Доброволците, които променят живота на бежанците от войната в Украйна

Войната в Украйна доведе до невиждана досега мобилизация на доброволци, които искат да им помагат. Социалните медии пък дадоха възможност стотиците хиляди доброволци да се организират и координират, така че помощта да отиде на точното време и място, за да няма бедстващи жени и деца.

Това е темата на "След новините" - за историите на три семейства, които едва пристигнали тук, вече са намерили дом и работа.

- Здравей, аз съм Милена, как сте?

- Аз се казвам Диана, всичко е наред.

- Здравей - аз съм Янко!

- Тук при вас е много красиво, много ми харесва.

- Това е нашият биофермерски магазин, който ще бъде твоето бъдещо работно място. Как ти се струва?

- Страхотна е атмосферата. Много хубава и уютна. Благодаря, че ме приемате на работа.

Само преди дни тази ситуация би изглеждала невъзможна. Преди седмица Диди е в Украйна – без никакво обещание за сигурност. И никакви планове за утре. Това, което им се случва днес не е чудо. Точката им на спасение се оказва България. И ангелите им се оказват българи. Не един, не двама, не една организация – българи, чийто брой не знаем. Хора, които се самоорганизират, посрещат на границата бежанци. Приютяват ги в къщите си. Намират им работа. Помагат им да си помогнат. Историите за спасение вече са стотици.

Проследяваме пътя на три от тях.

Тя е на 10. Казва се Юличка. И мечтае отново да стане ученичка. Преди седмица мечтата ѝ беше друга и влезе в новините. Искаше просто да избяга от Украйна с майка си.

Виктория Асенова: "Аз нямам кола, с дете на 10 години съм. Навсякъде има стрелби, ракети, въздушна тревога. Цяла нощ стояхме на гарата и чакахме влак да тръгнем за Одеса, но той не дойде.

Заедно с възрастната си майка, Виктория и дъщеря ѝ се налага да нощуват на гарата в украинския град Виница още четири нощи.

Тръгвайки от Виница, имахте ли представа къде искате да отидете?

Виктория: Не, изобщо. Това беше най-последното нещо по важност, защото най-важното беше да излезем от Украйна.

На 9 месеца и на 2 години. Децата на Ирина не осъзнават какво е война.

Ирина: Решихме го в 1 през нощта и в 8 сутринта вече бяхме в колата. Взех децата на ръце, погледнах мъжа ми през прозореца и му казах „Довиждане“.

На километри от тях, под звука на сирените, Диди е заклещена в Киев. А майка ѝ чака на една различна опашка. Опашка за оръжия, за да отбранява Киев.

И вие бяхте готови да вземете оръжие?

Аня: Да, разбира се. Безусловно.

БНТ: Някога държали ли сте оръжие?

Аня: Не, но аз уча бързо, когато трябва.

Диди: От новините разбрахме, че войските сега ще отидат именно там, т.е. няма да има просто обстрели във въздуха, а реални хора ще дойдат с оръжие, с танкове и т.н. Имаше нужда да се защитаваме от тях някак.

Три истории от безброй неразказани. Общото между всички тях, е че на излизане от Украйна на границата без да знаят вече ги чака помощ.

"Толкова бързо ни помогнаха хората, още по пътя от Букурещ към София на нас вече ни намериха квартира, вече бяха организирали хора, които да ни поемат и да ни купят храна, а също след няколко дена ни помолиха да им оставим списък с вещи, които са ни необходими, топли дрехи или каквото ни е ненужно, защото ние носехме много малко вещи. И ни донесоха всичко. Това бяха дарения от хора, на които не им е било безразлично".

Един от първите, които палят колата, без да питат за цената на бензина, е Петко. Сега покрай него е шумно. Има си хубава причина.

Петко: "Сега се намирам в Стара Загора при мои близки, където настанихме Ирина, тя е до мен, с двете ѝ дечица".

За 7 дни Петко минава 5000 километра от граница до граница.

Петко: "Виждах хора, които припадаха прави. Не знам дали можете да си го представите - майки с деца, плачат, боси и голи, гладни, бягат да спасят живота си. Оставих на няколко места свои координати с българското знаме, с информация на български, че сме там, че можем да съдействаме. Ние тръгваме с една кола с 3-4 човека, отиваме до Букурещ, там ни чака кола от България, прехвърляме хората в другата кола, те заминават за България, а ние се връщаме. и това го правим на един дъх - което се измерва в 18 - 20 часа. Прибираме се, почиваме малко и продължаваме".

Петко не е получил и стотинка за това, което прави. Още повече – той плаща хотела на всички, които е посрещнал и настанил. Хората като него са десетки или дори стотици.

„Пожарната кара хора към Сучава през Сирет. Тук са палатките, където предлагат храна и напитки. Около 6 градуса е в момента. Тук е и българската палатка. Хората са премръзнали и уплашени, но хубавото е, че има много доброволци“

„Цялото помещение е пълно с походни легла с одеяла за бежанците. Общо взето където има свободно място, има походно легло, само коридорчета за вървене са останали“.

Петко Петков: "Познавам над 100 човека, които са с бусове, обикалят от граница на граница, търсят съдействие".

Един от тези над 100 помага на Ирина да стигне до София. В дома на Мая.

"Дойдохме при Мая, която ни даде и стая, и легло, и топла вода - всичко нужно за децата ми. Беше като в приказка. Просто не можех да повярвам. Не вярвах, че тя ми се случва и ни помогна толкова много с всичко, защото сама нямаше да се справя".

Мая: "Носеха страшно много багаж, който изглеждаше като че да е събран в последния момент багажът, множество торбички, памперси, храни за бебетата и така нататък. И още в първия момент, когато видях Ирина, тя ми се усмихна и ми даде бебето. Каза - вземи бебето, аз хващам багажа. Въпросът не беше дали да помогнем, а беше по-скоро с какво да помогнем. Всеки искаше да дойде да се запознае с тях, да ги попита от какво имат нужда и съответно да го осигури. Получихме огромен куфар, ботушки за децата. Допълнително се събраха и джобни пари за семейството. За тия 6-7 дни тук вкъщи всички пораснахме страшно много - и децата ми, и включително аз с мъжа ми, тъй като преживяхме нещастието на тези хора".

Приказката на Ирина съвсем не е случайна. Много като нея успяват да намерят своя път и своя дом в България, благодарение на идеята на двама души. Макс, холандец, който обича България от 11 години. И Ели, която е в България откакто се помни.

Ели: Аз идвам от семейство на бежанци, моята прабаба точно преди 100 години е била на 12 години, когато със сестра си и майка си, сами - жена с две деца, пресичат границата. И аз съм израснала с тази история какво означава да си бежанец и да стартираш нов живот на ново място.

Правят платформа, която да свързва тези, които искат да помогнат с тези, които имат нужда от помощ. Правят я за по-малко от ден.

Макс: "За няколко часа. Това виждат хората, когато идват на нашия сайт, трябва да изберат една от трите възможности - дали са украинци, които търсят подслон; или вече са в България , но нямат къде да се настанят, или са хора, нашите приятели и съмишленици, много вече непознати за нас също, които вече са тук и искат да помагат като доброволец или като дарител"

За седмица близо 1000 украинци вече имат дом в България. Благодарение на тази платформа. Зад нея стои екип от стотици невидими доброволци, до които стига всяка заявка на човек, готов да посрещне бежанци вкъщи.

Макс: Ако се запишеш, към края на деня, може би утре, ще получиш един имейл с "Мерси много, че си с нас.“ И когато имаме заявка от украински бежанец, в тази заявка се описва дали са семейство, колко деца са, какво им трябва.

Нашите доброволци търсят в базата данни и могат да попаднат на вашето жилище, ако то отговаря на точно тези критерии и се свързват с вас.

Скоро ще подарят тази система на държавата. Ще развият платформата си с повече опции – като за наемане на бежанци. Но още преди да има такава опция обаче Диди вече е с униформата и вече започва обучението си в столичния магазин.

Янко: Това е една униформа, която ние сме приготвили за теб. И ще можеш...

Диди: О, благодаря! Притеснява ме езиковата бариера, защото ще ми е сложно да обясня ако се наложи нещо, когато започна да работя. И за да не прецакам нещата ми се иска всичко да е наред и да не подвеждам никого. Защото тук магазинът е прекрасен и не бих искала заради мен да има някакви проблеми.

Милена: Няма да има никакви проблеми, това го гарантираме със сигурност.

Утре по това време ще е минал първият работен ден на Диди в България.

Янко: Можем да го предложим, може да го направим, имаме възможността да го направим веднага, нищо не пречи това да се случи

Милена: Помагаме наистина с каквото можем и се надяваме наистина тя да бъде щастлива.

Минути по-късно разбираме, че една друга мечта също ще се сбъдне утре. Юличка ще е четвърти клас. В столично училище. Майка ѝ, тя и баба ѝ вече са на тихо и спокойно място.

Виктория: Апартамент ни даде изцяло непозната жена, която също много ни помага и много се грижи за нас. Ние сме много благодарни, защото през всичкото това време се грижат хора, чужди хора, които наистина сега станаха много близки.

Виктория строи новото си бъдеще и в него вече има място за нови планове. Преди войната е работила като кредитен консултант. Сега...

Виктория: "Нямам голям избор, ако ме вземат, веднага тръгвам на работа. Дори да работя като сервитьорка, като детегледачка".

Историите им не минават през един и същ маршрут. Но имат нещо общо.

Ирина: "Живея като във фантазия, като в приказка".

Майка на Диди: Ние просто плачехме от благодарност.

Виктория: Като говоря с тези хора и виждам какво правят с мен, много благодарна, дори плачем заедно. Дори тези, които имат малко, искат да го споделят.

И следва продължение. Ирина и децата вече са в Полша при свои приятели. С билети, купени от българи. А преди да тръгнат, без да искат, са оставили поука.

Мая, жената, приютила Ирина: Това е картичката, която синът ми подари за 8 март: "Мила мамо, ти си най-добрата майка, обичам те и дано да не ни разделят". Ето това е пожеланието, което всички искаме да си пожелаем и на нашите украински гости да не бъдат повече разделяни".

Юличка има нова мечта.

Ти каква искаш да станеш като пораснеш?

Юличка: Аз искам да помагам на хора.

А майката и дъщерята, които преди седмица са били готови да хванат оръжие, вече нямат нужда от помощ, защото работят и ще имат собствени доходи.

Майка на Диди: Ние просто искахме да оживеем още един ден. А тези хора за няколко дена ни помогнаха да се устроим.

В чудовищно време наяве излязоха ангели, които не искат известност. Една голяма част от хората, помогнали на украинци отказаха да застанат пред камера. Отказаха дори имената им да бъдат споменати.

Те помагат със свои пари, своето време, с това, което могат най-добре. Организират всичко, което държавата не успява да организира. От границата до прага на техния дом. Помагат в един строеж, който никой не е предполагал, че ще е нужен - строеж на живот от нулата.