На Ботуша - част 3

Два мача в един ден в чужбина не е особено лесно постижимо. Което далеч не означава, че е невъзможно. След натоварената неделя, в която първо видяхме как Интер надделя над Лацио на "Джузепе Меаца", а вечерта Болоня не позволи на Ювентус да го победи на "Ренато Дал'Ара" изтощението в чисто емоционален футболен план си беше осезаемо. Та трябваше да има два дни почивка, преди да дойде последният мач, който си бяхме набелязали. Лацио - Сасуоло.

Във Вечния град. На Вечния стадион - "Олимпико". Бил съм вече доста пъти на това съоръжение и спокойно мога да кажа, че надали някога ще ми омръзне. Посещавал съм стадиона за мач между Рома и ЦСКА през далечната вече 2009. Бил съм тук за Лацио - Рома в последния мач на Франческо Тоти с фланелката на "джалоросите". Гледах финал за Купата на Италия през 2019 между Лацио и Аталанта. През 2021 слушах как Андреа Бочели откри европейското първенство по футбол с година закъснение заради пандемията, а минути по-късно Италия започна похода си към европейската титла след звучно 3:0 срещу Турция. Месец по-късно коментирах от този стадион и един от 1/4-финалите в турнира - Англия - Украйна. Стадион, толкова величествен и невероятен, че дори Джордан Хендерсън вкара гол с екипа на "Трите лъва", щом стъпи на него. Има нещо вълшебно около "Олимпико". Два отбора, вечни съперници, играят мачовете си тук, но този стадион е приеман като дом и за всеки, който го посети. Местата по трибуните изглеждат адски далеч от терена, но видимостта е прелестна и не можеш да изпуснеш нито един детайл от играта. Но ще стигнем и до обстановката вътре.

Озоваваме се на спирка "Отавиано", откъдето трябва да си хванем автобуса към стадиона. Това е на по-малко от 2 километра от Ватикана и, досещате се, целогодишно гъмжи от туристи. А човекопотокът става дори още по-натоварен, когато има футболен мач. Пулсът на столицата на Италия се ускорява. Хайде към футболния храм! На спирката могат да бъдат забелязани десетки тифози с артикули на Лацио, повечето от които не осъзнават, че няма да могат да се качат на първия автобус, но на инат и стоически продължават да чакат. Видимо има доста чужденци, които искат да се докоснат до вълшебствата на "Олимпико", пък дори и да не хранят особено топли чувства към някой от отборите. Хаосът не може да спре устрема и да укроти желанието на феновете да стигнат час по-скоро до стадиона, така че транспортните неволи са скромна пречка, която в крайна сметка е преодоляна на цената няколко по-пиперлива израза и навлизане в личното пространство. Около "Олимпико" както винаги животът се движи. Не спира за секунда. Продават се артикули, шумни групи от фенове на домакините се задава от моста и потеглят право през парадния вход, подминавайки обелиска, на който гордо е изписано името на Бенито Мусолини.

По пътя човек може да хвърли любознателен поглед и към "Форо Италико". Там, където има басейн с олимпийски размери и където миналото лято се проведе европейското първенство по плуване. Там, където е централният корт на тенис-комплекса на Мастърса в Рим, предстоящ съвсем скоро. Вървиш си към "Олимпико" , а очите ти все шарят нанякъде - статуи, хора, проверки, деца, които подритват топки. Красота.

Дори когато билетите ти са проверени и се озовеш до някои от входовете, пак ти е трудно да си представиш какво точно ще се открие пред теб след секунди. Огромен стадион. Ама такъв, за който ще те заболи вратът, ако опиташ да го обгърнеш с поглед и зяпаш прекалено дълго нагоре. Леко грандомански дори. Стъпвайки вътре, разбираш, че това не е шега работа. Дори когато има около 50 хиляди души, пак те успяват да се загубят някъде по сините седалки. Фотографите изглеждат като мънички точици, които се движат зад вратите в опит да запечатат поредния велик миг. Играчите, макар свикнали с атмосферата, навярно всеки път настръхват, щом чуят възгласите от трибуните или разпознаят имената си, които се скандират с цяло гърло от екзалтираните тифози.

Мачът започва. Мачът завършва! Лацио побеждава с 2:0, но това можеш да го разбереше и в Интернет. Не разбираш обаче кога са изминали 90-те минути, защото постановката на сцената пред теб те е погълната изцяло и не те оставя нито за секунда да си починеш. Не искаш антракт, не искаш пауза, не искаш и край. Искаш просто да се насладиш на видяното. Нищо, че само след 15 минути ще разбереш, че няма как да се качиш на първия автобус към "Отавиано". Всичко си е струвало. И ще си струва винаги. Андреа Бочели ме научи на този урок.

Автор: Стефан Георгиев

Последвайте нашия канал "Спорт по БНТ" във Viber

Последвайте ни и във Фейсбук, за да сте винаги в час с последните спортни новини

Намерете БНТ в социалните мрежи: Instagram, Facebook, LinkedIn, TikTok