Очертанията на войната: Ще има ли голямо пролетно настъпление?

Стабилен фронт и движещи се червени линии

През изтеклата седмица по бойните полета на Украйна не се случи нищо запомнящо се, но това не означава, че напрежението в конфликтната зона спада. Напротив, позиционната война, на която сме свидетели в момента в много отношения напомня на напрегната схватка между двама борци класически стил, вкопчили се един в друг в центъра на тепиха, като всеки от тях се мъчи да наложи своя захват на съперника преди да извърши мощно хвърляне, което да му донесе преднина в точките и даже крайна победа с туш. Напрежението в такива случай по правило идва от хората, вперили поглед в двубоя – треньорите подвикващи от страни и публиката, скандираща от трибуните или стискаща палци пред телевизорите. Аналогията в случая мисля, че е ясна – треньорите това са всички политици, които с решенията си влияят на хода на войната, а публиката това сме всички останали - и тези, които просто със свито сърце следят развоя на сблъсъка, и тези които го коментират, и дори тези, които са принудени, според капризите на съдбата, да бъдат изразители на чужда воля.

Залисани в дребни словесни препирни или отнесени от тежки мрачни мисли, повечето от вас едва ли са забелязали че тази седмица бяха прекрачени още няколко невидими „червени линии“, които до скоро демократичните държави поддържащи Украйна неволно спазваха по отношение на Русия. Киев най-вероятно ще получи високоточни ракети с по-голям обсег, а се заговори и за модерни самолети. Дебела „червена линия“ бе пресечена и у нас – парламентът извърши доскоро немислимото и призна Гладомора за геноцид.

Бахмут - колко ще продължи битката

Най-горещата точка продължава да бъде Бахмут и районът около него. Опитите на руснаците да го обкръжат засега не се увенчават с успех или по-точно – крайният им успех е твърде далеч.

На юг от града те все още не могат да прережат главния снабдителен път на защитниците, въпреки че най-вероятно го държат под огневи контрол и се опитват да обстрелват всичко, което се движи по него. На север от града ЗСУ (украинските въоръжени сили) продължават да сдържат атаките на агресора, като през последните два-три дена там фронтовата линия е без промени. Изключително активни улични боеве се водят и в източната част на самия град, като руснаците са хвърлили в битката значителни сили.

В опитите да изтласкат украинците от сградите които заемат, освен „вагнеровците“ участват два елитни въздушно-десантни полка, както и цяла мотострелкова бригада съставена предимно от неотдавна мобилизирани резервисти. Всички те се поддържат от мощна артилерия и даже авиация.

Както вече неведнъж съм писал, през Бахмут тече неголяма река (Бахмутка), която реално разделя града на две части – източна и западна - и по естествен начин обособява два отделни сектора за отбрана. С други думи, след като ЗСУ отстъпят източната част те ще се прехвърлят отвъд реката и реално битката за западната част ще започне от нулата. Колко бързо руснаците биха могли да овладеят и нея ще зависи най-вече от това доколко успешно те ще продължат да напредват от двете страни на града. Ако напредъкът им е бърз, то ЗСУ ще се почувстват заплашени от обкръжаване и, подобно на Соледар, ще изоставят мястото, за да предпазят войските си от капана. Ако пък защитниците успеят да задържат руския натиск по фланговете, то те ще продължат настървено да отбраняват Бахмут докато имат и най-малката възможност да го правят.

В момента уличните боеве в източната част на Бахмут се водят по класически сценарии. Най-вече с малки щурмови групи от до десетина войници, които внезапно се промъкват иззад ъгъла на някой блок или чакат стаени на огневи позиции в мазета и стаи. От изключителна важност си остава контролът на всякакви индустриални сгради, най-вече заради дебелите им стени, осигуряващи надеждно прикритие. Така, например, руснаците държат позиции във фабрика за пенливо вино докато ЗСУ са се укрепили в месопреработвателния комбинат. Също така те използват умело и някои от по-здравите жилищни блокове.

