Хвани ме, ако можеш. А явно можеш

Ако историята във Висшата лига ни е научила изобщо на нещо, то това със сигурност е, че няма непреодолима преднина. Да, трудно даден тим ще загуби първото място, ако води с повече от 7-8 точки, но „трудно“ не означава „невъзможно“. Всичко това го споменавам в контекста на днешното огромно дерби във Висшата лига между Ливърпул и Манчестър Сити, което може да изстреля мърсисайдци с 11 точки пред „гражданите“. Хората на Хосеп Гуардиола се намират в ужасяваща форма и са в серия от 6 мача без победа (в пет от тях загубиха, а в шестия пропиляха аванс от 3 гола). И кой знае – може би тази кампания ще бъде копие на шампионския сезон от ковид-времената през 2019/2020, когато Ливърпул стартира по подобен свръхзвуков начин и финишира първи без особени затруднения. А може и някой измежду Сити, Арсенал, та дори и Челси да се опита тихомълком да избута играчите на Арне Слот от шампионския коловоз. В следвщите редове ви предлагам някои от най-запомнящите се сезони във Висшата лига през годините, когато даден отбор пропилява с лека ръка преднина от поне 8 точки към същата (или дори по-напреднала) фаза от кампанията.

През 90-те години по-мудното и изпълнено с грешки начало даже изглеждаше като по-стереотипното за водещите отбори. Е, не чак като през 1981, когато Ливърпул е на 12-то място по време на коледните празници, за да триумфира с титлата. Но просто претендентите за короната губеха по-лесно точки. И по-често. Да разгледаме сезон 1992/1993. На 5 декември 1992 Манчестър Юнайтед се намира на седмо място в класирането с актив от 27 точки и мач по-малко от лидера в класирането... Норич, който е с 39 пункта. Но това далеч не е пречка пред „червените дяволи“, които триумфират с титлата през пролетта на следващата година. При това – забележете – с 10 точки пред втория в крайното подреждане Астън Вила. Норич остава на трето място – отново забележете – с отрицателна голова разлика от -4.

Отскачаме до сезон 1995/1996. На 21 януари 1995 отново Манчестър Юнайтед изглежда в доста незавидна позиция с актив от 42 точки, изоставайки с 12 зад Нюкасъл. Сривът при „сравките“ тогава си остава като може би най-нагледният пример за профукана с лека ръка преднина, която възпрепятсва тима от северизтока да стигне до първата си титла във Висшата лига. По-удобен момент едва ли ще има в близко бъдеще. Между началото на март и 17 април Ман Юнайтед вкарва едва 10 гола в 8 мача, но успява да спечели 19 точки. Нюкасъл играе доста по-привлекателно, но атракцията далеч не е синоним на успех.

Очевидно вдъхновени от собствения си подвиг и обрат, през следващия сезон „червените дяволи“ повтарят упражнението. След 16 мача имат 27 точки, с 10 по-малко от водача Ливърпул, който обаче е и с 2 мача повече. Рой Еванс и компания са първи по Коледа и Нова година, но скромните 4 победи в следващите 12 мача осигуряват поредната титла на сър Алекс Фъргюсън, който вече е започнал да се превръща в легенда за клуба и същинско страшилище за опонентите с късните голове за Юнайтед.

През 1997/1998 отново имаме подобно наглед невъзможно постижение. Хората помнят Арсен Венгер и като първия специалист, роден извън Острова и Великобритания, стигнал до шампионската титла във Висшата лига. Това е чудесно, но дали помнят и начина, по който Арсенал го стори?! На 27 декември 1997 „топчиите“ трябва доста да се потрудят, за да открият лидера в таблицата, просто защото Манчестър Юнайтед е с 13 точки пред тях – 46 точки за „червените дяволи“ срещу 33 за представителите на северен Лондон. Това си остава рекорд и до днес, защото нито един друг отбор не е изоставал с повече точки в даден етап от сезона до първото място, преди в крайна сметка да окупира върха в последния ден от кампанията. Следват 18 мача за Арсенал, в които те печелят 15 и правят 3 равенства. Шокиращи три загуби за Юнайтед в началото на новата календарна година от Ковънтри, Саутхемптън и Лестър отварят широко вратата за „артилеристите“ и те минават през нея без изобщо да мислят за разклатеното психично здраве на сър Алекс.

След началото на новия век големите отбори (в даден етап наричани Голямата четворка, по-късно това еволюира до Голямата шестица) все по-рядко започват да правят грешки и да губят точки, което превръща някои сезона в епични битки до последния кръг, но обрати в класирането след сериозно изоставане са все по-малко вероятни. Един такъв все пак се осъществява през 2002/2003. И отново с участието на Ман Юнайтед. Тогава „червените дяволи“ са назад с 10 точки след 13 мача (горе-долу каквато е ситуацията сега при Ман Сити и Ливърпул), но успяват да догонят и задминат Арсенал. Интересното е, че „топчиите“ губят тогава само 2 от последните си 21 шампионатни двубоя, но въпреки това не стават шампиони заради едно горчиво поражение от Лийдс вкъщи през май. След въпросната загуба Арсенал не губи нито веднъж в следващите си 49 мача във Висшата лига. Непобедимите, може би сте чували за тях.

И за финал – нещо по-ново. Алекс Фъргюсън може и да беше майстор на обратите, но самият той си изпати жестоко през 2011/2012. Тогава на 10 април след 32 изиграни срещи Юнайтед води с 8 точки 6 кръга преди края на градския си съперник Ман Сити. Невероятно, но „червените дяволи“ губят от Уигън, правят зрелищно реми от 4:4 с Евертън, а в един от най-класическите sixpoint-ъри в историята на Висшата лига отстъпват на Ман Сити с 0:1. За „гражданите“ остава единствено задачата да надделят у дома над КПР в последния ден от сезона. Агуеро? 90+4? Може би сте чували за тази история.

Няма как да подминем и сезон 2018/2019, който мнозина считат за апогея на надмощието на по-големите над по-малките тимове. Ливърпул губи само веднъж за целия сезон в 38 срещи, но не става шампион. Гонитбата с Манчестър Сити и Хосеп Гуардиола е убийствена (какъвто и хвалебствен епитет да използвате, не бихте сбъркали). След 20 мача мърсисайдци водят с 10 точки и мач повече на Ман Сити. „Гражданите“ обаче превключват на непозната скорост и печелят 18 от последните си 19 двубоя в първенството, финиширайки с 98 точки ... с 1 повече от Ливърпул. Едва ли съществува паралелна вселена, в която 97 точки не са достатъчни за шампионски триумф, но на нашата си планета тогава този актив не беше достатъчен на Юрген Клоп.