Новите стари истории: Водният капан в "Духлата"

Поглед към една драматична история с щастлив край - безпрецедентната операция по спасяването на петима алпинисти и три деца, блокирани от вода в пещерата "Духлата". Всички отдавна са преодолели преживяното и всяка година се връщат на мястото, където има камък с имената им. След няколко седмици, на 5 декември, ще се навършват три години от случилото се. Две от момичетата от спасената групата - Марина и Божидара - се заканиха този път да слязат заедно в лабиринтите на "Духлата". Какви са спомените и мечтите им?

Сълзи от радост и горещи прегръдки запечатани завинаги в историята на най-голямата акция по пещерно спасяване в България. Връщаме се назад със спомените на две момичета озовали се за кратко в светлините на прожекторите. Това са Божидара от Карлово и Марина от Сопот. Двете се срещат случайно.

- Събрахме се няколко училища, отиваме на планина и всъщност там се запознахме. Точно преди да катерим. И стана едно голямо приятелство.

- И досега сме си много близки, споделяме си всичко, виждаме се почти всеки ден, ако не се чуваме.

Любовта им към приключенията, облечена в смелост, кураж и мечти не остава незабелязана и те стават част от карловския Алпийски клуб „Диаманд". С гордост разказват, че са избрани измежду 300 деца.

- Никога не са ни приемали като деца, а като равни на тях и винаги знаят, че се оправяме не мрънкаме.

Двете момичета без колебание приемат предизвикателството да влязат в пещерата „Духлата" заедно с петима опитни алпинисти от клуба. Най-малкият сред тях е 11 годишният Емил. На 5 декември 2010 година, в петък, към осем вечерта, добре екипирани, влизат в лабиринтите на дългата 18 километра пещера. Плановете са да останат около осем часа. Времето е лошо, навън ръми и и никой не подозира, че часове по-късно водата ще им устрои капан.

- Когато се връщахме ние вече бяхме горе дуло три часа вътре връщаме се вече водата на ботушите не беше толкова, а толкова и колкото повече седяхме вътре тя се покачваше ако успееш да излезеш едното място не се знае дали ще можеш да стигнеш до другото защото не се знаеше дали водата не е стигнала до върха съответно ако се върнеш мокър може да хванеш хипертония.

- Видяхме, че водата се покачва, но имахме една малка надежда, че знаят някакъв пряк път за навън, който не включва газене и лазене във вода.
Часове по-късно водата отрязва пътя им към изхода. Долу е мрак. Времето спира.

- Ти един два три часа си ги представяш образно колко са,обаче след това ние стояхме там два дни.

- Различно е чувството не идва сутринта няма изгрева нито залеза просто тъмнина.

Започва бягство от водата, за да се доберат до най-високата галерия откъдето на всички е ясно, че няма път нагоре. В такива моменти най-важното е да не заспиваш, казва Марина.

- Гледаш някой поспи побутнеш го такъв, защото може да падне и да се удари. Имаше такъв случай аз щях да падна заспивах и залитах леко напред. Смешното е че дори вътре си правехме снимки, но които после се смеехме. Макар че беше много трагична ситуация, трябваше някой да поддържа духа.

В тези минути Марина и Божидара разбират ,че има много по-важни неща в живота.

Божидара: - Осъзнаваш какво може да се случи с теб. Осъзнаваш как може да не видиш повече любими хора.

Марина: - И това, че не си им казал това което искаш преди да влезнеш.

В събота, след като никой от пещерняците не се появява в дадения от тях контролен час на излизане, започва издирването. Отвътре времето тече бавно, а отвън над 30 души се надпреварват с него. Доброволци, лекари и служители на пожарната, Гражданска защита, както и много техника - кранове, пожарни и линейки.

- Те, ако бяха се забавили час- два можеше да е фатално. Не щеше да е фатално.

Усилията дават резултат. Подземната река се оттича след като багери прокопават терена от другата страна на планината. Водата спада. След две деновощия край входа на пещерата щастливите близки прегръщат децата и спасените алпинисти.

- Имаше спекулации, че Бойко дойде и ни спасиха. Не, не ни спаси Бойко, всъщност всички хора, които бяха там и работеха денонощно. Мама ми разказа, че човекът в багера не е слизал оттам, защото само той е можел да го управлява и не е спирал носели са му вода храна само защото знае, че вътре има деца и хора за да ги спаси.

Момичетата са благодарни и на своите родители, подходили с разбиране към случилото се.

Марина: - След като излязох, наистина ми изглеждаше много страшно. И разбирам всеки родител на който му се е случило подобно нещо защото видях нашите в какво състояние бяха.

Божидара: - Аз чувах от големи как казват, че ако това би се случило с техните деца. Никога няма да ги пуснат повече да ходят по пещери на места, които има риск за техния живот. Аз се радвам, че нашите родители не мислят така.

Сутринта се събудих и просто пред вратата ми дойдоха почти всичките ми приятели и всичките разплакани. Толкова приятно ми стана че някой го е грижа за мен така се почувствах.

И Божидара се събужда с настроение, защото е спала в удобното си легло, а на вратата я чакат й нейните приятели.

Божидара: - Толкова ми стана мило и драго, защото те като ме видяха веднага се разплакаха аз се разплаках те бяха толкова щастливи.

Въпреки че минават години, спомените под земята са все така силни за Божидара и Марина. Макар и разказани с усмивка. Днес те вече не са 15 годишни момичета, а абитуриентки, ще кандидатстват в различни градове, но това не пречи отново да са заедно в поредната експедиция с поредното приключение. Пък и вече са открили своята философия.

- Смятам, че човек и да му се случи нещо лошо не трябва да живее с този страх. На всеки може да се случи просто сме били в неподходящото място в неподходящото време.

- Да се радваш повече на живота много е важно тъй като в един момент в пещерата ти усещаш, че това може едва ли не да е краят. А сега се радваме не само на малките неща и когато ходя по планината мисля, че съм много по щастлива.