Какви са шансовете на украинците да удържат града? Президентът Зеленски в петък заяви пред западни политици, че „никой няма намерение да изоставя Бахмут“. Смисълът на такъв тип декларации обикновено е пропаганден – да се вдъхне увереност на собственото население и да се успокоят чуждестранните партньори. Аз, обаче, оставам с впечатлението, че главнокомандващият ЗСУ генерал Залужни отдавна е приел загубата на града като вероятност и всичко което прави в момента е да печели време докато започнат да пристигат обещаните от западните партньори тежки оръжия. В крайна сметка времето работи за него – колкото по-дълго трае битката за Бахмут, толкова повече руснаците ще се изтощават. Запознати със ситуацията в района смятат, че крайният изход на сражението ще зависи от това дали (или по-скоро кога) руснаците ще успеят да пресекат главният път свързващ града с останалия свят. Когато това стане факт ЗСУ ще имат около седмица (или даже по-малко), за да се изтеглят организирано от там. Ако бъде пропуснат точният момент, евакуацията просто ще се превърне в бягство с неизбежните сериозни загуби на хора и техника.

Новата стратегия на генерал Герасимов

Развитието на сраженията на другите участъци ми дава достатъчно основания да мисля, че ставаме свидетели на известна промяна в действията на руснаците на бойното поле откакто с тях се занимава новият главнокомандващ, генерал Герасимов. От момента в който Путин му възложи ръководството на всички войски действащи на територията на Украйна, Герасимов се опитва постепенно да разтегли фронта на офанзивата все повече и повече и да предприема атаки на нови места. Така той се стреми да принуди Залужни да вкарва в боя нови и нови резерви, които да бъдат обезкървявани в тежките сражения и така украинците да бъдат лишени от възможността да създадат силна групировка за мощна контраофанзива. В Киев, разбира се, са наясно с това и се опитват да бъдат много гъвкави при усилването на един или друг застрашен участък.

Друг интересен елемент от стратегията на Герасимов е при атаката на даден населен пункт, независимо колко голям е той, да се опитва да създава условия за обкръжаването му и така да принуждава украинците да изоставят мястото преди капанът окончателно да е щракнал зад гърбовете им. Честно казано, тази част от плана на Герасимов май има най-малко изгледи да се осъществи, въпреки че за момента няколко села и градчета са заплашени от обкръжаване. Просто украинците навсякъде се сражават изключително упорито.

Украинската стратегия също е ясно проследима. Главното командване в Киев се опитва да с всички сили и средства да обезкърви агресорите като същевременно се старае минимизира, доколкото е възможно, своите загуби. (Говори се, че в момента съотношението е 4 към 1 в полза на украинците, т.е. за всеки 400 извадени от строя руснаци те заплащат с около стотина свои убити и ранени.) И, разбира се, да използва позиционната война за подготовка на силни собствени резерви. В това отношение Зеленски и Залужни получават изключителна помощ от западните демократични държави, които освен с оръжие отдавна са предоставили редица свои бази, където украински военнослужещи се подготвят под ръководството на опитни инструктори.

От доста време упорито се говори, че и ЗСУ и руснаците упорито се подготвят за голямо пролетно настъпление. Според мен, шансове за бърз пробив на фронтовата линия в момента имат единствено украинците и то при условие, че навреме получат достатъчно нови оръжия (със съответните вече добре подготвени екипажи) и правилно разпределят силите си. Руснаците, от своя страна, дори и още да увеличат контингента си, едва ли ще са в състояние да доведат украинската отбрана до колапс. Първо, в тактическо отношение те не са в състояние да предложат никакъв нов подход към ситуацията, т.е. няма как да видим нищо по - различно от досегашните човешки вълни заливащи позициите на ЗСУ, подкрепени от шепа бронирани машини и силен артилерийски обстрел. Второ, силно укрепените украински позиции могат да бъдат преодолени с помощта на добре сработени групи от пехота и тежки танкове, но руснаците просто не разполагат в момента с тежки бронирани машини, т.е. нямат в арсенала си еквивалент на мощните западни танкове, които се очакват да пристигнат скоро време на фронта. Трето, ЗСУ използват по невероятно ефективен начин реактивните системи Хаймарс и с тяхна помощ унищожават всеки склад, военна база или команден пункт, който успеят да открият. Това реално накара руснаците да отдръпнат почти цялата си логистика на около 80 км зад фронтовата линия за да бъде извън обсега на високоточните ракети. Няма как да започнат голямо настъпление без да придвижат складовете и базите си по-близо до бойните части. Да елиминират Хаймарсовете, пък, явно също не могат. Най-вече, защото не разполагат с достатъчно авиация, за да наложат трайно господство във въздуха, откъдето прословутите американски реактивни установки биха били най-уязвими. Да не говорим, че в близко време броят им предстои да се удвои.

