Символен прагматизъм

Всъщност, цялата нова динамика на двустранните връзки с Македония от няколко месеца насам е изпълнена със символни знаци. Най-напред, на 20 юни премиерът Зоран Заев отиде заедно с домакина си Бойко Борисов да положи цветя пред паметника на цар Самуил в София. По такъв начин от символ на раздора - чий е Самуил, техен ли, наш ли, или някой чужд, той се превърна в знак на новия поглед към общата ни история.

На 1 август в Скопие двамата премиери подписаха Договора за добросъседство, сътрудничество и приятелство, а на следния ден - 2 август, деня на Илинденското въстание, заедно положиха цветя пред саркофага на Гоце Делчев в двора на църквата „Свети Спас” в македонската столица. Символен ден, символно място, символен герой, само че от времето няколко века след цар Самуил, който също дълго време не можахме да си поделим. Пък бил македонец, пък документите сочели, че винаги се е считал за българин, пък какво ли не още.

Колко научни кариери направиха в Македония в името на това да отричат неотрицаемото - че Гоце Делчев от Кукуш винаги, ама винаги, е приемал себе си за българин, който се бори за националното освобождение на другите българи от Македония. Колко фалшификати бяха направени в името на тази „научна” цел. В крайна сметка, Заев и Борисов отидоха, застанаха пред саркофага и дадоха на всички да разберат, че Гоце е и наш, и техен, и на всички народи, които уважават борбата в името на свободата.

Сега пак същото - първото заседание на двете правителства се провежда в град Струмица. Това е родното място на Зоран Заев, където той бе кмет в продължение на 12 години, значи, три мандата. Да предложиш домакинство на първата среща на министрите от двата кабинета в родния си град, в родния си дом, означава, че ги чувстваш толкова близки за да им дадеш своето гостоприемство.

Това, че Борисов и Заев имат стабилна лична комуникация, е известно и е много добре. Но домакинството на Струмица на заседанието е знак на по-висока степен на институционално доверие между двамата премиери, знак, че ледовете в отношенията се топят върху една по-широка основа, освен личното приятелство и разбирателство между първите хора на държавата.

Струмица е градът, който по силата на Ньойския договор след Първата световна война влиза в състава на Сръбско - хърватско - словенското кралство най-късно, чак през 1922 година. При това сръбските войски не изчакват международната комисия да мине първа и да обяви взимането на Струмишка околия от България, а навлизат и окупират града и околните села.

Тогава, дядо ми Трайко, когато става ясно, че оттук нататък в Струмица няма да е България, взима баба ми Цена с малката Нада на ръце /майка ми, лека й пръст!/ и отива заедно с един свой приятел, дедо Васе Голашев в най-близкия до границата град - Петрич. Все с надеждата, че великите сили, както са извършили веднъж несправедливост и са присъдили Струмица на Сърбия, заедно със Западните покрайнини - Босилеград, Цариброд, Кулско, в един момент ще се осъзнаят и ще върнат обратно града на България. Но и дядо ми, и баба ми си отидоха от живота без да дочакат този момент. Но това пък не пречи в Македония да наричат хората от Струмица „българите”, говорът им да е малко по-различен и разбираем от административно - бюрократично - чиновническия сленг в столицата Скопие.

На всичко отгоре, прословутата пророчица Ванга е родом от Струмица, но прекара по-голямата част от живота си и почина в Петрич, в България. Някои търсят в този факт потвърждение на духовната, бих казал, мистичната връзка между хората от двете страни на границата. Дали е така или не, нека си кажат мнението експерти по тези явления и прояви.

Бойко Борисов започна визитата си в Струмица, отивайки на посещение в манастира „Свети Леонтий” във Водоча. Там бе посрещнат от владиката Наум, същият, който пръв проговори, че Светият синод на Македонската православна църква ще предложи с писмо от Светия синод на Българската православна църква да я приеме като Майка в замяна на признаване на нейната автокефалност.

В манастира Борисов се държа като смирен християнин, но аз веднага получих смс от Скопие, от един колега журналист. Текстът бе кратък и гласеше: „Ура, Коста, Бойко Борисов призна Македонската православна църква”. Не съм познавач на канона, но очевидно приятелят имаше предвид, че щом премиерът ни е влязъл в манастира, че се е прекръстил, че се е поздравил с владиката Наум и другите свещеници там, значи, работата е наред и че молбата на МПЦ до БПЦ ще бъде задоволена. Какво да ги правиш, търсят символи във всеки жест, във всяка дума, във всяка мимика, която биха могли да изтълкуват като подкрепа.

Иначе Струмица ще има своето значение за българо - македонските връзки и занапред. Сега приетите и подписани там двустранни договорености просто привеждат политическата воля на двете страни, изразена чрез Договора, на прагматични релси. Борисов каза - почваме да строим магистрала между Струмица и Петрич, вероятно за да я свържат със „Струма”, издигаме Коридор № 8 в приоритет, уплътняваме го с най-различни връзки по начин, който да ни отвори още повече едни към други, откриваме регионален път в подножието на Огражден планина, който да води хората по-бързо към границата и оттатък нея.

Всичко това може да е символно, но е и прагматично. Прагматично е, но е и символно. Няма лошо.

Снимки: БТА