Улица "Заводска" в града на безработните

Улица "Заводска", в работен ден. Единствената жива душа е кон с уморени очи. Напомня на хората тук. Уморени. От безизходица. Стамболийски е на път да се превърне в град на безработните...

Тук навремето първи строили най големите пловдивски капиталисти.После градът станал социалистическа гордост,а по време на демокрацията прозорците започнали да се чупят един по един....
Днес в града закриват и завода за хартия. Този път заради кризата.От 1 юни още 350 души ще останат без работа,а 200 вече са съкратени.На улица "Заводска" вече нищо няма да работи...

Александър Криклер - изп.-директор на "Монди-Стамболийски":
"Веднага щом търсенето на пазара се съживи достатъчно и цените на дървесината и енергията паднат до едно приемливо ниво и ако ние получим дългосрочни договори за доставка на дървесина от българските гори можем да възобновим производството на хартия..."

Гергана Гичева - представител на Подкрепа в завода да хартия -Стамболийски: "Общо-взето, никой не вярва, че в близките 2-3 години ще го отворят, ако изобщо го отворят..."

- Мъчно ви е нали?

- Е, живота ни е минал там....

Тези дни в Стамболийски се говори само за това. Как цветущото навремето градче се е превърнало в град на безработни. Как постепенно са опустели улиците, как е буренясала земята...

Петър Марков: "Упадък! Бяхме към 23 хиляди жители, сега са 17. Бягат хората. Младежите бягат! Аз имам четирима внуци - единият в Англия, другият в Германия, третият и той..., само един остана тука и това е..."

78-годишният Петър Марков навремето е бил футболен треньор. И днес е все така запален фен, обаче вече знае защо и футбола и държавата куцат. И за едното и за другото трябва патриотизъм и здрава битка, а нея кой я води днес?

Петър Марков: "Ами, аз гледам и националите, не се напъват... Тука направиха един мач, бихме, обаче как бихме? Ония ни направиха леле на какво?... Гола вода са, ами те не могат да спрат топката..."

А докато дядо Петър казва, че отпрашва към ранчото си наблизо - в дебата за държавата се включва Димчо Гочев. Представя се като местен политикан, борец, завършил училището за олимпийски надежди, сега е безработен учител по физкултура. Той е от тези, които са доволни, че закриват завода за хартия защото - ще престане да трови града. И мисли, че за упадъка са виновни всички:
"Защото вижте наоколо, боклука, книгите - кой е виновен, американците?Боклуците пак се хвърлят и не се чистят. Тук някога имаше девствена гора до Марица, кой е виновен талибаните ли са виновни? Виновен е българският народ!"

А в Стамболийски, както и на всяко друго място в България житейските дебати никога не свършват на едно мнение. И пред блок 2, точно срещу завода за хартия, съседи слушат пране и разменят мисли:

Анна Гочева: "Ами горе-долу оправяме се, не ходим в магазина много и на тая пейка седим и това е..."
БНТ: "За какво си говорите на пейката най-често? - За какво! За пари..."

Коста Танчев: "За лекарства преди 20 дена съм дал 100 лева - ами тя пенсията ми свърши. Ми то има ток, има вода... Правите ли сметка как се издържа при това положение..."

Анна Гочева: "Вече за политика не говорим защото нервите ни се дразнят! И не, не говорим за политика!"

Иван Няголов: "Ами виж сега тия дето са крали много ясно е, че трябва да ги проверят и така трябва да бъде. Щом е незаконно, държавата трябва да го отнеме, да го даде на тези, които са закъсали, на изоставените деца, да се даде, на тях..."

По замрелите улици на Стамболийски всеки срещнат има някаква болка. Всички обсъждат кризата, но повече като нещо, към което са привикнали. Разказват, че масово тук един човек издържа още петима:

Лимонка Танева: "Без работа са, никой не работи, хората са по Гърция, по Турция, на майната си... Защо си гоним децата от България, бе?"

Лимонка Танева: "Мъка, разбира се... Работи за Ленин, работи за Сталин! А после? Защо унищожиха витамин А. Сега какво? Сей домати, не можеш да ги продадеш, сей ябълки, не можеш да ги продадеш... Всичко е от чужбина".

Таня Драганова: "А, аз кредит имам, каквото взимам, всичко давам на касата. Децата реват и те плачат, идват за помощ у дома. И как да се оправяш. Един хляб 5 човека ядем... Децата, ей такива станаха, клечки станаха, болни са!?"

И докато възрастните се оплакват, пред очите им играят шестокласниците Станислав и Георги. Не разбират още битката на големите. Водят своята. Разменят си ролята на добрия и лошия, защото така правят приятелите.

Георги Хаджиев: "Сега просто си играем на терористи срещу полицаи, като в кънтърстрайк. Някои оръжия са мои, някои негови...

- А кой играеш в битката?

- Ами ние се редуваме-дали ще съм полицай или терорист...

Дали един ден Станислав и Георги ще спечелят обща битка.Или пътищата ще ги разделят. Те ще решат. Защото каквото и да се случва днес в Стамболийски, каквато и криза да обсъждат, както и да се оплакват, най-силно разрухата тук усещат по заминаващите хора, по отлитащите деца. Децата, които никой не знае как да върне....