Правете филмите си навреме...

Отдавна исках да направя документален филм за откривателите на плочата с надписа от Цар Владислав. Бях слушал няколко пъти разказа на Панде Ефтимов, роденият в Претор, на Преспанското езеро корав българин за неговата роля в откриването на плочата. Знаех и за работата, свършена от проф. Йордан Заимов и съпругата му проф. Василка Тъпкова за разчитането на надписа. Професорът вече бе покойник, но съпругата му, въпреки 90-те си години още бе жизнена и активна. И двамата - Панде и професор Тъпкова, бяха хора на достолепна възраст, караха хубави старини, както се казва, с акъла си бяха, трябваше да не загубим това, което знаят и могат да разкажат. Още повече, че историята на откриването на плочата от Битола досега не беше била филмирана и разказвана.

На няколко пъти предлагах проекта си в продуцентския съвет на БНТ за рубриката „В кадър”. Все нещо ни спираше да го реализираме - ту няма пари, ту нещо друго... всъщност, няма достатъчно пари. Разбирах притесненията на колегите, но пък, къде на шега, къде на истина им подхвърлях: ”Приятели, така, както я караме, ще направим пакост. Ще ми умрат събеседниците, няма да мога да ги покажем, все пак, възрастни хора са”... Може да звучи жестоко и недостатъчно уважително, ама така си беше. Страхувах се и за двамата...

Слава Богу, успяхме. Видях се на няколко пъти с професор Тъпкова-Заимова у тях, в апартамента ѝ на четвъртия етаж на ъгловия блок на булевард „Прага”, срещу банята „Мадара”. Жената току що бе преживяла мини-инсулт, по думите на дъщеря ѝ Рая, също професор от БАН. Договорихме се какво ще ни покаже, за какво ще говорим. Изобщо, поработихме предварително „на терена”. И един ден напълнихме с екипа жилището ѝ.

Никога няма да забравя с каква жар разправяше за онзи августовски ден на 1968 година, когато заедно със съпруга си Йордан в група български учени отиват на екскурзия в Битоля. И двамата си имат едно наум - да намерят и видят плочата с надписа, за която знаят, че е захвърлена някъде там, в Музея на града. Когато влизат в сградата, основната група начело с проф. Тъпкова се качва в залите и се старае всячески да ангажира вниманието както на пазачите, така и на служителите на музея. В това време проф. Йордан Заимов почва да търси плочата в двора, тук няма, там няма, докато в един момент я вижда подпряна на входа на мазето под някакви картони. Изважда от чантата си предварително подготвената хартия и я налага върху надписа. Намокря я. Получава се отлично копие, което той прибира и после се присъединява към останалите.

Старателно критият от местните македонски научни и политически среди надписа - все пак има вече своето оригинално, колко може да се нарече оригинално, копие. В София след месеци проф. Йордан Заимов разчита надписа, а по направеното в Битоля копие прави и няколко гипсови отливки. Една от тях, ми каза тогава професорката, е в Националния исторически музей, а другата... другата е на тавана.

И това няма да забравя - как 90-годишната жена се качваше нагоре по стълбите през два етажа, за да ни покаже въпросната отливка. Как за по-голяма достоверност на филмовия разказ на няколко пъти я помолихме да слезе и се качи, за да я заснемем в различни ракурси. Когато се опитвахме да ѝ помогнем, тя отривисто ни отказваше - няма, няма нужда, мога и сама... Как ни преведе из лабиринта от стари и ненужни вещи, затрупали коридора към вратата на техния таван. Как се въртяхме в тясното пространство с камерата и осветлението за да направим нужните ни кадри... Всичко това излезе във филма ни.

И после, когато с екипа отидохме в Битоля, намерихме мястото, където плочата е стояла когато проф. Заимов е правил копието. Сега там няма музей, има някои други институции, а музеят е в старите турски казарми...

Дворът отзад е немарливо запуснат, някакви строителни материали се въргалят, но ние си свършихме работата. Ето тук, на това място под тераската, на входа към мазето е стояла плочата, която някогашният директор на Битолския музей, сърбинът проф. Мачкич е искал да строши с чук. Тогава някои от младите сътрудници в Музея го спрели с думите: ”Какво правите, професоре, и да чупите плочата, надписът вече е публикуван в София, текстът се знае, няма смисъл”...

Това ни разказа Панде Ефтимов, който има историческата заслуга през лятото на 1956 година на един строеж да заснеме надписа, с риск на живота си да занесе фото-лентата в българското посолство в Белград, оттам тя да отиде в София и през 1959 година проф. Александър Бурмов пръв да направи коментар в списание „Пламък” по снимката. Обърнете внимание, не в научната периодика, а в литературната. Страх ли, що ли в онези времена...

Направихме филма, слава Богу. БНТ го излъчи няколко пъти. И за Панде, и за проф.Тъпкова това бяха последните документални кадри, в които те участват. Все пак успяхме...

Панде почина на 85 г. миналата година в началото на август след тежка операция и продължително лечение във Военно-медицинска академия в София. Родената на 7 август 1924 г. в Солун проф.Василка Тъпкова-Заимова изпратихме във вечния ѝ път в четвъртък, 13 септември. Зад тях остават книгите, разказите, направеното за българския дух да бъде вечен и силен.

А тези редове приемете, моля, като моето прощаване с проф.Василка Тъпкова- Заимова. Вечна й памет!