Тук е моментът да се спомене, че ако войната се проточи до края на годината (а именно такива са изгледите, за съжаление) то руската логистика тепърва ще я очакват много сериозни проблеми. Именно тогава се очакват в Украйна да пристигнат новите високоточни ракети-бомби GLSDB, които също ще могат да се изстрелват от Хаймарс, но имат почти двойно по-голям обсег от това, което се изстрелва в момента, т.е. около 150 км.

Причините, поради които няма да влязат в употреба по-рано са, както икономически, така и политически. Производството им ще бъде финансирано от новия пакет помощи на стойност 2 милиарда долара, който трябва да бъде обявен всеки момент от Белия Дом, а решението за изпращането им на ЗСУ се забави толкова най-вече заради притесненията на Байдън и екипа му от ескалация на войната и най-вече, че в Киев на някой може да му хрумне да нанася с тях удари по територията на Руската федерация. На Зеленски и министрите му им отне доста време да убедят американците, че това по никакъв няма да се случи.

Реално погледнато, това няма как да бъде гарантирано със сигурност и е твърде вероятно още от сега в пропагандните централи Москва да подготвят сценарии за „репортажи“ от места в близост до държавната граница, които са били ударени с новите ракети-бомби.

Невероятни истории от Путин и Митрофанова

На 2 февруари, четвъртък, се навършиха 80 година от края на Сталинградската битка и това бе още един повод за Путин да демонстрира „познания“ по история, както и да захрани официалните пропагандни канали с още малко патриотизъм и „опорки“. Реално погледнато, по време на посещението му във Волгоград (който за един ден кощунствено бе обратно преименуван в Сталинград) не чухме нищо ново - една заплаха (че на танковете доставяни на Киев Русия щяла да отговори „не само с танкове“), една истина (че днешната руска армия „воюва на територията на Украйна“) и цял куп невероятни лъжи с препратки към историята. Например, че Германия „отново“ изпращала срещу Русия танкове „Леопард“ с кръстове на тях. Или че бандеровците били „последователи на Хитлер“. А какво да кажем за тезата му, че пред стените на Сталинград било нанесено поражение на войски „от практически всички страни на Европа окупирана тогава от Хитлер“. Препратката мисля, че е ясна на всеки. А когато заговори за „града в руини“ вероятно мнозина по-трезвомислещи са си представяли Мариупол или Маринка, а не някогашния Сталинград. Нямаше, обаче нито дума за Ленд-лиза и другата помощ оказвана на СССР от тогавашните му съюзници, нито даже и думичка, че империята на Сталин не е била сама, а част от една глобална коалиция включваща десетки държави. Или пък, че Червената Армия не е била съставена само от руснаци, а и от представители на много други народности, които доста отдавана вече са си избрали свои собствен път на развитие.

Тук би трябвало да направя един много задълбочен анализ на гореказаното, но просто няма смисъл – „историкът“ Путин е разкрит отдавна. Ще се огранича само с това, че през Втората Световна Война наистина е съществувал немски танк „Леопард“, но само като прототип, който по-късно е изпратен за скрап. Що се отнася до „страните от цяла Европа“, които уж помагали на Хитлер да превземе града носещ името на Сталин, то единствените от тях, които са били представени на бойното поле в този район са Италия, Румъния и Унгария. И един хърватски полк. И дотам. Имало е, обаче, много хиляди руснаци и други народности, все граждани на СССР, в немски униформи (т.нар. „хиви“). Едва ли обаче ще чуете и думичка за това от руско официално лице в обозримо бъдеще.

От репортажите беше очевидно, че Путин е изключително нервен. Нито злобните подмятания, нито съмнителните историческите препратки и опитите да изглежда решителен можеха да прикрият това. Очевидно е, че земята под краката му не просто пари, а направо гори. В речта си пред ветераните, той разправяше някакви басни за това колко много приятели била имала Русия по целия свят, „даже и в Северна Америка“. Истината за това кои още са в руската лодката в момента, обаче, си личи при всяко гласуване в ООН. В опити да се демонстрира, че Руската федерация не в международна изолация, от време на време външният министър Лавров лети до някоя дестинация в Третия Свят, но официален обяд с президента на Зимбабве, например, по-скоро засилва това усещане. Провалиха се с гръм и трясък и неотдавнашните опити на Москва да изгради газов съюз с Казахстан и Узбекистан, използвайки последните като официални износители на руския природен газ.

