Да гледаш животните си като деца

Хиляди ярета и агнета по българските земи притаяват дъх по Великден. Пастирите са убедени, че животните някак интуитивно долавят, че наближава последният им миг. В пловдивското село Скутаре десетина кози и два козела с малките си живеят без тревога. Брани ги бивша юристка.

Мария гледа кози от 20 години. Първата внесла от Троян през 1992. Тогава категорично изхвърлила ярешкото месо от менюто си. Кълне се, че в нейния двор не се е проляла и капка кръв.

„Не, у нас не се коли. Аз ги обичам. Не искам да съм предател. А едно време най-обичах главички. Ние, адвокатите, се хранехме в ресторант КООП. Всички си поръчваха главички. Откакто имам кози, не ям", споделя Мария Генчева.

„Козите в този двор не изпадат в потрес по Великден. Те почитат празника наравно с хората. Яретата са наясно, че ще доживеят дълбока старост", разказва Цецо.

Пенсионираният юрист твърди, че гледа животните си като деца. Всичките са кръстени и, по нейно убеждение, идват когато ги вика.

„Всички си имат имена. Хриси, ела тук...Ела, бабче. Сави... Събинче... Сави, ела баби. Веско, Веско...", нежно вика животните си Мария.

Тази нежност си има граници. Любовта към животните се ограничава до козите. „Агнешко ям, ако ми се донесе заклано", пояснява Мария Генчева. Тя чака мъжките екземпляри да станат миризливи пръчове, а женските - жилави кози. Едва тогава минава на бартер и заменя част от тях за великденски агнета.