Пътят на безхаберието или отсечката - убиец наричат двулентовия път край село Телиш, по който всеки ден някой се разминава със смъртта. Зловещи отломки от стари катастрофи се търкалят из тревата. Клони, боклуци, останки от какво ли не. Път, по който е страшно да изпратиш някого – и да го чакаш да се върне.
Петя Митрашкова: „Това е пътят убиец за нас. От много години е така. От много години така го наричаме. Тъй като всички пътуваме по този път и личните ни деца, училищният автобус минава ежедневно по пътя, треперим... Всички сме шофьори, минаваме тази отсечка със стратегия. Кога да намалим, кога да увеличим скоростта, кога да пропуснем някой да ни изпревари, тъй като сме наясно с изключителната опасност“.
Анелия Донева: „Ад. Ад. Ние пътуваме доста често. Училищният автобус, с който синът ми пътува вече 4 години също минава през този път е ад. Тир до тир. Тир до тир. На нашето кръстовище също са много чести тези катастрофи.“
Ренета Трифонова: „Всяка сутрин моята внучка пътува ... докато тръгне, докато минат магистралата горе и чакам с нетърпение - или тя ми звъни и ми се обажда. Казвам ѝ "звънкаш ми - минахте ли спокойно ли е всичко? Да сме спокойни, че са пристигнали децата живи и здрави.“
Ренета Трифонова е сред първите, получили вестта за катастрофата и смъртта на Сияна. В селото тя бие църковната камбана.
Станало ѝ страшно, когато се обадила кметицата. Не искала да повярва, че трябва да бие камбаната за Сияна.
Ренета Трифонова: „Разтреперах се. Едвам я ударих камбаната, когато я погребваха Сияна. Тежко и просто..“
Нели Дакова - кмет на Телиш: „Чувстваше се прекрасно тук, при нейните любими баба и дядо. Включваше се във всички инициативи на читалището на селото ,едно прекрасно дете... Сиянка имаше интерес към всичко, към изкуството и правеше едни страхотни гривнички и подпомагаше дечица - инвалиди, дечица, които нямат средства, за това всъщност са стигнали до Луковит, за да изпрати на едно дете гривнички, на за съжаление нейната мисия приключи“.
Днес хората в Телиш не искат Сияна да бъде забравена - и да остане част от статистиката на пътя. Възхищават се на силата на нейния баща. Познават нейните баба и дядо, само с добро. И се готвят утре за протест. Многократно са подавали жалби за опасния трафик и път. Без резултат.
Петя Митрашкова: „Протестът ни е за Сияна. В името на Сияна. И за всички, които не се прибраха у дома. И за всички, които трябва спокойно да се приберат у дома. Тази справедливост търсим. Всеки има право на живот и всеки има право на безопасност. Аз лично познавам добре бабата и дядото на Сиянка. Тя беше приятелка с моята голяма дъщеря. Играеха си заедно през ваканциите. Това, което детето обичаше да прави, са гривнички. Даже и аз имам една нейна гривничка. Моето дете я носи, гали я ежедневно и вече една седмица плаче. Дете. Невинно, малко..."
Всички в Телиш са си близки по някакъв начин. Всеки е докоснат от трагедията със семейството на Сияна.
Борислав Илиев помни с благодарност нейният дядо – Георги Ламбев. Навремето спасил живота на собственото му дете. Били съседи.
Борислав Илиев: „Живеехме заедно в един вход. В един вход. Етаж под етаж. Дълги години .Много добри ,много гостоприемни ,много човечни хора. Които винаги ще ти помогнат ,независимо от това, което ти се случва. По ирония на съдбата този човек спаси детето ни. Около 2-годишен беше синът ни, малкият, задави се с банан, човекът чу, притеснените ни гласове, на мен и съпругата ми. Тогава бяхме млади. Просто слезе и помогна... Може би щяхме да загубим сина ни, ако не беше той.“
Борислав не спира да се пита какво е довело нещастията. Какво убива? Какво може да се направи.
Борислав Илиев: „Може би страхът. Страхът от това да се изправим срещу проблема. И да кажем стига. Да се събудим вече и да спрем да убиваме децата си по пътищата.“
Петя Митрашкова: „Всички ние носим тази вина. Всички ние като граждани, като гражданско общество носим тази вина. Защото много дълго време мълчим. Това в момента което се случва е един изключително оглушаващ вик. След много дълга тишина. Виновни сме.
Искат да крещят за години безобразия, корупция. За това, че всичко в държавата е „закърпено“ като пътя-убиец. Че пътят се е превърнал в такъв, заради всички, които се движат по-него.
Нели Дакова - кмет: „Незабавен, основен ремонт на този път. Както го наричаме - отсечката на смъртта. Незабавен, основен и качествен ремонт. Защото досега се правеше ремонт - кръпка след кръпка, без мантинели, без маркировка, без пътни знаци. Строги наказания за нарушителите на пътя, строги и ефективни, защото не само пътят е виновен.“
Петя Митрашкова: „Да, корупцията убива и това е факт ...Не само тези, които са от едната страна на корупцията, а тези ,които са от другата, не само тези които взимат, а и тези които дават.
Борислав Илиев: „Безхаберие, пълно безхаберие на държавата. Тази държава докара хората до това положение ... Да, ние сме виновни, че го допускаме, всички сме виновни за това нещо. Но някой трябва да понесе такава отговорност, не знам дали е шеф на АПИ...нямам си представа аз ,какви са им точно абревиатурите .Аз съм на 48 години, този път е от 40 години така! И става все по-зле."
Румен Петков: „То няма държава. Кажете ми една институция дето работи. Съвестно, като в Европа. Няма наказания, няма страх от наказания, страх от глоби, всичко се потулва. И затова сме на това дередже."
Румен Петков е шофьор цял живот. От години се прибира у дома по пътя с изпреварващи се тирове. Страх и ужас го хваща, нищо че има опит. Не знае кой лети срещу него отсреща. Моли се да се прибере жив у дома.
Румен Петков: „Много пари се взимат от винетки и какви ли не програми за възстановяване на развитията. И за пътищата - къде отиват тия пари? Икономисва се от материали, за да има за джоба на някой си и на някои... Тия тирове дето минават по 60 тона на два пръста асфалт, разбиват го за нула време, знае се ,че не може да издържи ,но толкова пари са отпуснати ,толкова ще сложим като материали. Това е в цялата държава за съжаление. Рибата се вмирисва от главата ,го е казал народа и е точна тая приказка. Ако всичко е наред горе и долу ще е наред. Но явно не е.“
Петя Митрашкова: „Убива ни страхът. Страхът да говорим. Да изразяваме публично мнението си. Всеки се страхува. За работата си. За семейството си. И това ни убива!"
Нели Дакова-кмет на с. Телиш: „На 12 април, ние телишчани решихме да направим протест. Като изразим нашето гражданско неподчинение спрямо дейността на институциите - главно АПИ... За радост нашият протест се превърна почти в национален протест.“
Борислав Илиев: „Не трябваше така това дете да си заминава по този начин и сега да искаме да търсим поуките. Сега е късно. Но трябва!“
Петя Митрашкова: „Поуките са, че един баща в цялата си мъка успя да превърне тази трагедия в национална кауза. Поуката е, че ние можем като общество да се обединим. Жалкото е, че трябваше смъртта на едно прекрасно детенце да се случи, за да разберем, че можем.
Утре в Телиш ще има една лазарка по-малко. Но никой няма да забрави Сияна. Момиченцето, умеещо да обича всичко живо около себе си. Няма да има празник. Ще има протест.
Петя Митрашкова: „Денят, в който животът побеждава смъртта. Символен е този ден. Тя трябваше да бъде лазарка. Да вплете китки в косите си, а не да слагаме китки върху снимката ѝ... Това е нечовешка трагедия, чудовищна трагедия."
По пътя за Телиш, където трафикът никога не спира. И където днес отломките от катастрофи предупреждават, че смъртта винаги е наблизо.
Репортер: Анита Миланова
Оператор: Станислав Златев
Чуй новините
Подкаст