Сега доста е заложено на нова карта – олимпийската. Президентът на МОК Томас Бах, когото от години подозират в твърде тесни връзки с Москва, преди дни смотолеви нещо за някакви руски и белоруски атлети, които, „при определени условия“, щели да бъдат допуснати под неутрален флаг на игрите в Париж през 2024 г. Думите му направо взривиха спортния свят. От Киев моментално заявиха, че ако това се случи, то те без да се замислят ще бойкотират олимпиадата. Практически веднага украинците бяха подкрепени от Полша, балтийските държави и САЩ. Поляците обявиха, че в резултат на проведени разговори е била създадена „коалиция против участието на Русия и Беларус“ в Париж.

Твърди се, че в момента тя включва 40 държави. Засега от МОК се опъват, а до какво ще доведе това и ще станем ли свидетели на първия мащабен бойкот на олимпийски игри от 1984 г. насам предстои да видим.

Гладоморът и защо е важно да бъде признат за геноцид

Призът „историк на седмицата“ обаче отива не у Путин, а у Митрофанова. Предполагам, че вече се досещате защо. Тази седмица нашият парламент извърши нещо, което изглеждаше немислимо допреди единадесет месеца. Обяви Гладомора за геноцид срещу украинския народ. Този пореден акт на официално освобождаване от оковите на руско-съветското влияние у нас напълно логично не бе подкрепен от един депутати, но аз отдавна съм се зарекъл да не коментирам помислите и действията им. Както няма да коментирам думите, делата и евентуалните помисли на едни други родни депутати, които неотдавна май „отсъстваха от час“, когато се гласуваше подобна декларация в Европейския парламент. Няма как, обаче, да пропусна невероятните неща, които посланикът на Руската федерация у нас Митрофанова написа, след като бе гласувана декларацията. Например, че решението „е написано под диктовката на съвременна Украйна“. Или пък, че „до голяма степен за глада са допринесли западни държави“.

Преди всичко, трябва винаги да помним, че Гладоморът, т.е. големият глад сполетял Украйна (както и някои други части на СССР) през 1932 - 33 г., касае пряко и нас като нация, защото сред жертвите му са и хиляди етнически българи от нашата диаспора там. Като това даже и не единственият голям глад, който сполетява населението на северното Причерноморие през годините на т.нар. съветска власт. Има мор и през 1921 - 23 г., както и през 1946 - 47 г. Така че бягството от отговорност по време на гласуване на такъв фундаментален документ би трябвало да се тълкува и като неглижиране на историческата ни памет. При това ужасите, през които е трябвало да преминат българите в Украйна и Крим докато Ленин и Сталин са били на власт далеч не се изчерпват само с гладната смърт.

Терорът е особено силен през годините на Втората Световна Война. Например, още преди нападението на Хитлер мнозина от нашите сънародници от „освободента“ през 1940 г. Бесарабия (Молдова) са обявени за класово неподходящи и изпратени в конски вагони в Средна Азия. Други пък са екзекутирани. Част от мъжете са мобилизирани, но не е малък и броят на тези, които са били определени като неблагонадеждни и вместо на фронта попадат в мините в дълбокия тил където полагат робски труд „в името на Победата“. Отделно от това нацистите изпращат насила доста от украинските българи в германските заводи по време на почти тригодишната окупация. Несгодите, обаче, не свършват с освобождението на земите им. Напротив, сякаш се умножават. Нима трябва да забравим бруталната депортация на кримските българи през май 1944 г., когато за броени часове над 12 хиляди, предимно жени, мъже и старци, са натоварени в транспортни вагони и изпратени в Казахстан и Сибир? Според руския „правоверен“ историк-пропагандист Дюков обаче не би трябвало много да се кахърим – „само“ около 1,500 украински българи били станали „преки жертви“ на сталинските репресии. Дюков тук, разбира се, не включва и хилядите българи попаднали в графата „загуби“ на Червената армия. Подобно на днешните „частично мобилизирани“ от Путиновият режим, през пролетта на 1944 г. практически цялото мъжко население годно да носи оръжие е привикано в редовете на армиите на 2-ри и 3-ти Украински Фронтове и изпратено в окопите след минимална подготовка, например 2 - 3 седмици. (Звучи познато, нали?) Справката, която направих преди време в Фонд 58 на руския военен архив (ЦАМО) показва, че в някои от българските села в Одеска област загубите в убити ранени и изчезнали са трицифрено число, а в някои битки в един и същи ден загиват и баща и син, при това в една една и съща бойна част. И за да приключа, ще споделя с вас още едно мое откритие – повечето от етническите българи мобилизирани в района на Одеса и Бесарабия са служили като обикновени пехотинци, т.е. за Сталин и неговите „освободители“ те са били нищо повече от пушечно месо.

А сега няколко думи и за Запада, който, според г-жа Митрофанова, бил виновен за настъпилият тотален глад. Точните й думи са: "[…] до голяма степен за глада са допринесли западни държави, които поискаха от СССР да плаща със зърно във външнотърговските операции с тях, надявайки се, че това ще принуди Москва да се откаже от своите планове за индустриализация". Честно казано, по-голяма глупост не бях чел отдавна. Реално погледнато, никой нищо никого не принуждавал, защото индустриализацията на СССР се е извършвала не от определени държави, а от конкретни западни компании. Британската Викерс и немската Сименс, например, работят с болшевиките още, когато Ленин се утвърждава на власт. Постепенно през 20-те години идват и други. От особена важност е дейността на американският архитект Алберт Кан, който ръководи многохиляден екип и взима пряко участие в проектирането и изграждането на поне 500 промишлени предприятия. (И именно тук идва един интересен нюанс – Кан започва дейността си в СССР три години преди Москва и Вашингтон да установят официални дипломатически отношения, така че е много трудно да си представим как американци биха диктували кой на кого срещу какво да продава. Май нещо не фактите не се връзват с „опорката“ на Митрофанова...) При това, както навсякъде в света на големия бизнес, когато се прави нещо голямо никой не работи сам, а си води подизпълнители, т.е. други компании. Така Кан става „горещата връзка“ между московските комунисти и едрия западен капитал. На практика няма област в съветската индустрия, енергетика и пр. тогава, която да не е повлияна от западните технологии. Всичко това, обаче, струва много пари. А от къде ще дойдат те? От експорт, разбира се. Може и от продажба на злато, но в съветската хазна то вече е на привършване, пък и Сталин много-много не е обичал да го харчи. Затова се залага на продажба на единствената продукция, от която СССР тогава е могъл да докара някакви приходи – селскостопанската, както и дървеният материал. Няма как да отидеш при Хенри Форд и да му поискаш да ти направи завод, а в замяна да му предложиш пет кораба моркови, нали?

А когато парите започват да не достигат се стига и до конфискации, а от там до масовия глад е само една крачка. А за какво му е била на Сталин индустриализация ще попита наивно някой от вас. Ами, за да си направи много оръжия и да плаши съшия този Запад, който му създава условията да ги произведе (т.е. нещо като Путин днес). При това преди да започне да ги произвежда някой трябва и да ги проектира, а съветските инженери тогава в общи линии са имали само бегла представа какво е това танк, самолет или камион. Което, пък наложило купуването и много лицензи и на практика в основата на всяка военна машина излязла от заводите на СССР е имало някакви западни гени. В крайна сметка планът на Сталин успял – към 1 януари 1932 г. Червената Армия има 1446 танка и 213 бронирани автомобила, а към 1 януари 1934 г., когато Гладоморът вече е утихнал - 7574 танка и 326 бронирани автомобила. А това е повече отколкото са имали в този момент армиите на Великобритания, Франция, Германия и САЩ взети заедно. За това са платили с живота си няколко милиона украинци, казахи, руснаци и др., но бива ли да се кахърим толкова?

Да, вярно е и, че Гладоморът не е причинен само от настървеното желание на Сталин да проведе колективизация и така да прекърши гръбнака на селячеството в южната периферия на СССР. Имало е и престъпно безхаберие и още по-престъпно неумение да се управлява такъв чувствителен процес като селскостопанското производство и свързаните с него логистика и разпределение на продукция. Но това, което го прави геноцид, е категоричното нежелание на Сталин и велможите му да помогнат на гладуващите по какъвто и да е начин. Напротив, те продължават да се интересуват единствено от парите, които могат да изкарат от експорта на зърно и методично неглижират измиращите като мухи негови производители.

Ще спра дотук по темата, но съм твърдо убеден че ние като хора при никакви обстоятелства не бива да оставаме равнодушни към политически мотивирани опити да се игнорират или даже оправдават масови убийства като Гладоморът. Или като войната в Украйна.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube