Христо Илиев: Дано се върне времето, когато Левски и ЦСКА бяха на върха в мъжкия ни волейбол

Христо Илиев е сред най-успешните имена в българския волейбол. Той е част от звездния ни мъжки национален тим, достигнал до олимпийски сребърен медал на Игрите в Москва 1980. Дълги години защитава екипа на Левски-Спартак, с когото печели и титлата на страната, както в ролята на състезател, така и като треньор. Илиев говори пред клубния сайт на ВК ЦСКА по повод съперничеството с ЦСКА и други любопитни моменти.

Г-н Илиев, водил сте множество битки с ЦСКА през годините, разкажете за емоциите от това съперничество.

Сега е модерно да си конкурент и съперник, но в онези години ние бяхме дразнител един на друг, да докажем кой е по-добър. Първият ми мач беше на кортовете на ЦСКА, в парка между двата стадиона „Народна Армия“ и „Васил Левски“. Тогава възрастовата група първата бе пионери. Батковците, които минаваха в младша възраст, предаваха екипировката на по-малките и на мен се падна 11-ти номер бял екип и 4 или 7 номер, синя фланелка. Мисля, че загубихме, но в паметта ми остана мерака, след този мач спах с екипа!

Може да се каже, че с този мач поставяте начало на кариерата си.

Да, абсолютно. Във всички възрасти, в които играх, имаше и младежки спартакиади, ставах шампион и не винаги играехме срещу ЦСКА на финал. Силни отбори бяха още Локомотив Пловдив, Миньор Перник, но основно беше да станем градски шампион, защото те ни бяха най-големият конкурент и стойността беше най-висока. В личен план съм доволен от тези мачове, защото ставахме шампиони. Исках да уча в Строителния техникум, който бе на територията на ЦСКА. Учейки там трябваше да премина в ЦСКА, но аз продължих в друг техникум, за да остана в Левски. Системата беше такава. И когато трябваше да вляза при мъжете, трябваше да съм войник и да играя в ЦСКА, те току бяха станали европейски шампион. Левски пък се обедини със Спартак и стана много силен клуб и можех да стана войник там. Така продължих казарма на 8-ми километър и останах верен на Левски.

Имате победи и поражения. Доколко тези двубои ви изградиха като състезател?

Може би имах и късмет, защото още в първия ми сезон при националния отбор до 20 години, те се готвеха за европейско първенство, а аз бях още на 18. И попаднах в състав с Димитър Златанов, Емил Тренев, все много респектиращи имена. Тогава се запознах със Злати и станахме големи приятели, не отидох на европейското, защото в техникума имах един поправителен изпит. Но след това настъпих вече сериозно. След световното първенство в София, на което националния отбор от 13:5 загуби финала от Германия, попаднах в разширения състав, готвейки се за европейско първенство. От Левски-Спартак бяхме 3-4 човека, а присъстваха хора като Митко Каров, Здравко Симеонов, Сашо Тренев…

Как ви приеха?

Вижте, зала „Христо Ботев“ се пръскаше по шевовете, а моите спомени са още от зала „Сливница“, където играехме мачове с ЦСКА. Първият ми мач при мъжете беше там, победиха ни 3-2. Слава богу че направиха „Универсиада“ и „Христо Ботев“, за да влизат повече хора. И как бях приет? На Злати му викаха Лъва, а на мен ми казваха Малкото лъвче, може би с лека визуална прилика. Така бях приет от тези респектиращи хора. Отивах и ги гледах в очите, не мигах. На много неща ме научиха. Най-вече на отношение към спорта. ЦСКА бяха невероятен колектив. Основният им състав бе от 6 човека, като влизаха войници, преминаваха за 2-3 години и си тръгваха, а отборът се запазваше.

Доста спомени са събрани.

Толкова много мачове сме играли. Един финал играхме с ЦСКА в зала „София“. Беше финална четворка и имахме две победи пред ЦСКА. Дори да загубим, пак можеше да станем шампион. Но се изравнихме като резултати, стана невероятен мач, който за съжаление загубихме. Не беше най-силния ми мач, беше ми тежко след това, но трябваше да минат може би 10 години в тази роля, докато Левски-Спартак не започна да печели доста по-константно. И 1980-а станахме шампиони, аз бях капитан, без да загубим нито един мач. ЦСКА имаше проблеми в онзи период.

