В "храма на здравето" в Горна Ковачица

Разказът за доброто започва с историята за една черница, бяла лястовица и роден дом. Бяхме в село Горна Ковачица. Посреща ни баба Величка,за да ни поведе по стъпките на онколога проф. Иван Гаврилов – добротворец не само в професията си. Дирята проправя тя – неговата майка. Той категорично отказва да ни дава „напудрено интервю“, но ни кани да надникнем там, където се крие началото на всичко – в неговия дом и корени.

Величка Каменова: “От тази бяла лястовица излетяха петима лекари, от които хирурзи. Това е нещо, с което да се похвалим. Да прибавим към тях още трима – медицинска сестра, акушерка и ветеринарен лекар. 8 човека са литнали по цяла България и в празнични дни се завръщат и тогава сърцето ми е пълно.”

Черницата, която е засадена през 1894 година в родния дом на проф. Гаврилов. Стожерът на семейството – прабаба му казва, че докато я има нея ще просъществува и неговият род.

Проф. Иван Гаврилов: “Тази черница е невероятна история. Тя е на моята прабаба и прадядо. Моят дядо е загинал в 16-тата година на Дойранския фронт в офанзивата на съмишлениците на Чиган. Той е знаел, че отива на гибел, защото неговите съселяни са му казали, Марко се е казвал той, Марко, остани тук, в окопите, но той тръгва, защото казва, че някой ден ще го е срам от децата си.”

От тази „бяла лястовица“ тръгват корените на любовта към човека – да помагаш и да даваш надежда, там, където тя умира последна,защото битката е на живот и смърт. Рак.

Проф. Иван Григоров: “Майка е добър психолог. Всъщност, за да стана лекар основна вина има тя. Бялата престилка беше много близка до съзнанието ми, постепенно се оформи и тази идея, че лекарят е човек, който може да помогне директно на страдащия човек. Да помагаш на здрав човек е относително лесно, но да помагаш на страдащ човек е трудно.”

Величка Каменова, майка на Иван Гаврилов: “Гордея се,защото щедра е душичката му към неволите на хората. Той ги вижда, более с тях.”

Професионалният му път започва с учители като проф. Станко Киров и проф. Даскалов. Не само от тях научава, че хирургията е преди всичко отговорност. А за това е необходима вяра и доброта. Няма да чуете проф. Григоров да Ви говори за даренията, които прави. Не го и питаме. Но тук, в неговия роден край те са много. Виждаме ги с очите си в Горна Ковачица, Василовци, в Чипровския манастир… и на пътя дори. За всички, които имат очи…

Величка Каменова: „Той държи на естествения заряд, както в човека,така и в делата на тоя човек. Не обича напудрени неща, в смисъл – хвалебствия. Няма нужда. За човека говорят делата.”

Когато делата говорят, е нужна тишина. „Бог вижда“, както пише Николай Хайтов.

Проф. Иван Гаврилов: “Една от причините е Николай Хайтов – царство небесно. Ние бяхме приятели, и то близки приятели. И нещото, за което много съжалявам е,че не можах да бъда до него повече време. И когато той полюбопитства да види старата черква и аз от много ранна възраст не съм отивал там, погледнах и вътре влезнахме и беше страшно нещо. И той ме погледна с неговите безкрайни сини очи и каза: „Как сте допуснали тази светиня да стане на такова нещо? И аз действително дадох обет…“

Обет на мълчание за добрите дела. Защото, когато едната ръка дава другата не трябва да знае. Може да разберете за даренията само по ситния надпис на някои икони и по думите на местните за професора.

Заедно с тях той се включва във възстановяването на домовете на вярата – със средства и труд. Защото го боли, когато види рушащи се храмове. Боли го и когато забравяме миналото и корените си.

Проф. Иван Гаврилов: “Според мен душата на човек и вярата му. Това е храмът. По принцип се смята,че че Храмът е Божият дом. В него трябва да се отива с преклонение и вяра. Местоработата също е храм. Защо? Защото в моята професия и в Библията го пише,че лекарят е наместник на Бога само пред болния човек. И като наместник на лекаря му е дадена една безкрайна отговорност. Надеждата, вярата е всичко! Имаш ли вяра и надежда – ти си спечелил битката. Хипократ казва така – има болен, болест и лекар. От изключителна важност е на чия страна ще застане пациентът – на тази на лекаря или болестта.”

Величка Каменова: “Нещо направлява, както ръката на лекаря,така и на този,който се е подложил на неговата вяра – да му помогне.”

Много са хората, на които проф. Гаврилов е помогнал като лекар. За него рак не е синоним на смъртна присъда.

Проф.Иван Гаврилов: “Категорично не е смъртна присъда. Заставам така с всичко, което притежавам зад тези думи. Напротив лечим е стига да бъде диахгностициран навреме. И аз с удоволствие се срещам с пациенти, които имат 20-30 годишен стаж в кавички, които съм ги оперирал преди 20-30 години, но това са хора отговорни.”

Когато е на конференция в САЩ среща една жена малко преди тя да бъде оперирана.

Проф. Иван Гаврилов: “Плачеше и беше много растроена. И аз се опитах да й обясня,че тази дилема стои навсякъде по света,че и в моята страна жените по същия начин реагират и така имат лоши мисли в главата си, но ако тя повярва в лекарите, които полагат неимоверни усилия…И това беше мое малко завоевание,защото ние се разделихме с усмивка. Избърсахме си сълзите…”

Проф. Гаврилов не крие сълзите си и за онези битки, които са изгубени: “Баща ми, дядо ми и много приятели… от рак. Не съм си казвал – „Господи, защо?“.

Останаха много добри дела и истории, които не можахме да разкажем. В „храма“ на проф. Гаврилов се влиза смирено. А се излиза с повече вяра, че щом има такива хора – надеждата никога няма да си отиде.