Реквием за един успех

Още преди повече от месец научихме съвсем случайно, че това представление на „Възвишение“ на Пловдивския драматичен театър ще бъде последното. Няколко пъти бяхме правили опит да се „засечем“ някъде с него – я в София, я в Перник, я в родния му дом в Драматичен театър Пловдив. Все нещо ни пречеше да го видим. А сега, когато разбрахме, че след шест години в репертоара на театъра, след 52 представления на различни места в страната, 53-то ще бъде последно, решихме – на всяка цена трябва да го видим.

Бяхме чули само добри неща за постановката по романа на Милен Русков, адаптирана от Александър Секулов и от режисьора Иван Добчев. За вдъхновената игра на Бойко Кръстанов, Александър Василев, гостуващия в трупата Асен Блатечки като Димитър Общи, за момчетата от пловдивската театрална група като Ивайло Христов и другите, всички от четата на Димитър Общи, която обира държавната турска хазна в прохода Арабаконак, за Троян Гогов в уж епизодичната, но силна и запомняща на роля на Левски, или по-скоро загатнатия Левски. За оригиналната сценография на Ивайло Николов. За всичко, което в продължение на шест години превръщаше адаптацията на „Възвишение“ в емблема на възхода на Пловдивския театър и в марка, от която връщане назад не бива да има. Пък и ни водеше чистият интерес да видим как една популярна литературна творба, като романа на Милен Русков, ще изглежда на сцената, как героите ще изговарят онези странни и чудновати на моменти думи, които ни изглеждат познати, но някак си далечни, от едно отминало време. Филмът по романа си е филм, театърът е друга работа – ограничен във времето и пространството, където словото е най-важно.

И стана така, както често се случва у нас. Опитахме по „класическия“ начин да се снабдим с билети – както винаги, всички били продадени. Използвахме „връзки“ с хора от трупата, които с големи мъки ни намериха. И как да бъде другояче, когато наистина салонът бе пълен. И не само с пловдивчани, които очевидно искаха в тази вечер, в навечерието на големия български празник – Денят на будителите, да се сбогуват с героите на пиесата. Имаше хора от Враца, от Перник, от другаде, дошли специално за прощалното представление. И актьорите не останаха длъжни – играха така, както вероятно не са играли на премиерата преди шест години. Вдъхновено, и както се казва „като за последно“. То си беше и последно.

И когато спектакълът приключи, когато всички герои намериха смъртта си пред очите на публиката в името на „револуцията“, когато светлините угаснаха, в залата се възцари дълбока тишина. За тази тишина през цялото време на представлението режисьорът Иван Добчев каза на раздялата, че е най-голямото постижение на трупата. Такава тишина на вглъбената зала той искал да „чува“ на всеки свой спектакъл. Каквото и да означава това.

Не вярвах, че такива врели и кипели в живота мъже, като актьорите от Пловдивската трупа, заживели за час и половина в образа на момците от четата на Димитър Общи, ще се разплачат на раздяла под бурните аплодисменти на публиката. После разбрах, че и в гримьорната някои от тях подсмърчали, сваляйки от себе си костюмите на четници и бунтовници, давайки си сметка, че повече няма да им трябват. Поне в обозримото бъдеще. Макар че, както разбрах, и друг път се е случвало спектакълът да се отлага, да прави дълги паузи поради ангажименти на някой от главните изпълнители. Така е в театъра. Но този път всичко приключва. „Възвишение“ слиза от репертоара, за него няма да има място в афиша. В един момент в трупата дори помислили, че всичко това е плод на традиционния апетит на някой софийски театър да го вземе, или че режисьорът Иван Добчев иска да го прехвърли в своето „Сфумато“, или че… След като 52 пъти са играли, при това винаги при пълен салон, когато за „Възвишение“ продължава да се говори като за творчески шок и явление, някак си няма основание то да отива в историята.

Но си отива. С достойнство, за да се възроди навярно на някоя друга сцена, софийска или провинциална, няма значение. „Възвишение“ заслужава такава бъдеща участ.

А тези мои слова, различни от всичките ми предишни текстове, са просто реквием за един успех. За „Възвишение“ на сцената на Драматичния театър в Пловдив.