Цената на Майдана

Президентските избори със съмнителната победа на Виктор Янукович, тогава протеже на Леонид Кучма, бяха разделили украинците на два лагера. Едните митингуващи подкрепяха Янукович, другите – проевропейския кандидат Виктор Юшченко, и искаха повторно гласуване. Вторите, с оранжевите си знамена, станаха автори в историята на т.нар. Оранжева революция. След няколко години тя се провали с гръм и трясък, поднесла се върху динената кора на корупция и ламтеж за власт. И така все пак отвори пътя на Виктор Янукович към върха.

Спомените от онези дни вече са избледнели, но никога няма да забравя мразовитите декемврийски нощи в Киев преди Рождество на 2004 г. Всяка вечер обикалях от Крешчатик през Майдана (Площада на независимостта) към парламента в журналистическото си очакване дали двата лагера няма да се сблъскат. Но това (за щастие!) така и не се случи. Построени, по военному в редици и колони, демонстранти със сини (Янукович) и оранжеви (Юшченко) знамена се разминаваха на Майдана и когато се доближаваха, буквално на две ръце разстояние ...си махаха и мирно се разминаваха!

С изключение на слуха,че Леонид Кучма е изпратил камиони с войски към Киев, които били спрени след намесата на чуждестранни дипломати, това беше една мирна революция. И много подредена. Тя стана вдъхновение за мнозина недоволни в бившия СССР, и безкрайно подплаши съседна Москва. Но за това по-нататък.

Въпросът, който по възможност задавам на всеки украинец, е защо 7 години по-късно на втория Майдан в Киев насилието не можа да бъде избегнато. Защо в дните между 18-21 февруари 2014 г. по време на протестите в Украйна загинаха над 100 души. Толкова ли оскотяло и поляризирано вече беше обществото, че човешкият живот беше загубил ценност? Или толкова безсилни и безразлични към народа си бяха онези, които бяха избрани на власт с основната за всяка власт мисия да осигуряват благоденствие, безопасност и мир за народа си.

Зададох този въпрос и на съветника на премиера Арсений Яценюк - Владимир Пятницкий, който тази седмица беше в България по покана на Европейския съвет по външна политика. Пятницкий смята, че причината за кръвопролитието преди 2 години е в корумпираността и непрофесионализма на тогавашното украинско висше ръководство, на украинското МВР и другите силови структури. Може би в това има известна доза истина. Иначе защо за три месеца и половина, откакто през ноември 2013 г. започнаха проевропейските протести, Янукович и останалите политически сили така и не намериха разумен и мирен за всички изход от кризата.

Всъщност 2 години по-късно следствието кой разстреля Небесната стотица на Майдана още продължава. Това е показателно или за безсилието на разследващите или говори за желанието на политиците да политизират кръвопролитието. Украинците още чакат отговори не само за поведението на корумпирания режим на Янукович, но за това и как стана така, че от обичайно маргинална част във всяко общество крайно десните изведнъж се превърнаха в бронебойна сила. „От една страна Янукович създаде много корумпирана система. От друга, отказът му да подпише споразумението за асоцииране (с ЕС) взриви обществото. Но доколкото разбирам сега, той реално се е страхувал от Путин – не просто се е плашел политически или икономически, а реално, физически се е боял, въпреки едрата си външна осанка. Много фактори са се объркали, но в края на краищата на Украйна не й става по-лесно от това“, коментира украинският политолог Игор Бураковски.