Вие сте бил национал при различни треньори. Имаше ли различно отношение към Левски и ЦСКА?

Ако е имало такова деление, не съм го усещал. И до този момент поддържам истински приятелски чувства със състезателите от ЦСКА. Естествено те доминираха в националния отбор като присъствие, но после нещата се обърнаха, доминираше Славия, а от Левски-Спартак бяхме само двама. Конкуренцията беше много силна и синхронът, който имаха в играта от ЦСКА или от Славия, носеха по-голямата тежест от мачовете. Никога не съм мислил, че са ме пренебрегвали. Имал съм персонални наказания, защото не станах част от ЦСКА. Покойният Милко Караиванов много ме е искал, но така е трябвало да стане. 10 години в националния отбор треньори бяха от ЦСКА и Славия, но не смятам, че е имало различно отношение. Радвам се, че бях част от този отбор.

Вие, в ролята на треньор, позволил ли сте си подобно нещо?

Категорично не! Бях две години помощник на Иван Сеферинов и след това поех аз. Но това, което исках да направя, бе да вкарам нови лица. Никога не е имало пренебрежение към някой от ЦСКА или Славия. Но преди европейското първенство в Германия 91-а година, бях 4 години с този национален отбор, с Боре Кьосев, Димо Тонев, Андрей Гълъбинов, Пламен Христов, Петьо Драгиев, все стойностни фигури. И виждах в младите, които повиках за първи път, момчета, които наистина трябва да ги развиваме и да им се даде шанс, за да не се обременят от присъствието на тези легенди. Така взех решение да освободя капитана Борислав Кьосев и Асен Гълъбинов. Не защото имах негативно отношение, а защото имах моя концепция да дам шанс на Мартин Стоев, Петьо Узунов, Николай Иванов, за първи път да са в отбора. И 20 дни, след като станахме пети на европейското първенство, където конкуренцията бе жестока, се видях с Борето, наистина голям състезател, но мисля че не сгреших. Ако това се приеме като отношение към ЦСКА, нека да е минус, но след това Борето 10 години не ми говори, преди отново да се разберем.

Като треньор или състезател бе по-интересно да срещате ЦСКА?

Честно казано като състезател. Защото през всички тези години ЦСКА бе окомплектован от най-добрите волейболисти и това бе предизвикателство. Исках да съм по-добър от Златанов, това целях. Като треньор си преценявах реално възможностите. Като поех Левски освободих 7 състезатели и юношите старша възраст влязоха при мъжете. Единствено Петьо Узунов дойде при нас отвън. Не беше лесно да изградя отбор, който да е от 12 състезатели, конкурентни на съперниците – ЦСКА. Не можех да забивам от пейката или да правя блокада и беше доста по-трудно. Губели сме финали от ЦСКА, но спечелихме едно първенство, което рядко се случва – с всички мачове от начало до край. Удоволствието да си вътре в игрището е по-голямо, отколкото отвън. Като си треньор си обект на разглеждане под микроскоп от ръководители, разбиращи или не, играта. И ако не проявявах характер, нямаше да бъда доволен от себе си, защото винаги нося отговорност. Бил съм и треньор на националния отбор, без грандиозни успехи, но винаги в шестицата на европейски първенства през тези три години, което не бе лесно. През ръцете ми минаха Николай Желязков, Димо Тонев, Петьо Узунов, Пламен Константинов, Николай Иванов, да не пропусна някой. Състезатели, които не всеки от тях беше от Левски. Не съм се старал да има баланс, а максимално обективен и коректен при подбора.

Пожелавам си да се върне онова време, когато Левски и ЦСКА бяха на върха в мъжкия ни волейбол.

Последвайте нашия канал "Спорт по БНТ" във Viber

Последвайте ни и във Фейсбук, за да сте винаги в час с последните спортни новини

Намерете БНТ в социалните мрежи: Instagram, Facebook, LinkedIn, TikTok

Гледайте НА ЖИВО спорт безплатно на: