Очертанията на войната: За кризисния мениджмънт, Депардийо, Ван Дам и други трансформации

Време за равносметка

Ето че и тази година върви уверено към края си и както винаги дойде време да теглим чертата. По-долу ще се опитам да споделя с вас какво най-силно ме е впечатлило докато анализирах войната в Украйна и до какви изводи съм достигнал, пък дано това поуталожи поне малко тревогата насъбрала се в душите ви. Днес ще се концентрирам предимно на обществено-политическите черти на конфликта, а следващият път възнамерявам да отдам дължимото на военно-оперативните, медийните и други аспекти.

Общественото единство

Ще започна с това, което ме впечатли най-много, а именно общественото единство, демонстрирано на всички равнища. Единство на хора с различни възгледи и консенсус между политици от различен спектър, че агресията трябва да бъде спряна, че една страна има право да избере своя път на развитие и да отхвърли друг модел, натрапван и със сила отвън. Единство вътре в самата Украйна, в Европейския съюз, в Европа като цяло и в много страни по света, и то не само в тези, които сме свикнали да наричаме демократични, но дори в повечето от отломките на отишлия в небитието СССР.

Няма как да не поставя на първо място в коментара си украинското общество. То сякаш бе ментално готово да посрещне руската агресия още преди тя да е започнала. Дали заради анексията на Крим и осемте години противостояние в Донбас, дали заради сигналите отвсякъде, че Путин готви нахлуване или просто защото по-добре от всеки друг бяха наясно що за стока са източните им съседи, но буквално от първите часове на инвазията украинците застанаха като един пред лицето на смъртната опасност. Всички помним граничаря от остров Змейний, който прати крайцера „Москва“ да ходи там, където той впоследствие отиде, но аз винаги се сещам преди всичко за безстрашната жена от град Гениченск, която посъветва агресорите да си сипят семки в джобовете, за да има някаква полза от тях след като останат завинаги на украинска земя.

Украинците си помагаха в направо безнадеждни ситуации - от момента, в който Киев се намираше в полуобсада, до наши дни, когато Путин се опитва да ги лиши от ток и вода. Застанаха като един зад ЗСУ (украинските въоръжени сили) и нито за миг не снеха доверието си от човека, който си бяха избрали за президент - Владимир Зеленски. В много малко случаи в човешката история можем да намерим такива примери за абсолютно единство между народ, държавно ръководство и армия пред лицето на смъртна опасност и Украйна несъмненно е един от тях.

Решителността, демонстрирана от украинците в противопоставянето им на зловещия враг, е и част от един по-голям обществен консенус – че бъдещето на страната им е свързано с Европа, а не с псевдохристианската автокрация, която искат със сила да им наложат от Москва.

И именно този консенсус бе най-големият шок за Путин – в нито една точка на Украйна нахлуващите пълчища не бяха посрещнати от радостни тълпи и цветя, а с куршуми, снаряди и противотанкови ракети. На пух и прах бе разбита и московската пропагандна тирада за украинските фашисти, които тормозели рускоговорящото население в източните и южните райони на страната – кадри от фронта непрекъснато показват военнослужещи на ЗСУ, които общуват помежду си на руски и много често става въпрос за хора, мобилизирани именно от тези райони. На практика сме свидетели на нещо като гражданска война, в която от едната страна се намират тези, които считат, че бъдещето им е свързано с Европа и демократичният свят, и най-вече с тяхната свободна воля, а от другата – тези, които не виждат нищо нередно в това, самото им съществуване да е подчинено на прищевките на един вожд.

Европа

Европа, особено западната ѝ част, въпреки привидната си динамичност, винаги е била нещо като грамадна стара скърцаща машина, на която ѝ трябва много време, за да загрее.

Така беше и през 1938 г., когато трябваше да бъде усмиряван Хитлер, така е и сега, когато трябва да бъде възпиран Путин. Нужно бе немалко време, вероятно няколко месеца, за да бъде изработено общо виждане на проблема „руската агресия в Украйна“ и обща стратегия как той да бъде решаван.

Такова привидно протакане донякъде е разбираемо, защото, подобно на зъбни колела и колелца, трябваше да се напаснат изключително голям брой разнопосочни интереси и политики, при това произхождащи от различни съсловия и държави. От друга страна, това ще направи взетите решения устойчиви и работещи в дългосрочен план, особено що се отнася до санкциите срещу Русия и енергийната политика.

