Ерик-Еманюел Шмит: Толкова време отделяме на доброто, а злото вършим за секунда

В една ваша книга Хитлер става просто художник. Това помогна ли ви да разберете политическите чудовища?

Да. Написах книгата, за да разбера как човек става чудовище изобщо. Описвам Хитлер на 17. Нормално младо момче, с нормални проблеми. Малко се притеснява от момичетата. Страда, защото е загубил майка си от рак. Опитва се да забрави бащата насилник. Вълнува го изкуството. Иска да бъде художник. Ходи на опера. Не е антисемит. Симпатично младо момче. Но как стана едно от най-ужасните чудовища? Това опитвам да разкажа. Представям си ХХ в. без диктатора Хитлер, а с художника Хитлер; след което описвам ХХ в. с диктатора Хитлер. Така открих, че чудовището не е далеч от всеки от нас. Ако опростим реалността и отхвърлим сложността, ако изберем изкупителна жертва, ако винаги трябва да бъдем прави. Лесно е да станеш Хитлер или поне нацист. Казват: „Той е луд, не е като нас“. О, не, напротив, Хитлер сме ние! Аз, вие! Ако не внимаваме! Чудовището е една от нашите възможности. Трябва да го затворим, защото винаги може да се измъкне.

Във всеки от нас има по един малък Хитлер, така ли?

Да! Повечето го държат затворен в клетката, ама други го пускат.

А не трябва ли просто да го убием?

Не можем да го убием. Можем да го владеем. Никога не сме приключили със злото. То е упорито. Толкова време отделяме на доброто, а злото вършим за секунда. То е по-силно. Срещу такъв враг ни трябват всички сили. Хитлер в нас не умира; трябва да го държим под ключ.

Интересно ми е, Гугъл и Фейсбук щяха да попречат или да помогнат на Хитлер?

Да Ви призная, страх ме е, че потенциално те помагат на Хитлер.

Защо?

Защото Туитър, Фейсбук и пр. позволяват анонимност, безотговорност, омраза и глупост, както никога преди. Цифровите технологии снижиха качеството на политическия дебат. Да, Арабската пролет дойде заради социалните мрежи. Но те подкопават демократичните процеси във всяка демокрация. Сама по себе си никоя медиа не е лоша. Но тази лесно се подчинява на глупостта и омразата.

С технологиите животът стана по-мистичен или по-рационален?

Вижте историята. Появи ли се нова медиа, насилието расте. Ето Европа: Гутенберг изобретява книгата – и после два века религиозни войни!

А пък радиото помогна на Хитлер.

Да! Появата на радиото и киното подпомогна диктатурите. Мислим, че новата медиа е върховен израз на свобода. А тя носи и опасност. Но да изразиш глупост, насилие и омраза винаги е по-силно от доброто, учтивостта и свободата. С всяка нова медиа човечеството прави крачка напред технически - и крачка назад морално.

Къде тогава е отговорността на писателя и на философа, като Вас? Например Хайдегер е бил член на нацистката партия.

Философът е като магазин. Влизате и купувате нещо, но друго – не искате да купите. Ето Хайдегер: велик мислител. Но човекът не е на нивото на мислителя. Никога не се разкая! Ами дори великият френски философ Русо не е на висотата на труда си. Но пък ни дадоха да мислим немислими дотогава неща. От нас зависи да изберем. Същото е със свещените книги. В Стария завет има толкова призиви към любов, колкото и към насилие. В Корана някои неща извисяват духа, после идва сурата за кравата, където пише да се убиват евреи и християни. Дали книгата е велика, зависи от това как ще я прочетем. Ако чете слабоумен, великите свещени книги ще са на нивото на слабоумието му. Интелигентният ще открие интелект. Който иска да се извиси, ще се извиси. Четенето прави книгата. А ние сме свободни да изберем.

Но трябва ли писателят да заеме политическа позиция? Или това е само френска и славянска илюзия?

Не бива да заема партийна позиция. Но ние даваме визия за света, а тя е политическа. В моите творби има ценности и идеали; те са истинската светлина на историите ми. Е често разказвам и обратното на това, в което вярвам. Но то се осветява от моята вяра. Всеки писател е ангажиран.

Днешните лидери интересни ли са за Вас, за книга? Например Макрон, Тръмп, стават ли за герои?

Ще избера френския президент.

Така ли, защо?

Защото дълго имахме за президенти литератори, даже писатели. Де Гол бе не само голям читател, но и голям писател. Жискар д‘Естен обичаше и да пише, и да чете, членува във Френската академия. Митеран: голям читател, който обичаше писателите. И после това свърши. Ширак, Саркози, Оланд не са читатели и не опитаха да се правят на такива. А пък образът на политика и президента девалвира. Защо? Когато четем, се интересуваме от всичко и всеки. От работника, за когото пише Зола, и от аристократа, за когото пише Пруст. Любопитстваме за атеизма на Дидро и за християнството на Паскал. Когато живеем през книгите, обикаляме всички обществени слоеве и всички мисли. Тоест, ставаме универсален човек. А президентът трябва да бъде на всички, не на група или част от обществото. Е, Макрон е много интелигентен…

И философ като Вас… Ученик на Пол Рикьор.

Философ, да, наистина образован човек. Ще го видите на снимка с „Червено и черно“ на Стендал. Говори за култура. Твърди, че я обича. Това е важно. Защото разривът между света на политиката и литературата може да е пагубен.

Г-н Шмит, какъв е проблемът на нас, днешните хора, с вярата?

