат, за да се погледнем един друг, да сме заедно, да си поговорим. Иначе, наистина тук по време на Шабат животът спира, дори транспортът...
Колко деца имате?
Три дъщери. И трябва да видите понякога... е, не го правя всеки ден, но...
Румена спира разказа си за малко, започва да се смее и ми казва да видя в профила ѝ във Фейсбук току що качени снимки, за това, какво е направила,както си е била у дома...
;
Вместо финал
В какво вярвате?
Вярвам в себе си и в това, което всеки човек би могъл да постигне със себе си.
Какво е свобода?
Ключът към свободата е в собственото аз. Ако човек вярва в себе си и знае къде се намира със себе си, той ще бъде свободен.
От какво ви е страх?
Днес като майка ме е страх на първо място за здравето на децата ми и колкото и да не личи от горните снимки, страх ме е за моето здраве, да не оставя децата си сами. И това е едно чувство, заради което промених много неща, вече не поемам същите рискове в акробатиката, както преди.
В началото на този разговор ми
казахте, че сте се бунтували срещу очакванията към вас заради фамилията ви. Как
се казват дъщерите ви?
Първата ми дъщеря се казва Лири, идва
от гръцки, преносно означава музика – „лира“. Второто ми дете се казва Ника като богинята на победата. А най-малката, горкото, то дойде много изненадващо
на този свят, неочаквано, а на всичкото отгоре бяхме толкова заети, че го и
родих някак набързо, та то почти месец нямаше име… Накрая го кръстихме Елия,
което е божествено име, може би защото така и не се разбра как се случи… Всичко
с имената им е много интуитивно. И никога не съм ги бутала да правят нещо
насила, както и мен никой никога не е карал да правя нещо насила.