Атентатът срещу Татарски и интересите в Кремъл

Отвсякъде по нещо

Вероятно тези от вас, които следят политиката или поне хвърлят по едно око или надават ухо към новините (т.е. практически всеки от нас) ще се съгласят, че изминалите дни бяха доста динамични от към събития, свързани по един или друг начин с Украйна. Имаше бомби както в буквалния (бе взривен руски пропагандатор) така и в преносния смисъл (бивш член на охраната на Путин проговори), Бахмут хем беше превзет, хем се оказа, че не е, от Китай казаха че са приятели с Москва, ама друг път, Зеленски се разходи до Полша, а от САЩ, за всеки случай решиха да изпратят още малко военна помощ на Киев (за някакви си 3 милиарда долара). Пак отвъд океана дойде друга интересна новина, която макар и непряко, е свързана с руско-украинският конфликт – съд в Ню Йорк повдигна 34 криминалния обвинения срещу бившия американски президент Доналд Тръмп и така най-вероятно ще сложи кръст на амбициите му да се върне на бял кон в Белия дом. А нали именно с евентуална победа на Тръмп са свързани най-големите надежди на Кремъл за намаляване (и дори прекратяване) на американската подкрепа за украинската армия? Междувременно приеха Финландия в НАТО и това накара мнозина да си припомнят първичната цел на „специалната военна операция“ – а тя бе да се предотврати разширяването на Североатлантическия съюз край руските граници. Както се казва – без коментар. Дори и голямото събитие у нас – ентите поред парламентарни избори от две години насам – беше отбелязано за кратко от водещите световни медии, но и те го поставиха в контекста на войната в Украйна. В смисъл дали най-после ще има правителство и дали то ще продължи (и даже засили) подкрепата си за Зеленски.

И наградата „Татарски“ отива при...

Миналата неделя, докато у нас всички брояха гласовете и се вълнуваха коя партия колко места ще получи в бъдещия парламент, в Санкт Петербург, в кафене, собственост на баш вагнеровеца Пригожин, бе взривен в буквалния смисъл на думата известният руски пропагандатор и нещо като военен кореспондент Владлен Татарски. Оттук насетне започват и интересните моменти - Татарски всъщност не е никакъв Татарски (роден е като Максим Фомин), не е руснак (от Макеевка, Донецка област, е) и реално не е никакъв журналист, а по-скоро активен участник в бойните действия. А такъв става по-скоро случайно, след като началото на конфликта в Донбас през 2014 г. го заварва в затворническа колония, където излежава присъда за банков обир. Пишман обирджията бързо надушва откъде духа вятърът и след като е помилван от новото сепаратистко управление на размирната област, прекарва около три години на фронтовата линия като редови боец. Едва след това стартира неговата „журналистическа кариера“, която се състои предимно от интервюта с командири, качване на клипове и писане на постове в социалните мрежи.

Като профил Татарски принадлежи към племето на т.нар. военкори (съкратено от руското военные корреспонденты), странна смесица от хора, които прекарват времето си в близост до фронтовата линия и реално се изхранват от войната. Някои от тях са командировани там от централни руски медии (RT, "Известия", "Комсомолская Првда" и т.н.), други действат самосиндикално. Това, което ги обединява е, че в желанието си да служат на „родината“ те реално не знаят никакви граници и нямат никакви морални задръжки. Могат да се намерят десетки примери на фалшификати, фейкове и откровени манипулации, произведени и разпространени от тези хора през последната една година. Особено са добри в прокарването на примитивна омраза, най-вече защото говорят с езика на простолюдието и тезите им са лесно смилаеми. В края на септември м.г., например, въпросният Татарски записа видео, на което той буквално заяви следното: „Ще победим всички, ще убием всички, които трябва - ще ограбим, всичко ще бъде така, както ни харесва.“ При това клипчето бе направено, докато излъчваше на живо от Георгиевската зала в Кремъл, след церемонията по анексирането на окупираните части на Украйна.

