"Отвъд границите": Веско Ешкенази – пътешествие с цигулка в ръка

Последните 29 години на Веселин Панталеев-Ешкенази преминават като концертмайстор на Кралския Концертгебау оркестър в Амстердам. С него той е обиколил десетки сцени по целия свят. Говорим си непосредствено след последното му пътуване до Финландия.

Разкажете ми за последното пътуване. Какъв беше поводът за него?

Направих нова преработка на сонатата за цигулка и пиано от Шостакович, едно от най-големите му постижения. Тя е преработена за цигулка и оркестър от един негов ученик - Кшищоф Майер. Свирих я в един град във Финландия, близо до Хелзинки – Йоенсуу. Осъществихме го с диригент от Холандия, с когото се познаваме отдавна. За първи път свирих тази соната и за мен беше много вдъхновяващо, защото много обичам музиката на Шостакович.

Изненада ли Ви публиката по някакъв начин?

Въпреки че за нас финландците са по-северна нация и като цяло са доста обрани, нещо, което сами си признават, публиката обича да изразява бурно симпатиите си. Свирил съм и преди в Йоенсуу, в Хелзинки, и винаги за щастие очакванията ми за по-резервирани аплодисменти не се сбъдват.

Има ли място, на което публиката наистина Ви е изненадала?

Хората, които обичат класическата музика са доста осведомени в днешно време, т.е. повечето от тях, навсякъде по света, са много запознати от интернет за авторите, изпълнителите и произведенията. Те знаят какво очакват и идват за него. В това отношение бих нарекъл публиката глобална.

Модерната класика

Във връзка с тази глобалност, за която говорите - класическата музика претърпява една еволюция в днешно време, влиза в различни жанрове, например в електронната музика. Как се развива класическата музика, едновременно като елитарно и широко разпространено изкуство?

Има държави, в които се прави много класическата музика да привлече възможно най-голяма публика. Един такъв пример е Холандия. Младите хора могат навреме да се запознаят с този вид музика. В днешно време по-младата публика на много места не познава изобщо класическата музика. За България имам такива притеснения. Младите са заляти от популярната музика и класическата често не достига до тях. Разбира се, правят се различни неща, за да се предотврати това, например кръстосване на жанрове. Аз съм правил концерт с Армин ван Бюрен (световно известен холандски диджей – б.а.). Свирил съм на площада тук с него. И за неговата публика, и за нашата това е много интересно.

България е оставила своя отпечатък в историята на класическата музика – започвайки с Панчо Владигеров, оперните ни величия и много други. Възприемаме ли класическата музика като част от нашата култура?

Аз съм позитивен човек и вярвам, че нещата ще се получат добре. Ние имаме огромни постижения и имена, които са титани в музикалния свят. Но нещата в България са на имена. Идва голям творец, събира голяма публика, после си отива и до следващото голямо име се получава един вакуум. Не е всекидневие както във Виена, Амстердам и Берлин. Хората живеят с оркестри, камерни състави, опери, солисти и т.н. Когато дойде някое голямо име (в България), се шуми много и по това си личи, че не е всекидневие.

Енергията в България

Винаги е важно събитие, когато и Вие се приберете в България за концерт. Кога беше последният и кога е следващият?

Последният ми беше много вълнуващ, бих го нарекъл най-вълнуващият в живота ми. Това беше на 30 юни тази година – с Концертгебау оркестър гостувахме в София. Аз бях солист, диригент беше Даниеле Гати. Зала 1 на НДК беше препълнена и за мен това усещане наистина остана незабравимо - с моя оркестър от Амстердам гостувах като солист в София.

Връщам се през април догодина с моя брат Мартин Пантелеев и със Софийската филхармония. Ще направим много интересен концерт и с български произведения, и с по-изненадващи други неща, които още не мога да кажа. Но ще е много интересно.

Кое е Вашето любимо българско произведение?

За мен Панчо Владигеров си остава нашият класик. За съжаление за цигулка няма чак толкова много, колкото за пиано, но разбира се “Песен”, рапсодия “Вардар”.

В предишното Ви интервю за Българската национална телевизия споделихте, че колегите Ви от Концергебау оркестър са се изненадали, че навсякъде в България хората Ви познават и Ви приемат много топло. Чувствате ли се вкъщи толкова години по-късно?

Да, аз не загубих нито духовната, нито физическата връзка с България за тези близо 30 години, откакто съм в чужбина. Това не се е случило нарочно или защото така трябва, а просто защото така го усещам. Когато имам малка възможност, няколко дни свободни, взимам самолета и отивам до София.

Кои са нещата, които продължават да Ви връщат и все още Ви липсват?

Семейството, моите родителите, приятелите, а и самото място. Винаги ме е теглило към България, въпреки всичките проблеми, самото място е много важно за мен, свързан съм с енергията му – за мен в България енергията е най-силна.

Как изглежда България днес?

Виждам, че България сега е по-развита от преди 20-30 години, но не толкова, колкото искаме. Често говоря с мои приятели, които казват "Не е достатъчно", така е, но в България има демокрация по-малко от 30 години, в Холандия тя стана на 200. Трябва да се сменят поколения, за да заприлича България на западните демокрации. Когато напуснах, си спомням една сивота и тъмница в София, а днес не е така.

Представител на една от 180 националности

А как изглежда Амстердам – със сигурност по-цветен и разнообразен?

Да, имаше една програма, която се казваше “180 амстердамци”. Това са 180-те националности, които живеят тук, Амстердам е на първо място в света по този показател. Аз бях представител на България.

Амстердам стана много космополитен град. Туризмът се разви изключително много, което за хората, които търсят спокойствие, не е много хубаво (смее се). Но градът остана красив с невероятни места, които ми липсват, когато не съм тук.

Когато правих интервю с Маргарита Желязкова, тя ми каза, че Холандия е толкова гъсто населена, че никога не си сам. Изморително ли е това?

Понякога е изморително, но аз се радвам, че живея хем в централно място, хем не е напълно туристическо. В самата Холандия иначе наистина почти няма място, където да не виждаш други хора. Тук го наричат уют, хората са много социално развити, помагат си и е много хубаво, че не си сам.

Началото

Вие сте от семейство на музиканти, имало ли е момент в живота Ви, когато сте мислили, че няма да се занимавате с музика?

О, не. Такъв момент наистина не е имало. Замислял съм се, че през целия ми съзнателен живот съм се занимавал с музика.

Спомняте ли си първата наистина голяма сцена?

Никога няма да го забравя. Първият ми голям концерт в залата “Гевандхаус” в Лайпциг с оркестъра на професор Влади Симеонов. Бях солист на 11 години и свирих концерт от Моцарт. Даже не знам какво и как съм свирил, но явно съм се представил добре, защото големият Курт Мазур (световно известен германски диригент – б.а.), тогава дойде при мен и ми каза: “Момче, ти ще станеш много голям цигулар”. Това беше моментът, в който разбрах, че най-вероятно се справям (смее се).

През 1990 г. заминавате за Лондон. Каква следа остави Лондон във Вашия живот?

Лондон е мястото, където преоткрих много неща и открих нови. Там си дадох сметка, че ще се занимавам наистина професионално с музика и трябва да поема пътя си към музикална кариера. Бях там две години за магистърска степен и оттам започна сериозният ми музикантски път.

Свирили сте на десетки големи сцени. Кои са музикантите, с които за Вас е била най-голяма чест да работите?

Трябва да започна от България и незабравимият Емил Чакъров (диригент и цигулар – б.а.) – великолепен човек и музикант. Той ми вдъхна доверие. Влади Симеонов го споменах. Рикардо Шари, Бернард Хайтинк, свирил съм с (Мстислав) Ростропович на една сцена, Юрий Башмет, Даниеле Гатти, Анне-Софи Муттер, много са, сигурно ще пропусна доста хора.

Пътят напред

Кои са предизвикателствата оттук нататък?

За мен всяко излизане на сцена, независимо колко е голяма тя, е предизвикателство. Поставям си цели за всяко излизане на сцена и ако не ги постигна, го изживявам като неуспех. За щастие не са много тези случаи.

Какво научихте в Концертгебау и какво предстои?

Вече 18 години сме заедно. Започнах като млад концертмайстор, на 29 спечелих конкурса. За мен беше огромно предизвикателство, защото репертоарът на оркестъра е огромен. За един млад музикант не беше лесно да водиш този оркестър, но имах много добри колеги, които ме напътстваха и подкрепяха. Това много ми помогна да преодолея началните предизвикателства. Предстоят ни много неща: Този сезон имаме да довършваме градовете от нашето европейско турне – 28 столици в рамките на 2 години. Предстоят ни Вилнюс, Копенхаген, Хелзинки, а догодина ни предстои и американско турне.

Кое е мястото, което сте усетили като най-далечната посетена дестинация?

За мен Япония е изключително място. Имам щастието да съм бил там многократно, над 20 пъти. Малко по малко се превръща от много далечно в много близко място, което е изключително. При първото ми посещение ми се стори като друг свят, като култура, развитие, икономика, технологии, но малко по малко се превърна в близко място, защото намерих приятели, които ме чакат, за да ми покажат нещо ново. Това е едно от най-големите ми богатства, че такива много далечни места могат да станат твои.

Кои са другите места, в които винаги се връщате с удоволствие?

Аз много харесвам Европа и Виена например е едно от местата, което винаги ме привлича с културата си, с това, че класическата музика и отношението към нея е почти, както е било преди. Дори тази лека помпозност, когато има концерт, толкова много ме радва. Много е красиво. Лондон, разбира се. Париж. Но и по-малки места като Йоенсуу, едно малко място на картата, но прекрасен оркестър и хора, които ме канят с удоволствие.

Кое е любимото място за почивка?

Планината, където няма много хора. Тогава наистина мога да се откъсна от всичко.

Коя е мечтаната дестинация?

Имам огромното желание да отида на Южния полюс. Знам, че звучи налудничаво, но аз ще го направя. Не мога да обясня защо, но много ме привличат тези природни картини на студа, замръзналото, животните, които обитават подобно място.

Какво е нещото, което винаги слагате в багажа си?

В багажа ми винаги има много ноти, партитури, затова винаги е свръхбагаж (смее се).

Какво е свободата?

Тези дни бях направил една снимка във Финландия. Бяхме на едно огромно езеро и имаше прекрасно слънце. Имаше един сърфист по средата на езерото и за мен тази снимка стана символ на свободата – там, където никой не може да те накара да направиш нещо, освен ти самият. Това е много близо до моята дефиниция за свобода.