Това, което се открои, е краят на т.нар. „модел Меркел“, който буквално се свеждаше до „ти продължавай да ни даваш газ, пък за останалото ще се разберем“. За разлика от 2008 и 2014 г., когато кремълският диктатор посегна, съответно, на Крим и Грузия, но и в двата случая се размина само с размахване на пръст, сега Европа застана като един срещу заплахата, идваща от изток.

Просто на всички стана ясно, че ако Путин успее в Украйна, то той ще се сдобие с такъв грамаден ресурс (и най-вече с апетит за още), че страните на запад от нея ще са следващите. И именно погрешните представи на московския самодържец за това какво всъщност представлява Европейският съюз и как ще реагира той на евентуално нашествие доведоха Русия до ръба на сегашната катастрофа. Да, вярно е, че днешна Европа е раздирана от много проблеми и тлеещи конфликти, но всички те бяха загърбени пред надигащата се заплаха от изток. Не се оправдаха нито надеждите на Москва, че след парламентарните избори, които се проведоха през последните месеци тук и там, на власт ще дойдат по-благосклонни към нея партии и коалиции, нито че европейците ще клекнат пред газовия шантаж. Даже и в българския парламент, фрагментиран от доста време на малки парченца, проевропейските партии постигнаха забележително единодушие по един-единствен казус – дали трябва да се даде оръжие на Украйна.

Осъзнаване и пребоядисване (или пък - просто шоубизнес)

Европейското единство в немалка степен се дължи и на това, че след 24 февруари 2022 г. много хора за сравнително кратко време успяха да видят Русия от друг ъгъл и да се разделят с илюзиите и погрешните представи, които са градили за нея. Дотогава те я свързваха предимно с Толстой и Достоевски, Чайковски и Рахманинов, балета на Большой театър и фигурното пързаляне, екскурзиите до Москва и дворците на Санкт Петербург, водката и закуските, общата победа над нацизма, или пък даже някое лично романтично преживяване. След тази дата всичко това изчезна от полезрението им като мимолетно розово облаче и на негово място изникнаха Буча и Мариупол, бягащите от Украйна жени и деца, „трофейните“ тоалетни чинии и перални отнасяни от воините на „русский мир“, ракетите и разрушените електроцентрали, зърнената блокада и референдумите, ядрените „намеци“ на Путин и клипчетата на "Газпром", вещаещи ледена зима за всички европейци.

Интерсна трансформация претърпяха и немалък брой глобално и локално известни хорица, които дотогава с голямо удоволствие бозаеха от руската цицка. (Дали тя е искрена или самопринудителна е тема за съвсем друг тип разговор.)

Един от първите, който се отметна от кремълските си приятели, бе френският актьор Жерар Депардийо, сдобил се с руско гражданство по данъчни прични. Преди десетина години, когато си получи червеното паспортче, свръхзакръглената филмова икона заяви на всеослушание, че „обича“ руския президент и че това е „взаимно“. Но само седмица след като руските танкове нахлуха в Украйна, той нарече войната „братоубийствена“, а месец по-късно, когато стана ясно че тя ще бъде най-вече продължителна, характеризира действията на доскоршната си голяма платоническа любов като „луди, недопустими ексцесии“. От Кремъл не му останаха длъжни, намеквайки че не е много в час със „ситуацията“ и настояха за обяснение. Или казано по нашенски, „га яди кифтета не рива“....

Голямата любов на друга бляскава звезда, обаче, не е Путин, а Кадиров. През есента на далечната вече 2011 г. майсторът на филмираните бойни изкуства Жан-Клод Ван Дам цъфна в Грозни на рождения ден на чеченския полусултан и обяви пред цял свят „че го обича“. (Казват, че за това си признание белгиецът бил възнаграден с около половин милион долара.) Компания му правеха двукратната носителка на Оскар Хилари Суонк, цигуларката Ванеса Мей и певецът Сийл.

Световни звезди на рожден ден на Кадиров

Скоро след това „момичето за един милион долара“ заяви, че за нея събитието, всъщност, било „огромен срам“, но едва ли е върнала чека си. На Жан-Клод, обаче, в Грозни явно му е харесало, защото реши да поостане за още някой друг ден при домакина си. Защо ви го разказвам всичко това ли? Ами защото преди няколко дни гъвкавият белгиец ненадейно се появи в частна клиника в Запорожие, както и в Ужгород, Закарпатска Украйна, където заедно с местни военни не пропусна да се провикне „Слава Украине!“. Украинците засега не му натякват много-много за приятелството му с Путин и Кадиров, а дали той им се отблагодарил за гостоприемството с част от припечелените от „любовта“ си с кавказеца пари можем само да гадаем.