Майданът през 2013-2014 г. ме завари в Русия, където живеят и милиони украинци, където милиони граждани имат роднини и приятели в Украйна. Кой можеше да предположи, че за няколко месеца Украйна ще бъде превърната от държавната пропаганда в най-големия враг на Русия. Трудно беше да повярваш как роднини от двете страни на границата късат връзки, заради различното си отношение към събитията в Киев, но съм била свидетел на подобни истории. Още от ноември 2013 г. руските държавни телевизии бълваха репортажи за мизерното бъдеще, което очаква Украйна с ЕС и ,впрочем, даваха пример с България. Последваха документални филми и дискусионни предавания за украински неофашисти, за това как украинците се опитват да фалшифицират историята, за това как на власт в Украйна ще дойдат новите фашисти. От забравата изплуваха руски мислители националисти като Александър Проханов и Едуард Лимонов. Патриотичната еуфория набираше скорост, сякаш в подготовка за това, което последва – анексирането на Крим от Русия и потока от руски „доброволци“ в Източна Украйна. Нищо, че същата тази Русия само преди десетина години яростно се противопоставяше на отделянето на Косово от Сърбия, например. През пролетта на 2014 г. в кулоарите на различни мероприятия се шушукаше и за руски план за провокиране на сепаратистки настроения и протести по южния фланг на Украйна от Одеса до Донецк и Луганск. А от официалните телевизионни канали руснаците научаваха как с подкрепата на САЩ в Украйна е извършен преврат срещу Янукович, как чрез Украйна САЩ искали да отслабят Европа. Едно от представяните доказателства - зам.държавният секретар Виктория Нуланд предлага сандвичи и чай на демонстрантите в Киев. Някак си не мога да повярвам, че има спецслужба в света, която ще започне тайна операция с публична изява на свой политик?

Чудното беше, че хората сякаш спряха да мислят, вярваха в измислени, поднесени на публиката от екрана врагове – Украйна, САЩ, НАТО. Един високопоставен руски журналист, който редовно интервюира президента и премиера, дори ме попита къде на шега, къде не - дали ние , в България нямаме свободен полуостров.

Всъщност, страхът Майданите от Украйна да не се повторят в Русия се беше вкоренил в Кремъл още от 2004 г. Този страх в голяма степен предопредели не само вътрешната политика на Русия от тогава насам, но и политиката към т.нар. близка чужбина (страните от бившия СССР и особено Украйна). Този страх от гражданско недоволство, опасенията за съдбата на военната база в Крим, отслабващото след асоциирането с ЕС руско влияние в Украйна и стремежът чрез генерирани от вън събития и фактори да се мобилизира и контролира обществото отвътре бяха в основата на реакцията на Русия на събитията в Украйна през 2014 г. Руският социолог Алексей Левинсон от „Левада център“ твърди, че събитията в Украйна през зимата на 2013-2014 г. са съвпаднали с един социологически процес в Русия - за първи път от години руското общество тогава започнало да асоциира президента на страната не само с нейното величие, но и с отговорността за икономическата политика и икономическото състояние на обществото. Случайно ли е това съвпадение за последвалата руска политика или не, не знаем. Нищо обаче не може да оправдава войните, дори обиденото достойнство на мощна държава в миналото.

И руският, и украинският народ понасят своите осъзнати или не наказания. Руският – за сякаш неуспешната вътрешна политика на лидерите си. Избрал сигурността, дарява тези лидери с безпрецедентни рейтинги на доверие и подкрепа. Анексирането на Крим обаче нито спаси руската икономика от превръщаща се в хронична икономическа криза, нито създаде нови приятели на Русия. Напротив. Последва „идеалната буря“. Натрупалите се едновременно няколко фактора – стагнацията на руската икономика, срутването на цените на нефта, международните санкции, за две години обезцениха рублата към долара почти три пъти, към еврото – почти два пъти. Започнаха бюджетни съкращения, доходите не само не растат за разлика от цените, но в много държавни организации служителите тихичко роптаят, че заплатите са намалени без обяснение.

С жертвите на Майдана, със съсипаната икономика, с ниския стандарт на живот и оплетени в олигархични зависимост политици украинците също плащат за управлението на Янукович, което сами си бяха избрали. Както изглежда, ще плащат още, ако икономиката не стъпи на крака, ако страната не се откъсне напълно от вкоренилия се през последните 25 години модел на зависимости между властта и бизнеса.

Валерий Пятницки казва, че най-големият гарант за реформите в Украйна днес е именно „манталитетът на Майдана“. „Никой няма да прости на никое правителство, ако не изпълни реформите. През 2004 г. Майданът беше много мирен, през 2013 г. също имахме Майдан. Това поведение, което имаме, не е характерно за последното поколение, а за няколко, включтелно за хората на средна възраст. Ние си избираме лидерите. Ако те изпълняват правилно исканията на обществото – добре, ако ли не...Обществото ще смени тези лидери“,казва Пятницкий.

Съгласна съм с идеализма на Валерий Пятницкий, макар опитът, който ние имаме от Орлов мост, да показва, че този идеализъм лесно може да бъде забравен и подправен.