Йорданка Благоева в предаването "Зала на славата"

Йорданка Благоева е легендарно име в родната лека атлетика. Първата българка, която поставя световен рекорд в Царицата на спортовете - 194 см в скока на височина през 1972 г. Печели два медала от Олимпийски игри - сребърен през 1972 г. в Мюнхен и бронзов през 1976 г. в Монреал. Завоюва и европейската титла в зала през 1973 г. със световен рекорд на закрито. След края на атлетическата си кариера основава спортната аеробика в България и почти 30 години ръководи този спорт. Два мандата е и заместник председател на Българския олимпийски комитет.

17 секунди разделят Йорданка Благоева от златния олимпийски медал в Мюнхен’72. В сектора за скок на височина са останали Улрике Майфарт и Благоева. И двете правят по два фала на 190 см. От третия опит германката преодолява височината. Същото прави след нея и българката, обръща гръб, започва да се облича и чува: Йорданка, фал. Обръща се и вижда падналата летва. 17 секунди я приземяват до сребърния медал.

„Толкова бяхме щастливи със сребърния медал, че нямаше и да повдигнем въпроса с тези 17 секунди, но френското списание l’Equipe направиха голям въпрос – а именно, че летвата е бутната. Какво всъщност се случи? Когато скочих височината, което интересно, че съпругът ми го забеляза във мои големи постижения, вкючително световния рекорд, лекичко с отскачащия крак закачам летвата, но така че тя не пада. Да, в Мюнхен специално бяха съпругът ми, треньорът ми, всички от българския отбор бяха в публиката и гледаха и включително и телевизиите, които снимаха, са снимали в този момент мен, как се обличам, а не са снимали летвата. И треньорът ми го обяснява така, защото чувството на треньора и състезателя е невероятно – дали ще падне летвата или не, и казва: „Аз видях, че с летвата всичко е ок, и гледах в теб. В следващия момент виждам, че летвата започва да се люлее и пада долу, но нищо не можах да разбера какво стана", разказа Благоева.

Тя се върна в спомените си и към финала за Купа Европа, където печели златото.

"Точно след една година, след Единбург, когато бях на операция във Виена, дойде наш, българин, който ми предложи филмов материал как немски журналист, който е лежал отстрани и е снимал е ритнал стойката. Дали това е така или не нямах представа, но тук има един много любопитен фактор, който мога да кажа. След световния рекорд, във Висбаден немската телевизия ме покани на интервю, те правят такива със световноизвестни спортисти. След интервюто бяхме на вечеря и германецът казва: „Ти знаеш ли, че Майфарт е скочила 1,85 м.?“ Аз казвам: „Как така, тя нали е в гипс в момента, как е скочила 1,85 м.?“ Те се спогледаха и започнаха да се смеят и казаха, което на мен ми звучи толкова невероятно, че след като е паднала моята летва, те не са вдигнали една височина нагоре, а са сложили 1,85 м., за да се знае, че тя с една височина по-голяма става олимпийска шампионка. На мен ми звучи много невероятно, ама германците да го кажат, които знаем какви шовинисти са, беше много шокиращо за нас“, разкри именитата на атлетка.

Йорданка Благоева е категорична, че съдбата не я е ограбила в този миг и има своето обяснение.

„Аз тача една много българска поговорка „Всяко зло – за добро.“ Ако аз бях станала олимпийска шампионка, щях да закача шпайковете на стената, като всички български спортисти, а нямаше да замина за Загреб. Треньорът ми каза: „Не, не ме интересува, не сме се реализирали“ и така отидохме 20 дни след Олимпиадата в Загреб. Срещата беше България – Югославия – Испания. Стадионът беше пълен догоре, което много емоции създаваше и направих световния рекорд – е оказа се, че футболен мач имало след това, но няма значение. Лишаването от олимпийската титла донесе първият световен рекорд за българската лека атлетика“, сподели тя.