„Културната проституция“ не е от вчера, като явно от нея полза имат и двете страни. Едната получава тлъсти чекове с много нули, а другата – погъделичкано его и най-вече така необходимия публичен имидж и легитимация. Иначе, извън гореизброените случаи, се сещам за Марая Кери и Бионсе, пели на ушенце на членове на фамилията Кадафи срещу „само“ около милион долара. И двете след това, разбира се, „дълбоко съжалявали“.

Не бива, обаче, да слагаме целия шоубизнес под един знаменател – сред тези отказали да гостуват на Кадиров през 2011 г. са Кевин Костнър и Ева Мендес, а големи звезди като Анджелина Джоли, родената в Украйна Мила Кунис и съпругът ѝ Аштън Къчър помагат всячески на жертвите на войната, включително с огромни парични дарения.

Приятели, почитатели и просто използвачи

Малко по-различна е картинката при политическите приятели на Путин. Чешкият държавен глава Милош Земан, например, първоначално определи конфликта в Донбас като гражданска война, подобна на тази в Испания през 1936-1939 г., а през 2015 г. отиде на крака лично при кремълския властелин, за да присъства на Парада на Победата на Червения площад.

Освен това, за кратко влезе в лют конфликт с американския посланник в Прага и даже за известно време го обяви за персона нон-грата в двореца си. След това Земан постепенно промени възгледите си, като е редно да уточня, че това стана доста преди началото на агресията. Той бе един от първите европейски лидери, който я заклейми още на 24 февруари, а оттогава насам е сред най-активните съюзници на Киев, независимо дали става въпрос за санкции или за създаване на международен трибунал срещу Русия.

Милош Земан - от приятел на Путин до негов изявен критик

Голямата политика винаги е била интересна с дълбочината на задкулисието си, както и с недомлъвките, а дори с това, което не се казва, а се подразбира от само себе си. В това отношение няма как да не спомена една от най-личните дружки на Путин - „вечният“ Силвио Берлускони, който според мен трябва да ходи навсякъде с етикет „83% масленост“.

Берлускони е част от сегашната управляваща коалиция в Италия, която категорично е на страната на Киев, но това не му пречи при всяка възможност да се опитва да оправдава действията на московския си приятел.

Интересни нюанси имаше и при много други „приятели“ на руския президент. По-конкретно, става въпрос за някои бивши президенти, премиери и министри от европейски страни като Германия, Австрия, Финландия и др., които след края на активните си политически кариери „ненадейно“ се оказаха на ръководни позиции във водещи руски корпорации, опериращи на международния пазар. А публична тайна е, че такова топличко местенце гарантира един нелош седемцифрен годишен доход. Другото общо между тези всички „бивши“ е, че след като избухна войната, повечето от тях побързаха да подадат оставки от заеманите длъжности и така се дистанцираха от „агресора“. У мен, обаче, остават доста въпроси, от рода на това дали не са правили определени „услуги“ на Москва докато са били на власт, за да бъдат възнаградени толкова щедро след това.

Лошите момчета на Европа

Няма как да не подмина и тези, които постоянно „мътят водата“ на европейското единство и се считат за „троянски коне“ на Путин в близкия тил на Украйна – Орбан и Вучич.

Унгария, с която съм свързан и емоционално, и професионално, от доста време е заприличала на бегач на средни разстояния пробягал първите сто метра на спринт, откъсвайки се значително пред другите, а след това внезапно е продължил ходом.

Много от българите, които „купуват“ на доверие „модела Орбан“ едва ли съзнават, че левът в момента реално има по-голяма финансова стабилност от форинта, защото последният скача нагоре-надолу като кръвното на треньор по футбол по време на мач, а в Унгария някои получават направо микроскопични пенсии.

Милиони млади унгарци (включително мои добри приятели) избраха да продължат живота си зад граница, а други отчаяно се борят със статуквото. Орбан от доста време има зъб на Украйна, най-вече заради малката унгарска диаспора там, а от началото на войната непрекъснато демонстрира, че отношенията му с Москва са по-важни от тези с Киев. При това, той сякаш постоянно играе в отбора на Путин – непрекъснато се мъчи да саботира санкциите срещу Руската федерация и да пречи на самата Украйна да получи помощ. Освен това постоянно се стреми да извлече максимума от руските енергийни ресурси. (След последните му „постижения“ са блокирането на 18 млрд. евро заем за Киев по-рано този месец.)

За оръжейна помощ няма смисъл да се говори, при това Будапеща даже не позволява такава да преминава дори транзитно през нейна територия. На вътрешния фронт тази му позиция на независим играч и лошо момче явно носи на Орбан значителни дивиденти, а образът на пазител на „традиционните християнски семейни ценности“ срещу „мургавата“ емигрантска заплаха ще продължи да му гарантира гласовете на най-верните му поддръжници, най-вече на десните националисти и простолюдието. На практика, това означава че г-н Орбан ще продължи да властва точно толкова дълго, колкото той пожелае.

pic.twitter.com/HJo5GMm6fo

— Taki Tam Jeden (@Taki_tam_jeden) December 6, 2022

За Сърбия на Вучич или добро, или нищо, в случая – по-скоро нищо. От край време западната ни съседка успешно поддържа образа на руски плацдарм в сърцето на Европа и е безмислено да коментирам защо тя не се присъедини към санкциите.

Въпреки че лично познавам сърби, които осъждат агресията и симпатизират на Украйна, преобладаваща част от сънародниците им в емоционално отношение са изцяло на страната на Русия в този конфликт. Като добавим значителния евроскептисизъм сред сръбското общество, както и продължаващите дрязги с Косово, то вероятността нашите съседи да продължат да гледат членството си в ЕС през крив макарон в обозримото бъдеще, е доста висока. А ако все още се чудите дали от него има някаква полза, ще ви напомня, че разликата между БВП (брутен вътрешен продукт) на България и Сърбия по прогнозни данни в момента е около 20%, като тя вероятно ще продължи да се увеличава в бъдеще. С други думи, при приблизително еднаква площ, население и географска локация имаме почти една четвърт по-силна икономика от съседите ни.

За кризисния мениджмънт, дългите и късите стратегии

Ако вие, подобно на мен, смятате че Украйна се е справила повече от добре откакто ѝ се наложи да се брани срещу попълзновенията на алчния за чужди земи и блага неин североизточен съсед, то вероятно вече сте осъзнали една от основните причини за това – дългосрочните (или просто „дългите“) стратегии, избрани от държавното ръководство в Киев.

Дълга стратегия означава най-вече дългосрочна визия и концепция за развитие, която човек, организация или държава си избира, разработва и след това неуморно следва. Всички големи корпорации, които някога сте чували, работят изцяло с „дълги“ стратегии. Те от сега са си изградили планове как ще се развиват до 2030 г., например, а даже и след това. Същото се отнася и до Европейския съюз, който се опитва чрез дългосрочно планиране да се пребори с немалко наболели проблеми.

Конкретно за Украйна, откакто тя пое нов път на развитие през 2014 г., се очертават две ясно изразени дългосрочни стратегии – да стане част от обединена Европа и да изгради модерна армия по натовски стандарти с идеята, че в даден момент ще се присъедини към Северноатлантическия алианс. Именно възприемането им като национални доктрини, при това подкрепени от значителна част от различните обществени слоеве, позволи на Украйна да сътвори немислимото – вече почти година успешно да се противопоставя на числено превъзхождащ я зловещ враг.

Добрите връзки, установени с ЕС в предходните години, дадоха възможност на Киев бързо и сравнително безпроблемно да получава помощ в големи обеми, когато се нуждае от нея - от настаняване на милиони бежанци, до подкрепа за разбитата енергийна инфраструктура. Изграждането на боеспособна армия според съвременните концепции за боеспособност, която да замени доминиращия дотогава съветски модел, пък позволи на украинците да нанесат серия от тежки поражения на агресора. Тук, обаче, има един съществен нюанс – много е важно, когато се преследват дългосрочни цели, самото общество да е ментално готово за тях.

Украйна успя, защото има достатъчно голям интелектуален потенциал за промени, което, от своя страна, означава, че разполага и с достатъчно голям капацитет за съпротивление срещу външен натиск. На обратния полюс е примерът с Афганистан, където американците загубиха двайсет години и много милиарди долари, опитвайки се да изградят нова армия и най-вече нова държавна система в едно доста примитивно и изостанало общество. И накрая просто се отказаха.

Когато говорим за дългосрочни стратегии, на точно обратния полюс се намира Путин. Единствената дългосрочна такава, прилагана по време на управлението му, бе да напомпа руснаците с патриотизъм до степен, до която те от един момент нататък ще го следват във всичко и навсякъде като някакви зомбита. Е, не може да му отрече, че поне в това успя. При това на клетите руски граждани бе даван от най-лошия наркотик – военният.

„Можем повторить“, безсмъртните полкове, победобесието и георгиевските лентички с разцветки като на колорадски бръмбари свършиха своето – руснаците забравиха за проблемите си, обединиха се около идеята, че трябва да се противопоставят на външния враг, който се опитва да ги затрие (практически целият свят без Сирия, Еритрея, Беларус и разни други такива „демокрации“). Освен това се почувстваха неимоверно велики. Всички останали стратегии на господина, който се мисли за Петър I, обаче, май се оказаха къси.

„Крим е наш“, „Оставете ми Източна Европа и махнете НАТО от там“, „Украйна да капитулира пред волята ми иначе ще взема да я нападна“, „Сега ще ви спра газа“, „Имам тука едни ядрени оръжия, започвайте да се плашите“, „Ще взема да проведа една частична мобилизация и след като превзема Бахмут ще стигна до Берлин“, „Ще ви секвестирам житцето и ядрените централи, а после и ще ви шантажирам“, „Ще ви оставя без ток и вода“ и други подобни едва ли могат да служат като примери за реализиране на някаква дългосрочна държавническа визия.

В България, за съжаление, рядко можем да дадем примери за „дълги“ стратегии, прилагани от нашите държавни мъже. За някакви дългосрочни визии може да се говори, с известни уговорки, вероятно при управлението на Стефан Стамболов, а от 1919г. насам - външнополитическата визия по време на управлението на Иван Костов. На прага на новото хилядолетие страната ни предприе стъпки за членство в НАТО и ЕС, а освен това беше въведен валутен борд, който гарантира практически безкрайна стабилност на фалиралия малко преди това лев.

В момента берем плодовете на точно тази държавническа далновидност и стратегическа перспектива. Членството ни в НАТО е като непробиваем щит пред границите на държавата ни в тези смутни времена, а това в Европейския съюз ни позволява сравнително безболезнено да са справим дори и с такива глобални трудности като газовата криза. А сега си представете за миг, че това не се беше случило и се бяхме поддали на необяснимото влечение на някои бивши „другари“ към паразитната всепоглъщаща псевдоимперия на североизток от нас. Как ли щеше да се казва днешният български Лукашенко?

Ще завърша днешния си анализ с кратък коментар за кризисния мениджмънт. Нищо не показва по-добре степента на развитие на едно гражданско общество от това как реагира то, когато е изправено пред тежки, почти непреодолими предизвикателства.

Модерните, развити общества не колабират пред трудностите, техните ръководители не изпадат в паника, а търсят изход от ситуацията. Спомнете си, например, как реагираха водещите европейски държавници, когато трябваше да измислят начин да помогнат на Украйна да спре стремителното настъпление на Путин без да се налага да влизат във война с него. Или как реагираха, когато имаше реална опасност Европа да остане без газ. Също така - колко различни форми за помощ на Киев бяха намерени, след като бяха тежко ударени електроцентралите. Все пак ще ви припомня – от резервни части и изпращане на специалисти, до светкавична доставка на генератори, кораби-електроцентрали и усилване на украинското ПВО. Особено показателна в това отношение е как реагира президентът Байдън и неговият щаб през това лято, когато почти едновременно Путин размаха ядрената карта, а Китай заплаши да нападне Тайван. И в двата случая Вашингтон показа хем твърдост и решителност, хем желание за диалог, и в крайна сметка и двете свръхсили смекчиха тона си.

Няма как да не отбележа и куража на Зеленски, който още през първите часове на руската агресия отхвърли всякакви предложения за бягство, а реши да остане в Киев дори при наличието на сериозен риск за живота му. Същевременно той и неговите старши командири моментално пристъпиха към реализирането на предварително подготвения план за отбрана.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube