"Отвъд границите": Зорница Велчева - 25 000 километра на колело

30 юни 2016 г. – началото

Това пътешествие е първото ни с този размах и то дойде като награда за всичките ни усилия през годините на много работа. (Зорница е заедно със съпруга си по време на това пътешествие - б.а.) Пътувахме с колела, като носехме с нас целия си багаж, който всъщност не беше кой знае колко много – оборудването за къмпинг и резервни части за колелетата. Тръгнахме от Торонто по предварително начертан маршрут, в който бяхме съобразили сезоните, защото пътуването ни продължи година и половина. Изминахме 25 000 км на колело и около 3000 км с автобуси и фериботи. Прекосихме САЩ, Мексико, всички държави от Тихоокеанската част на Южна Америка – Колумбия, Еквадор, Перу, за да достигнем крайната си цел, която беше най-южната точка на Аржентина - град Ушуая (Ushuaiа).

Защо на колело?

Колелото ни е любим транспорт, защото преди да заминем за Канада със съпруга ми бяхме планинари. В България прекарвахме отпуските си по планините. Когато дойдохме в Канада нямаше къде да ходим на планина. И въпреки че живеем в много голям град, не си купихме кола, а навсякъде се придвижваме с колело. Това до някъде компенсира липсата на планината и движението. Дава ни възможност да сме сред природата, да сме навън.

Две гледни точки към маршрута

Кое беше по-вълнуващо – срещите с толкова различни култури и хора или това да изминеш такова огромно разстояние (два континента) на колело?

Ами и двете - по различен начин.

Твоят дом е и мой дом

Ще ти разкажа първо за срещата ми с хората. В Чили, докато разпитвахме хората по улиците къде е най-близкият хостел, за да нощуваме там, срещнахме Хуан. Той ни покани в дома си. Останахме при него три дни. Хуан работеше нощна смяна и не се притесняваше да ни остави цялата си къща на разположение. Такова доверие имаше. И това е впечатляващо, защото ние бяхме едни непознати, а той не само ни приюти за три дни, за да си починем, а и усещайки моето притеснение, ми каза – спокойно, моята къща е и твоя къща, чувствай се като у дома си. Той почти не знаеше английски, а ние малко говорим испански и въпреки това този човек ни накара да се почувстваме наистина като в собствен дом. Толкова гостоприемен беше. И дори съвсем скоро му писах имейл, в който да му кажа, че сме се прибрали от пътуването. А той ми отговори, че е бил много щастлив да сподели с нас неговата къща (тук Зорница се усмихва развълнувано и казва) и после сложил запетайка, а след запетайката написал – "вашата къща"…

Останахме за кратко мълчаливи. Тя сякаш се върна там, в Чили, в къщата на Хуан, а аз се опивах да си представя този дом, уюта, който им е дал, и колко е прекрасно да срещнеш непознат, който да остави толкова красив спомен.

После Зорница продължи за срещите си с хората по техния уникален маршрут. Разказа ми за организациятa "Warm Showers" , в която колоездачи посрещат в дома си колоездачи, които са на пътешествие.

Ние оставахме в домовете им, някои от тях ни водеха на ресторант, дори… (усмихва се и продължава) други ни приготвяха вечеря в домовете си, даваха ни стая, в която да преспим… въобще изключително гостоприемни са всички.

Отново се замисля, усмихва се и продължава разказа си с въпрос:

Знаеше ли, че в Еквадор пожарникарите посрещат и приютяват колоездачи-пътешественици в пожарните? Даже си имат книга за посетителите, в която всеки да напише впечатленията си и благодарността си. Уникално, защото там има много малки градчета, в които няма нито хотели, нито хостели, няма къде да отседнеш и виж как са решили нещата. Пожарникарите те приютяват. Даже в един от по-големите градове, имаше две пожарни. Ние отидохме в тази, която обичайно не посреща колоездачи, но въпреки това, шефът на пожарната ме покани в кабинета си, разказа ми историята на градчето и накрая ми подари цял куп стари банкноти (сукре), които вече не са в обръщение, но той си ги пазеше и ми даде част от тях за спомен…

Какво е да нощуваш в пожарна, това е място, в което не допускат обикновени хора?

Ами, интересно е. Отваряли сме палатката както в стаи, които са за срещи, във фитнеса им сме отваряли палатката и дори сме спали на легло в тези пожарни. Искам да ти разкажа и за още едни пожарникари – тези в един граничен на Никарагуа с Коста Рика град. Сградата беше в ужасно състояние. то Никарагуа си е бедна страна. Самите пожарникари нямаха добри условия за почивка. И въпреки това ни дадоха възможност да останем при тях, приютиха ни и те. И не само това, приемът е толкова топъл, питат те от какво имаш нужда, обясняват ти спецификите на мястото, от какво да се пазиш, за какво да внимаваш, да пиеш ли водата, въобще невероятна грижа. Даже на едно от местата минахме инструктаж как да се държим в пожарната и че не бива да гасим лампите, защото ако стане нещо на тях ще им трябва светлина, за да реагират… и накрая винаги ти казват – не забравяйте книгата, в която можете да напишете впечатленията си от нас… (Зорница замълчава за миг) Сега си мисля, че това ни даде възможност да опознаем хората там много по-добре, защото ако бяхме оставали в хотели и хостели, знаеш, влизаш си в стаята и не общуваш с никого, а така имахме срещи с невероятни хора и това беше уникално, наистина.

Планинарският маршрут

Разкажи ми сега какво е да прекосиш два континента и година и половина да си на колело?

Ние си избрахме естествено планинарски маршрут в Южна Америка. Тоест не карахме по крайбрежието, а от Южна Колумбия започнахме постепенно да изкачваме Андите. През Еквадор и Перу също карахме само през планината (Андите - б.а.). Боливия минахме през високопланинското плато. В Чили бяхме и карахме на височина от 4500 метра. И чак в Аржентина слязохме от планината. Като за мен едно от най-впечатляващите места бяха перуанските Анди, защото там се чувстваш като една малка мишчица на колело, толкова масивни са планините. А за да преминеш от едната страна на планината до другата, пътят е един непрекъснат зиг-заг, който катери огромен масив. Като денивелацията в рамките на един ден може да бъде минимум хиляда метра на горе и на долу, а нашият рекорд беше в един ден, когато преодоляхме денивелация от две хиляди и четиристотин метра. Тръгнахме от едно селце в Перу на осемстотин метра надморска височина и накрая, вечерта бяхме на три и двеста… цялото това изкачване беше четиридесет километра зиг-заг, по един огромен масив.

Как се чувства човек на такова място?

Като мишка на колело, която върти педалите и то просто няма край! Чувстваш се много малък човек, но после, когато го изкачиш, тогава си много горд от себе си.

В гласа на Зорница, докато описва огромното изкачване личат и усмивката, и гордостта, всъщност, сякаш не точно гордост, а по-скоро доволство и радост.

13 декември 2017 г. - Ушуая

Какво се случи, когато пристигнахте в Ушуая? Щастливи ли бяхте?

Ами, да, много. Самият град те посреща с две колони, нещо като старинна порта, но без горната част, само колоните. На тях с големи букви пише "Ушуая“ (тук Зорница започва да се смее и продължава) Искахме да си направим снимки и помолихме две туристки, които чакаха за автостоп. Казваме им, че сме минали 25 000 км., че караме от година и половина и много искаме да се снимаме в края на това пътуване. И уж една - две снимки, а то стана половин часова фотосесия…

Какъв град е Ушуая? Какво намерихте там?

Ушуая е на океана, но е всъщност планински град - ски курорт. Построен е на склон, който буквално влиза в океана. Заливът е толкова дълбок, с формата на половин луна, че все едно планината се потапя в него. Оттам тръгват всички кораби към Антарктика. Има огромно пристанище с много, много кораби, „пълни“ с товари или туристи. Градът е малък, но пълен с история. Превърнали са много от къщите на първите заселници от Европа в малки музеи, които пазят цялата история на мястото.

Какво си донесе от това място?

Само прекрасни спомени, снимки и нищо материално.

Какъв човек трябва да си, какви качества трябва да имаш, за да изминеш 25 000 км. на колело, в разстояние на година и половина?

На първо място трябва да обичаш физическото натоварване и да тръгнеш с нагласата, че няма да ти е удобно. Липсата на удобства не трябва да те притеснява. И трябва да си много приспособим. Но аз никога не съм мислила, колко много са километрите, колко трудно ще бъде или нещо подобно. Никога не съм мислила по този начин. Аз съм се наслаждавала на всеки ден, на всеки миг – тук и сега. Моментът е важен. Тръгнахме с нагласата, че ще пътуваме колкото искаме и ще спрем, когато поискаме, но ето че достигнахме крайната си цел. И това може да стане само, ако не гледаш в бъдещето с очакване, а наистина да вярваш в момента, този момент, който изживяваш в конкретния миг.

Има ли нещо, което винаги слагаш в багажа си?

Аз не съм пътувала много, но за това пътуване една моя приятелка ми подари малко камъче с вградена в него мъничка икона на Дева Мария, която беше купена от български манастир. Него го носих навсякъде с мен по време на това пътуване (замисля се, засмива се и продължава), винаги бих носила със себе си нещо, което да ме пази…

Какво е свободата?

Докато преминавахме на колело през целия този огромен маршрут, аз усетих какво е свободата. И ще го илюстрирам с много малък пример. Усетих го най-силно, когато преминавахме от една часова зона в друга. Караш, караш и все е например девет часа и виждаш пред себе си табела, че от тази точно точка влизаш в друга часова зона и правиш само една крачка, и вече е друг час, друго време… преди тази крачка, точно преди минута е било девет без една минута, след минута е десет или единадесет и една… или пък осем… и за теб това няма никакво значение. Часът става толкова относителен, времето е относително… и часовата определеност спира да има значение… това е свобода…

Има ли нещо, от което те е страх?

От вятъра. Защото мога да изгубя контрол. И все пак, въпреки че имаше такива моменти, ние с мъжа ми мечтаехме да стигнем от Торонто до Ушуая с колело и я сбъднахме.