Името на Йорданка Благоева остава в златните страници на леката атлетика със световен рекорд от 194 см. – Загреб, 1972 г. Тя си спомни:

„Аз бях много здрава и между другото бях една от най-ниските скачачки в света и както писа френски вестник тогава: българката, която постави двоен световен рекорд, т.е. жената, която скочи най-много над себе си – аз съм 1,74, скочих 1,94, т.е. 20 см над себе си.“

„Със Сашо Томов и г-н Мартински, другарят Мартински тогава, отиваме да каним другаря Живков за конгреса на БСФС. Сядаме, започваме да си говорим и влиза първо Иван Михайлов и казва: „О, ти си от нашия град, от Монтана, аз съм те гледал как прескачаш гредата.“ Тодор Живков се обръща и му казва: „Каква греда, бе, казва се летва за висок скок“. Той ми каза: „Твоят световен рекорд е нещо изключително, но ако нямаш последователи нищо не си постигнала.“ И ме попита защо като застана да се засилвам и си тръскам така ръцете. Аз това не съм осъзнавала, че го правя. Трябва да ви кажа, че три месеца след това не можех да скоча – все ми беше мисълта в ръцете, как така го правя“, разказа Йорданка Благоева.

Легендарната състезателка никога не се е опитвала да степенува успехите си. И все пак най-ценният е:

„Няма по-ценно от олимпийския медал. Световен рекорд можеш да направиш по всяко време, ак си подготвен. Но олимпийският медал можеш да го вземеш само на 4 години и то ако се готвейки се дълги години, за да стигнеш до Олимпиада, да покриеш норматив и там вече да се бориш вече за медал.“

Йорданка Благоева най-добре знае колко трудно е да стигнеш до върха, колко компромиси трябва да направиш и колко още по-трудно е да преодолееш всяка нова височина. От какво я лиши и какво ѝ даде спорта?

„Аз мога да кажа, че само много ми е дал. Може би защото съм имала много стойностни хора около мен, включително моят треньор, който беше изключителен педагог, защото аз завърших образованието си, знаете защитих дисертация в Москва, отделно от това постиженията в спорта, но това, че създадох семейство, имам две деца и пет внуци вече най-много ми топли сърцето. Може би защото съм успяла да се реализирам, не мога да кажа, че спорта ми е отнел нещо. Дал ми е много приятели по цял свят, в цяла България, уважението, обичта на хората. Е, тогава може би съм лишавала децата си от майчината грижа. Майка ми, сестра ми, свекърва ми много помагаха, но липсвала съм, както казваше моята дъщеричка: „Стига с тия вази.“ Защото аз казвах: „Още една купа, две да взема.“ „Стига с тия вази, къщата ни е пълна с вази.“ Така че това е може би единственият минус от спорта, но се надявам, че оценяват положително това, което имат, затова, че мама е Йорданка Благоева“, откровена е именитата ни спортистка.

„Животът е непрекъснато едно постигане на височини. Човек трябва винаги да има цели, винаги мечти. Сега, когато ходя по Балкана си казвам колко е приятно да стигаш до върха, а винаги е по-трудно слизането. Може би защото не съм имал такива падания и животът е бил благосклонен към мен, а и имам много приятели, които са ми помагали, но сигурно е болезнено, имала съм трудни моменти, но не мога да кажа, че съм имала падания. И много е важно в такива моменти да има кой да те подпре, кой да ти помогне. Така че винаги трябва да се обграждаме с приятели, човек може да живее без всичко друго, но не и без приятели и близки хора“, сигурна е тя.

Семейството за Благоева е най-ценният дар и откровено признава, че много неща е научила най-вече от любимите си внуци.

„Много са нещата, които съм научила – първо да бъда по-търпелива, по-толерантна, защото те в действителност са едни цветя, които ги отглеждаш и виждаш как растат, как се формират. Така че ние можем много да научим от децата и човек трябва да оставя у себе си нещо от детското, ако иска да бъде щастлив в този живот“, смята Благоева.

Заветът на успялата лекоатлетка към младите е:

„Те трябва да имат много смели мечти, трябва да знаят какво искат в този живот, а родители, учители, треньори, педагози, т.е. близките хора можем само да помагаме. Те трябва да следват своите мечти и това е най-важното.“

За цената и формулата на успеха тя споделя:

„Много са нещата, да. Много често съм си задавала въпроса дали съм имала тази воля, за да стана добър спортист или спортът ми е изградил това качество. Аз съм израснала на село, благодарна съм на моите родители, че са ме научили на много труд. Човек може да бъде много голям талант, но не се ли труди, никога няма да постигне успех. Това са много качества, това е добрият педагог – треньорът ми казваше, че много глина има по света, но тази глина трябва да попадне в ръцете на майстор, за да се получи шедьовър.“

Наричат я „Босоногата кралица“. Тя, която е обута с толкова много успехи.

„Ами първо скачах с десен бос крак, отскачащият крак ми е левият – нямаше шпайкове, много по-късно измислиха такива леки и удобни шпайкове, и вечно палецът ми беше обелен, признавам си. Много лагери правехме на Спортпалас, там естествено, може би защото съм израснала на село, в Горно Церовене, Монтанско, ходех по цял ден боса на Спортпалас. И оттам всъщност Александър Ченгер, един от нашите големи треньори на бегачите той ми измисли това – босоногата кралица, така започнаха да ми казват и така и остана“, разкри Благоева.

„Винаги трябва да сме свързани със земята, да оставаме земни, да оставаме хора, добри хора. И сега, боса съм по цял ден – и на тези години пак продължавам. Но това е важното: да бъдем хора, да сме здраво стъпили на земята, да не летим в облаците", убедена е легендата на българската лета атлетика.

Йорданка Благоева е основоположник на спортната аеробика у нас. Започнала е от нулата, за да я издигнем в елита.

„През 1989 г. на световното първенство за ветерани, където също два световни рекорда направих, в Юджийн, САЩ казаха, че ще се прави първото световно първенство по спортна аеробика в Япония. Аз дори нямах представа какво е. Отидохме там с три момичета, в посолството правехме съчетанията. И така всъщност тръгнахме. Малко изневерих на леката атлетика, но пък трябва да кажа, че Ивет Лалова израсна при нас във фитнес-центъра в зала „Универсиада“, тогава го имаше, сега вече го няма. Тръгнахме и не им беше лесно – липсата на опит и с един козирог – аз така казвам: много е тежко покрай мен, но който издържи стига далеч. И стигнахме до там, че за една стотна изгубихме златния медал на Европейските игри, много световни и европейски шампиони имаме“, сподели Благоева.

За мечтите на Йорданка Благоева и колко големи са те:

„Единствената ми неосъществена мечта в живота ми, това е мечтата да направим школа. Бях намерила в Берковица една запустяла почивна станция, така какго германците направиха и извадиха много скачачи. Имаме много талантливи треньори и деца, да ги съберем там, да бъде подсигурено училище, защото за мен то е на първо място, да бъдат подсигурени треньорските семейства, да бъдат децата подсигурени и да може да се работи действително на високи обороти. Защото България е доказала, знаете каква плеяда имаме от скачачи, а сега вече и момчета-скачачи. Така че бяхме подготвили, търсехме спонсор, но много се объркаха нещата през годините.“

„Другата ми мечта, от която не съм се отказала е да направим едно голямо състезание на „Александър Невски“, на площада и да поканим най-добрите, които са в момента и също така всички ветеранки във високия скок, да почетем Стефка Костадинова и се надявам, че рано или късно ще можем да осъществим това нещо“, уверена е голямата българска шампионка.

Вижте предаването с автор Свобода Маданска във видеото!