Пак на него принадлежи фразата „Украйна като държава в сегашния си вид трябва да бъде унищожена“. И той далеч не е единствен. С подобен профил (и най-вече морал) са Пегов, Подубни, Сладков, Коц и десетки други. Ако има нещо успокоително в цялата история, то това е, че след време никой няма да ги помни, за разлика от Ърнест Хемингуей, Уинстън Чърчъл, Джон Стайнбек, Джек Лондон, Ал Гор и Кристиан Аманпур, които в определени периоди от живота си също са работили като военни кореспонденти.

Това, което отличава военкорите от официалните пропагандатори на Кремъл, е най-вече взаимоотношенията им с властта. Докато лъскаво облечени тв „звезди“ като Маргарита Симонян, Скабеева, Соловьов и Кисельов изключително много внимават за всяка думичка, която изговарят и се стремят да не хвърлят сянка на съмнение върху действията на сегашното ръководство на страната, военкорите хич не си поплюват, когато трябва да изкарат наяве някои неприятни истини. Те откровено говорят и за това как се е нарушавало многократно примирието по време на войната в Донбас (2014–2022 г.) и за това как там е имало хиляди руски офицери (нещо, което Москва винаги е отричала), за масовата употреба на наркотици и алкохол, за недостига на снаряди, за пораженията на бойното поле, за чудовищните загуби, за некадърността на руските командири и т.н. Това в никакъв случай не са неща, които се вписват в захаросаната и идеалистична картинка лееща се от малкия екран в руските домове и е очевидно, че от доста време Путин и обкръжението му се чудят как да им нахлузят някакъв намордник. Но ако има нещо, което наистина притеснява официалната власт, то това безспорно е флиртът на определени военкори с т.нар. центробежни течения в руската политика.

Ясно е, че зад привидно монолитната фасада на сегашното управление на РФ се крият разнопосочни интереси, чиито промоутъри са се вкопчили един в друг в люта схватка. Въпросният Татарски, например, отдавна не криеше симпатиите си към шефа на ЧВК „Вагнер“ Пригожин и, случайно или не, бе ликвидиран в заведение, принадлежало някога на последния. Друг цветист знаков персонаж, бившият военен и настояща звезда в социалните мрежи Стрелков-Гиркин, който е един от най-яростните критици на Путин и постоянно го обвинява, че не е достатъчно безмилостен, също поддържа тесни връзки с определени военкори. Именно за това се счита, че ликвидирането Татарски не е било толкова заради това, което е казал самият той, а като предупреждение, към други, много по-влиятелни хора, с които се е познавал. Въпросът кой и защо точно го е направил, обаче, остава открит.

Към момента единствено, което със сигурност е известно за атентата, е как, къде и кога е извършен, както и броят на пострадалите (поне 40 ранени, плюс предалият богу дух Фомин-Татарски). Завинаги ще остане в историята и изключително оригиналният начин, по който бе изпратен в отвъдното военкорът-сеяч на омраза – чрез експлозив скрит в шеговита статуетка-награда връчена му от нищо неподозираща заблудена млада дама. Откъдето и да го погледнем, това бе толкова добре замислено и извършено, че съм сигурен, че още дълго време топ сценаристите на екшън филми в Холивуд няма да могат да си намерят място от завист.

Версиите

Както си му е редът, остават въпросителните за това кой бе извършителят/поръчителят. Засега се очертават четири версии.

Версия първа – Украинските тайни служби. Най-вероятната версия, според известния български разследващ журналист Христо Грозев. Украинците веднага контрираха с аргумента, че не се занимават с тероризъм, и най-вече, че Татарски е твърде малка цел и дори като пропагандатор е по-скоро средна ръка. Освен това такъв вид атентат, при който предварително е било ясно кой е преносителят на бомбата, би поставил в опасност агентурната им мрежа в Русия. Това също има своята логика, нали?

Версия втора – Руските тайни служби (като предупреждение срещу Пригожин). Акцентът е най-вече върху мястото и особено показният начин, по който то бе извършено. Иначе колко му е да ликвидираш някой като въпросния военкор, тихо и без много шум.

Версия трета – Националната републиканска армия. Именно тази мистериозна организация, заявяваща, че се бори срещу „режима на Путин“, пое официално отговорност за атентата. Тя си приписва елиминирането и на Дария Дугина (нискоразрядна пропагандаторка, известна най-вече като дъщеря на ортодоксалния демонизатор Дугин) миналото лято. Проблемът обаче е, че никой до момента не е доказал черно на бяло, че такава организация въобще съществува.

Версия четвърта – Хората на Навални. Както можеше да се очаква, това бе лансирано още в понеделник от подвластните на Кремъл медийно-информационни канали. С активната подкрепа на украинските спецслужби, разбира се (че с кой друг?). И тук има един сериозен проблем - атентатът е извършен от хора, които са изключително наясно какво правят, професионалисти от най-висок клас, при това явно такъв род „дейност“ въобще не им е за пръв път. Това няма как да го направи сам човек, а планирането, координирането и изпълнението говорят за “висш пилотаж“. Хората на Навални обаче са всичко друго но не и терористи.

Те са една голяма говорилня. Наистина са много добри в приказването и обясняването, но определено никак не ги бива с бомбите. Да се подозират тези видимо чувствителни, добронамерени и на моменти доста пасивни интелектуалци в показни убийства е все едно да се твърди, че Свидетелите на Йехова се занимават с неща, присъщи на "Ислямска държава".

Те не доживяха (до „победата“)

Владлен Татарски е четвъртият що-годе значим руски пропагандатор, който напуска този свят при неизяснени обстоятелства след началото на войната в Украйна. Под номер едно в този „почетен списък“ е Дария Дугина, дъщеря на един от основните идеолози на руския имперски национализъм Александър Дугин. Подобно на Татарски, тя бе близка с „вагнеровеца“ Пригожин и миналия август бе взривена в автомобила си недалеч от Москва. Както и в последния случай, отговорност за стореното пое гореспоменатата Национална републиканска армия. И отново имаше много въпросителни. За нея или за баща ѝ всъщност беше бомбата? Съществува ли в действителност НРА? Руснаците, разбира се, обвиниха Киев, а оттам, както се очакваше, отрекоха да имат нещо общо и на свой ред посочиха с пръст към руското ФСБ. Не така мислеха в редакцията на „Ню Йорк Таймс“, откъдето в началото на октомври 2022 г. излязоха с материал, който твърдеше, че все пак извършителите трябва да се търсят в редиците на украинските тайни служби. Или поне така твърдял техен доверен източник в американското разузнаване. За мен, обаче, това засега ще си остане поредната загадка от типа „Кой уби Кенеди?“ и ще се сещам за нея само ако отново попадна на общата снимка на Татарски и Дугина, която тези дни паметливи читатели изровиха някъде в интернет.

Под номер две в списъка на скоропостижно напусналите този свят руски пропагандатори е вече позабравеният Кирил Стремоусов. Официално той бе заместник-ръководител на окупационната администрация на Херсонска област, неофициално се бе сдобил със статут на шут, а реално бе от всичко по малко и от нищо по много. Той бе и блогър, и пътешественик, и рокер мотоциклист, и собственик на рибен бизнес, и марксист, и конспиратор, и руски шовинист, и антиваксър, и колаборатор.

Животът му приключи с началото на руското изтегляне от Херсон, според разпространената версия – при автомобилна катастрофа, а според слуховете – заради намеса на руските тайни служби. Стремоусов е поредната твърде кратка притча за това какво се случва с полезните идиоти когато престанат да бъдат полезни.

Под номер три списъка е почти неизвестният Игор Мангушев, при който шутовското начало бе напълно изместено от разни психопатии. Т.нар. открити източници го описват като доста „приятна“ личност - руски ортодоксален фашист, който искрено ненавижда чужденци и най-вече емигранти, специалист по компютърни технологии, интернет бот и дезинформатор, член на военизирана група и активен участник в бойни действия. И разбира се, поредният активист на хранилка при Пригожин.

