Вчера говорихме за някои от най-значимите сделки през януари по време на трансферния прозорец. Но дори и да не се съсредоточаваме само върху последните промени на клубна принадлежност, сме свикнали най-добрите южноамерикански играчи да напускат страните си, за да подобрят значително условията си на живот и да се присъединяват към богатите европейски клубове.
А какво ще кажете да обърнем процеса и да проверим дали и кои значими европейски футболисти са правили обратната маневра и са решавали да заиграят на другия край на света. Но ще го направим дори още по-сложно – нека са играчи, които са в зряла футболна възраст и са близко до върха на възможностите си, защото няма особен смисъл да споменаваме играчи, чийто край на кариерата се вижда и просто приемат някоя екстравагантна авантюра.
Да не се лъжем – рядко срещано е проспериращ европейски играч да поеме към Южна Америка. Много рядко. Да започнем от Гиорги Кинкладзе. Преди на небосклона да изгрее Квича Кварацхелия, който е на гребена на вълната в последните години, в Грузия не можеха да се похвалят с особено много звезди. Кинкладзе направи сериозна кариера в Манчестър Сити, но точно преди да се присъедини към гражданите той беше много близо до това да подпише с ... Бока Хуниорс. Прекарва един месец на проби в Аржентина, като скаутите на тима го забелязват по време на контролен двубой между Бока и Атлетико Мадрид, където, забележете, грузинецът също кара пробен период. Шантава история. На всичкото отгоре по онова време Кинкладзе дели една съблекалня с Диего Армандо Марадона, който пък от своя страна изтърпява наказание заради употреба на забранени вещества и тренира с Бока Хуниорс. Кинкладзе вече е част от националния отбор на Грузия, който по-късно през същата година разгромява Уелс с 5:0. И все пак не стига до официален мач с екипа на аржентинския колос.
Други интересни примери са полският национал Кжиштоф Новак, който бележи срещу Грузия за родината си в световна квалификация по пътя към Мондиала през 1998, когато играе за Атлетико Паранензе в Бразилия. Деян Петкович, играл преди това в Реал Мадрид, се подвизава в бразилския Витория през 1998, когато все още е национал на Югославия и дори вкарва за представителния тим в приятелски двубой срещу ... Бразилия.
Но да си дойдем на думата. Няма как да няма и българска следа, а нейното име е „Велко Йотов“. Футболист, който е част от славния ни тим през лятото на 1994, макар и да не влиза нито веднъж в игра по пътя към бронзовите медали на Пеневата чета по американските терени. След Мондиала той регистрира още седем мача с екипа на „лъвовете“, като последният е срещу Аржентина през 1995. Пет месеца по-късно той заменя испанския Еспаньол с Нюелс Олд Бойс именно в страната на гаучосите. Там прекарва 4 години, в които контузиите го преследват за жалост непрекъснато. И може би най-хубавият му момент е голът във вратата на Ривър Плейт през ноември 1995 при знаменитата победа с 3:1.
Велко Йотов прави този нестандартен ход, когато е все още на средата на своето трето житейско десетилетие. Други, както споменах – доста по-късно и в момент, когато вече далеч не са част от националните отбори на страните си. Като Давид Трезеге, защитавал цветовете на Ривър Плейт и също Нюелс Олд Бойс; Даниеле Де Роси, прекарал известно време в Бока Хуниорс, Кларънс Зеедорф, харесал се на феновете на Ботафого, или Димитри Пайет, озовал се във Васко да Гама.
Чуй новините
Подкаст