Специфичен е. Днешният ни свят отхвърля сложността. Искаме прости мисли и идеи. Някои искат да наложат вярата, а други – атеизма. Религиозни фундаменталисти и атеистични фундаменталисти! Отговорът е прост – не бива да смесваме вяра и знание. 2 и 2 е 4, това са знания, всеки е съгласен. Но има ли Бог? Да? Не? Това не е знание, а възможност. Вяра или неверие. Ако питате мен: „Има ли Бог?“ ще кажа: „Не знам, но вярвам, че да“. А моят приятел и философ Андре Конт-Спонвил ще каже „Не знам, но вярвам, че не“. Други пък ще кажат, че нито знаят, нито ги интересува. Три отговора „Не знам“. Разумът или знае, или не; сърцето или приема, или не. Трябва да ги разграничим. Щом смесим вяра и знание, изпадаме във фундаментализъм и насилие, защото искаме да наложим нашата истина. Човек не се убеждава насила. Объркването между знание и вяра - това е болестта на днешно време.

Но сърцето и разумът не са врагове, нали?

Не е задължително да са врагове, просто са различни. Сърцето не е враг на разума и обратното. Големият немски философ Хегел казва “Любовта не идва от умозаключение.

Написали сте толкова книги за различни религии. Какво търсите?

Моят поглед към религиите не е религиозен, а хуманитарен. Интересува ме как хората преодоляват тайната на съществуването.

Това ли е големият отговор?

Да! Видимият свят не ни стига. Имаме нужда да покрием видимия свят с невидимия плащ на смисъла. Религиите са основните „снабдители“ със смисъл - за живота, смъртта, болестите, любовта, предателството. Искам да покажа тези съкровища на духовност. Как карат сърцето да бие? Как тълкуват света? Кое e невидимото, с което забулват видимия свят?

Можем ли да кажем, че Западът забързва света, а Изтокът го забавя?

Хм… Изгряващото слънце да е по-бавно от залязващото? Това ли казвате? Не гледам на нещата така. Не мисля, че има бързи и бавни истории; просто са различни.

Ама сте писали за дзен. Това не е ли забавяне?

Да. Всички видове будизъм са духовност, която ни кара да се отдалечим от нещата, понякога от емоциите и дори от нас самите. За да намерим друг, по-бавен ритъм. Така е. Но будизмът е напълно противоположен на западните религии като юдаизъм, християнство или ислям, защото не е страстен или сантиментален. Аз обаче съм от юдео-християнската традиция. Обичам страстно. И страдам силно. Дистанцията и забавянето не са част от моя начин на живот.

Защо тогава не носите часовник?

Вярно е! Вижте!

Това не е ли особено внимание към времето?

Да, но за мен истинското време е това, което усещам в съзнанието си – песен, среща, поглед, слънчев лъч. Да, никога не закъснявам, защото уважавам околните. Но механичното време малко ме плаши, неумолимо е. Прилича ми на секирата на палач.

Може би все пак сте като Вашия герой господин Ибрахим? Източен…

Да, той казва: „бавността е щастие“. Вижте какво става днес. Хората застават пред исторически паметник, вадят си телефона и снимат. Не са те пред паметника, а камерата им. Аз не го правя. И с часовника е така.

Харесва ли Ви как играят Вашите пиеси в България?

Видях нещо и го харесах: Мариус Донкин в ролята на господин Ибрахим. Това е невероятно! Винаги ще познаете великия актьор, нищо, че не играе на Вашия език. Видях Мариус Донкин и останах без думи…

И Вие излизате заедно на сцената. Това си е приключение…

Щуро е…

За Вас?

Абсолютно щуро! Казах във Франция, че идвам в България да играя на френски „Господин Ибрахим“, а един от най-великите актьори ще играе на български – и веднага поискаха да дойдат. Моят текст говори за това – колко са важни срещите. Срещаме се на сцената, говорим на два езика. Това е то театърът: неповторимост. Даже на следващия ден сме други!

- Когато Ален Делон казва Вашите думи, какво си мислите за славата?

Имам голям късмет. Във Франция бързо започнаха да играят творбите ми актьори, които гледах като дете. За мен Ален Делон бе като паметник, като църква на централния площад. Появява се на сцената и публиката притихва от страхопочитание. Когато се запознахме, сякаш влязох в телевизора! Хора като Делон, Белмондо и други ми заемат от славата си, за което им благодаря. И от таланта си, защото няма слава без причина.

Кой е писателят в днешно време – звезда или динозавър от отминали времена?

Друго. Глас, шепнещ в ухото Ви. Да, хората ме познават по улицата. Но писателят е друго: интимната връзка между читателя и книгата. Там съществуваме. Шепнем в ухото Ви. Писателят е шепот.

Значи не съжалявате, че избрахте да станете писател още като дете?

Нищо не съм избирал. Ябълковото дърво не избира да ражда ябълки. Като малък пишех разни истории след училище. Бях убеден, че всички деца правят така. После разбрах, че съм само аз. Един ден осъзнах, че съм писател, и опитах да пиша възможно най-добре. Дали съм успял? Никога няма да науча.

А онзи миг в пустинята Сахара преди 30 години, който обърна живота Ви към вярата? Не се ли почувствахте избран тогава?

Милостта да получиш вяра - това е неразбираемо. Мистериозно. Несправедливо. Нерационално. И удивително! Отидох в Сахара атеист и се върнах вярващ. Загубих се, за малко не умрях. И в най-голямата опасност не изпитах страх, а увереност, свръхестествена увереност. Среща със светлината, със силата! Промени ме изцяло. Не го заслужавам. Но съм длъжен да разкажа за него. Не да Ви убеждавам, да разкажа. Щеше ми се да бях зарАзен! Но да предавам не вирус, а сигурност, вяра, любов към живота и неговата мистерия! Защото това вдъхва свещена сила. Но не мога, следователно само свидетелствам.