"Седмият хълм"

Седем каменни книги с текстове българска поезия и пълната с вълшебства живопис на Атанас Хранов тази вечер символично издигнаха изчезналото седмо тепе на Пловдив. Александър Секулов, София Несторова, Божана Апостолова, Веселин Сариев, Добромир Тонев, Петър Анастасов и Недялко Славов са поетите от "Седмият хълм" - изложбата, с която художникът не за първи път прави жест на възхвала към изкуството на словото, но за първи път насочва вниманието ни към истината, че неизчезващият хълм над най-стария град в Европа, е изкуството.

Изкуството на Наско Хранов е като него - високо, светло в посланията и енергията си, безкрайно талантливо и майсторско в боравенето с всякакви материи и форми. В неговия свят сякаш няма зло, не съществуват грозни и непривлекателни образи и отношения; тук ококорени влюбени леопарди с копнеж прелитат край красиви червенокоси жени, съблазнителни ягоди и малки чекмедженца за светли мисли, от които надничат люти чушлета; червени котки се опитват да облагородят
цвета си, а през всички живописни сюжети, за да бъдем още по-замаяни от срещата с необяснимите пътешествия на душите прелитат ангели, които не оставят никакво съмнение, че са попаднали там от истинския
ни свят. За Наско Хранов материалът и неговото съвършено представяне са по-важни от всеки сюжет, а най-хубавото на неговите сюжети е, че е оставена отворена вратата, през която попадаме в тях и всеки е свободен да види своята картина.

Изложбата „Седмият хълм” е безспорно доказателство за това, че ръката на художника се движи от Твореца, без особено да се интересува какво точно иска да каже; но големият талант създава онова изкуство, което се измерва с Вечността. И точно то е истинската емблема на Пловдив – незаличимия във времето седми хълм на изкуството. От който преди 70 години са издялани паветата за пловдивските улици. В седем от тях Наско Хранов е изписал текстовете на седем пловдивски по дух и национални по значимост поети. Каменни книги, Жест към Вечността, за който поетът Александър Секулов казва: „В този дълбок и особен поглед към българската поезия е ценното в жеста на Атанас. Сякаш го е направил, за да се убеди, че не е сам в тази дълбока вяра в живото, в извиращата възхита от света, в непреодолимото си преклонение пред красотата. Да се увери, че освен цветове, има и думи. Гледайте на тези каменни павета като прашинки в огромния часовник на Бога. Благодаря му. Благодаря ви.”