Отрова срещу присъда

Трябваше само да се произнесе, по-скоро да потвърди вече известната присъда срещу шестима обвиняеми босненски хървати и светлините да бъдат угасени, вратите затворени и заключени и ключът да се хвърли някъде дълбоко, дълбоко в морето. Колкото - толкова, биха си казали международните магистрати от Трибунала, или каквото можахме, направихме, както би казал нашият гений Йордан Радичков.

Не стана така. Завършекът бе трагичен, на всичко отгоре цял свят го видя до степен да остане потресен. И не само това - да даде отново храна на онези, които се съмняваха в справедливостта, която през годините раздава Трибуналът. Или пък отново да се постави въпросът не беше ли време съдът в Хага много отдавна да е произнесъл присъдите си, макар че според някои давност за престъпленията, за които Трибуналът бе създаден не бива да има. Поне в границите на все още живото поколение, което помни кървавите събития през 90-те години на миналия век при тежкия разпад на бивша Югославия.

Изслушвайки потвърждението на присъдата си от 20 години, един от шестимата обвиняеми босненски хървати, 72-годишният Слободан Праляк с театрален, но ефективен жест изпи малка чаша отрова. Заседанието бе прекратено, Праляк бе откаран спешно в болница, където малко по-късно почина. Жестът, както казах, освен театрален, бе и ефикасен. Ясно е, че всичко бе знак на протест срещу присъдата на магистратите, даден с цената на собствения живот.

Сега, гледам реакциите след инцидента, които, както и трябваше да се очаква, са повече по посока на технологията, а не на смисъла. Ама как така той се е снабдил с отрова, как я е получил, как я е внесъл в съдебната зала, къде са били полицаите и охраната, та той да е могъл да се подготви и в дадения момент, когато е знаел, че камерите го следят, да изпълни собственото си намерение да умре публично. А, и още нещо- какъв вид е била отровата, та толкова бързо е произвела своя трагичен ефект. Как каква - цианид, казват токсиколозите, тя е толкова силна, че те се учудват, че Праляк не е умрял на място на съдебната банка. Значи, човекът е имал ясна представа за това, което ще последва, търсил го е, организирал го е и го е изпълнил.

Как така е внесъл шишенцето в залата? Сръбските медии цитираха онзи политически палячо Воислав Шешель, лидерът на сръбските радикали. Той, както си спомняте, също бе в Хага, имаше дело срещу него, но преди две години магистратите проявиха добра воля и го пуснаха да си отиде в Белград, за да се лекува и да си чака присъдата в домашни условия. После, когато отново го призоваха да се върне, той отказа, даже се включи активно в политическата борба в страната си, като се кандидатура за президент на изборите през пролетта. Е, не спечели, но пък неговото момче от годините, когато също членуваше в Радикалната партия и беше една от големите надежди на Шешель - Александър Вучич, стана държавен глава на Сърбия още на първия тур.

Та, старият Хагски затворник Шешель заяви, че преди всяко съдебно заседание обвиняемите се преглеждат толкова строго, колкото на всяка летище по света, дори повече. Единственото място, където пазвантите не поглеждали са гениталиите на обвиняемите, затова Шешель предполага, че шишенцето е било скрито точно там. На всичко отгоре, охраната е гледала, както се казваше в старата българска казарма, на уволнение, та много - много не се е старала. Шестимата хървати, изправени пред съда, са били охранявани само от двама небрежни полицаи, като единият от тях е бил достатъчно далече от Праляк, та да успее да му попречи да извърши това, което извърши.

Освен че някогашният командир на босненските хървати изрази протеста си срещу присъдата, която магистратите му отредиха, той провали и една друга идея преди финала на Трибунала. Наказанието на шестимата хървати трябваше да амортизира обвиненията, че съдът е анти- сръбски и че съдиите в тоги мерят с политически, а не с правни мотиви.

Тези обвинения се активизираха и избухнаха само преди десетина дни, когато командващият силите на босненските сърби генерал Ратко Младич получи доживотна присъда от същите тези магистрати. Някъде прочетох една статистика, прегледно съставена от сръбски анализатори, че за цялото време на действие на Международния Трибунал, присъди са получили 72 сърби с общо наказание 1200 години затвор. Тези цифри бяха оповестени в навечерието на произнасянето на присъдата на Младич, та може би и те трябва да се добавят към вече споменатата статистика. Така или иначе, Слободан Праляк вече не е между живите.

Да, той не е между живите, но спорът за характера и нивото на справедливост при поизнесените присъди на Международния Трибунал в Хага продължава и очевидно скоро няма да спре. Премиерът на Хърватия Иво Пленкович, изказвайки съболезнования на близките на Праляк заяви, че неговият акт да отнеме живота си изразявал цялата морална неправда към шестимата хървати, които бяха изправени пред съда. Ръководеното от него правителство щяло да потърси правните механизми за обжалването на въпросните присъди. На кого? На останалите петима живи обвиняеми и подсъдими, май. Шестият вече го няма.

Вече 22 години изминаха от края на войната при разпада на Югославия, но раните за съжаление все още кървят. Колкото и да ни се искаше престъпниците да получат справедливо възмездие, колкото и да настоявахме никой от анти-героите на онези дни да не остане ненаказан, сега си давам сметка, че наистина е време Трибуналът да гаси лампите.

Защото всяка една негова присъда е едно напомняне на онези години в началото на 90-те на миналия век. Години и дни, които се опитваме забравим, без да го потулваме.