Мангушев придоби известност най-вече с това, че в края на август се появи на сцената на нощен клуб пред бойните си другари, държейки в ръка истински череп на загинал при отбраната на „Азовстал“ в Мариупол украински боец. При това психото крещял, че „Ние сме живи, а този пич не е“. Тълпата пред него, т.е. малка частица от известната доскоро като втора по сила армия в света, разбира се, била във възторг. Е, както знаем, нищо на този свят не трае вечно и така бе и с изпълнения с разнообразни смъртоносни приключения живот на Мангушев. В началото на февруари т.г., на пропускателен пункт в Кадиевка, Луганска област, получава куршум в тила. В такива случаи човек се сеща за кармата или просто тихо рецитира Шекспир („Бедни ми, Йорик!“).

Още малко информация за размисъл

Често ме питат кога ще свърши всичко това, а и аз постоянно си задавам същия въпрос. Нямам, обаче, конкретен отговор. Пиша тези редове на 408-ият ден на тридневната "специална военна операция". Към този момент руските загуби (според данни на украинският генерален щаб) са 177 110 и броячът, очевидно, няма никакво намерение да спира.

В началото на годината руски учен бе изчислил, че ако загубите на армията на Путин надхвърлят 140 000 то всеки руснак ще познава някой, който вече е пострадал в бойните действия. Затова миналата седмица аз реших да проведа малък експеримент.

Обадих се на мой добър приятел в Русия и го попитах в прав текст: „Познаваш ли някой, който вече е бил изпратен в Украйна и там е бил или убит, или ранен, или изчезнал?“ „Да“, отговори ми той без заобикалки, „познавам няколко такива. Макар че при нас в Москва положението не е толкова страшно, колкото в провинцията, защото тук мобилизират сравнително малко“.

Не питах нищо повече и веднага смених темата на разговора.

Докато размишлявах върху чутото, почти едновременно попаднах на два други материала. Първият бе на руски анализатор, който твърдеше, че руснаците ще започнат да се бунтуват едва когато загубите им във войната надхвърлят милион и половина души. Чак тогава тя щяла да престане да бъде източник на патриотично вдъхновение и хората, искат-не искат, щели да започнат да излизат по улиците и площадите. Започнах да се плаша. Другият пък, професор по икономика, бил сметнал, че на Русия ще са нужни между 7 и 10 години, за да възстанови само „мозъците“ „изтекли“ след началото на активните бойни действия, т.е. че чрез бягството си зад граница всички тези млади и високообразовани хора в интелектуално отношение са върнали Русия цяло десетилетие назад. И то при условие, че никой повече не избяга. Г-н професорът каза нещо, което всеки от нас би трябвало много добре да запомни – една страна е богата с надеждите си за бъдещето, а не с територията, която заема или БВП-то на икономиката ѝ в момента. И именно образованите млади хора са най-големият капитал на всяка държава, защото те й дават надежда за бъдещето ѝ. Това все пак ми вдъхна малко оптимизъм.

Защо пиша всичко това? Ами защото едва ли не всеки българин се определя като поне донякъде русофил. Съответно цифри като милион и половина загуби и десетилетие за възстановяване на някакъв интелектуален потенциал би трябвало да ви плашат. Така ли е, обаче, в действителност? Може би вие гласно твърдите, че сте за мир, но тайничко се надявате любимата ви Русия да победи „нацистите“ и всичко поне да си бъде „както преди“? А може би сте от изявените привърженици на „руский мир“? Какъв, обаче, е вашият „руский мир“, т.е. руският ви свят? В моя има "Майсторът и Маргарита", "Доктор Живаго", Остап Бендер, група ДДТ, Висоцки, футболният отбор на Динамо, закуски и неколцина приятели някъде там на североизток. В него няма, обаче, Евразия, Путин, Сталин, Ленин, царе „освободители“, паметници на съветската армия, „братушки“, Альоши, „НАТО вън“, „Киев за три дена“, да ударим със „Сармат“ по Вашингтон и „ще видите вие като дойдат тука руснаците“. Няма място и за хора с "мировозрението" на Дугин и Дугина, на Татарски и Пригожин, на Стремоусов и Мангушев. А във вашия?

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube