Дуел за самотници - една история за воля

Гребният канал в Пловдив е бил домакин световни първенства и десетки значителни събития в гребането, кану-каяка, спортния риболов. Та там през лятото на 1995 г. се състоя епична битка, продължила часове.

Без зрители, без журналисти. Имаше само две лодки – за треньорите и съдиите и водно колело за приятелите-фенове. Шепата роднини на съперниците, домъкнали напитки, провизии и целия си запас от вокални възможности за поддръжка, събираха сянка под дърветата край канала.

Но това не беше гребна гонка за 7 минути, а дуел между двама плувни титани, продължил над 7 часа. Залогът бе кой ще представи България в маратонските изпитания на европейското първенство във Виена.

Изходът от битката обаче се оказа с историческа стойност и няма да е пресилено да се каже, че той до известна степен определи бъдещето на цял един спорт, който от занимание за чудаци се превърна в олимпийски, в атракция на големите шампионати, със собствена Световна купа.

Петър Стойчев и Димитър Петров-Мутата се бяха захапали по 25-километровата дистанция в продължение на часове, течащи като минути. Бяха като двама фехтувачи, имащи нужда от съперника си, за да бъдат с другия в ритъма на битката. За да се преборят със себе си, с природата, чернодробната криза и психологическия блокаж.

Уникалният финален спринт на Стойчев определи кой ще замине за европейското първенство във Виена и кой ще пише историята като първия българин, участник на Световната купа.

Бяха твърде различни и като характери, по ръст и на години.

Екстровертният Стойчев, с дълги крайници и ходила, превъзхождаше по ръст със своите 193 см. Обраният на думи и жестикулация Петров нямаше типичната конструкция на плувец, можеше да мине дори за леко пълничък при ръст около 177 см. Беше на 25 г. – възраст по това време смятана за пенсионерска за спорта му. Възпитаникът на „Левски“ (клубът, за който се състезава впоследствие и Пешо) се бе завърнал преди 2 години в басейна, след дълга почивка, за да влезе в спортната рота на „Славия“.

Съперниците имаха големи сърца, дробове – от двата вида, желязна психическа устойчивост, изумителна поносимост към ниски температури и воля за победа.

Стойчев стана шести в австрийската столица и от там започна славният му рейд, увенчан с 11 Световни купи, планетарна и европейска титла, рекордно плуване на Ламанша, победи в акваторията на всички континенти, включително и на Седмия, най-южният - Антарктида. Не просто е обиколи света, а го преплува. Излезе триумфално от най-емблематичните места. Плувал е в петте океана – Атлантическия, Индийския, Северния ледовит, Тихия и Южния, в голяма част от 82-те морета, страховити протоци – Дрейк, Ламанша, Магелановия, великите реки Нил, Амазонка, Парана, Рио Коронда и разбира се, Дунав. В Суецкия канал.

В Македония го наричат Царот на Охрид, заради 11-те му рекорди победи. В Канада е Кралят на Езерото, короновал се е на Сен Жан и Робервал многократно. Изобщо списъкът с местата на, които роденият на 24 октомври 1976 г. родопски исполин се е състезавал, прилича на туристически справочник.

Той бе първият и единствен засега българин в Международната плувна Зала на славата във Форт Лодърдейл, САЩ и при приемането му, бе изтъкнато, че той е ключова фигура маратонското плуване да получи широка популярност и признание, за да стане олимпийски спорт.

А сега е основен посланик на идеята синият спорт да пробие в Зимни игри в ледения си вариант. Там Стойчев също е световен шампион.

Но виновник всичко това да се случи навярно бе и Мутата. Защото неговата загуба в оня епичен дуел на гребния канал в Пловдив определи решението на Стойчев да насочи след време усилията си към маратонските изпитания. От друга страна реши да оползотвори хилядите километри зад гърба си, пробвайки се в прохождащата Световна купа. И я спечели през 1996 г.

Тогава Световната купа в открити води не се провеждаше под шапката на ФИНА (Международната федерация по плувни спортове), стартовете бяха ултрамаратонски, достигащи до 90 км. Някои от кръговете се провеждаха в мътна и бързотечаща вода в Южна Америка, а често в нея плават клони, каймани, пирани и други твари.

Между отделните стартове Петров работеше като треньор и в книговезницата на баща си. Проучваше маратонските трасета, поддържаше усилена кореспонденция, учеше се на логистика. Търсеше благодетели.

Именно този му опит, контакти и съвети впоследствие бяха безценни за Петър Стойчев.

Впоследствие Мутата емигрира в американския град Оушън сити, щата Ню Джърси. Работи като гимназиален учител по математика и треньор по плуване в местния плувен клуб. Като роденият на 4 април 1971 г. баща на четири деца намира време да води и тима към колежа на Оушън сити.

Що се отнася до малкото свидетели на „Дуела“ - единият във водното колело беше моя милост. Тогава още имах вода пред себе си като състезател, но вече от две години блъсках по служебната пишеща машина „Марица“ на баща ми (навик от който и сега страда лаптопът) портрети на героите от НБА за списание „Буба Баскетбол“.

Черпех заедно с приятеля си Иван Черепов вдъхновение от библиотеката на културния център към Американското посолство, на „Кърниградска“. Разпечатвахме от съкровищницата историите за митичните герои, описани в списания и вестници, по които въздишахме - „Спортс Илюстрейтид“, „Спортинг Нюз“, „Спорт“… И така докато свършеше тонерът, търпението на персонала или работното време.

После предавахме плика с буквално продупчените от блъскане страници на Ники Кръстев, който заедно с главния редактор Лилия Янкова и останалите асове на баскетжурналистиката им намираха мястото.

Историята за дуела между Мутата и Родопския исполин си е направо апокрифна. Дори в плувните среди. Разказвана е на сбирки и години по-късно се появи, макар и вкратце в BGswim.com, преди това в списание „Плуване & Водна топка“ за обширния исторически преглед „България – страната на плувните маратонците“.

Та там бяха описани уникални постижения като щафетната акция на 12 смелчаци, плували 502 км в Черно море от Варна до Одеса през юли 1964 г., скачайки от кораба „Вапцаров“ на смени. 24-часовото солово изпълнение на Мириона Моева.

Къде без необятния Добри Динев на (долната снимка), поставил 6 рекорда на „Гинес“, сред които и този на 100 км без спиране съчетано и 54,125 км бътерфлай – най-трудният стил (за 24 часа)? Или пък Васко Стоянов, преплувал Дунава открай до край (а при едната акция пътьом спасил и давещи се), двукратният световен рекордьор Васил Колесниченко, Повелителя на Босфора – Димитър Виденов, Венцислав Айдарски – последният ни представител в открити води на Олимпийски игри.

Наистина не е пресилено, че България е страната на плувните маратонци.

наче и сега контролните състезания в този тежък и самотен спорт се провеждат без зрители и журналисти, но вече всичко е различно.

Пътят е трасиран.

PS: Историята е написана и вдъхновена от инициативата на Българската асоциация на спортните журналисти и нейния деен председател Найден Тодоров – „ Моят любим спортен момент“.