План Б за Украйна или какви са рисковете да не получи нужната помощ от Запада

План Б

Какво правим когато нещо, което сме планирали дълго време или поне сме се надявали да се развие по определен начин, не се случва така, както сме очаквали? Поемаме дълбоко въздух и прибягваме до План Б. Така е в живота, в спорта, в бизнеса, да не говорим за военните действия.

Очевидно е, че войната в Украйна няма да свърши скоро и в момента не протича по начина, по-който им се е искало на управляващите в Киев и Москва. Със сигурност те умуват върху алтернативни варианти, и даже в момента разработват резервни планове, не един и два, а много, малки и големи, краткосрочни и дългосрочни, надявайки се, че поне някои от тях рано или късно ще сработят и ще наклонят везните в тяхна полза.

Какви са перспективите пред руснаци и украинци? Кое сработи и кое не? Какви алтернативи имат двете ръководства? Как влияе голямата политика на бъдещето на двете страни? Именно това предлагам да дискутираме днес.

Политическият фронт

Поводът да анализирам резервните планове стана кратко съобщение, което иначе лесно минава незабелязано. То гласи, че в четвъртък, 5 октомври, на заседание на бюджетния комитет на украинския парламент, е изслушан доклад на министъра на финансите Сергей Марченко относно рисковете, ако не бъде получена част от паричната помощ на САЩ за 2023 и 2024 г. Това ме накара да се замисля, какво би станало, ако в един момент богатата Америка наистина престане да помага на Украйна. И има ли вариант, при който Вашингтон да се върне към отдавна забравен изолационизъм?

Все пак Съединените щати в момента се намират в бюджетна криза, а в приетият временен 45-дневен бюджет няма графа „Украйна“. При това вътрешнополитическите колизии в най-мощната държава на планетата по удивителен начин съвпаднаха с победата на парламентарните избори в Словакия на прокремълския популист Роберт Фицо. Няма съмнение, че в Москва доволно са потривали ръце. Но има ли Зеленски и министрите му причини наистина да се притесняват?

Краткият отговор е - по-скоро не. Случилото се в Словакия и случващото се в САЩ са наистина събития играещи в полза на Кремъл, но те са по-скоро следствие на нещо, което бих нарекъл циклична логичност, временно явление, а не някаква генерална политическа линия, която ще остане непроменена за години напред.

Водейки т.нар. хибридна война, Москва от години се опитва да влияе на вътрешнополитическите събития в страните от т.нар. свободен свят. Методите на пропаганда, пряко и непряко внушение са изкусни, разнообразни и променящи се в съответствие динамичната обстановка. Те особено се усилиха след анексията на Крим през 2014 г. и още повече – след агресията срещу Украйна миналата година.

Целта е ясна дори и на малките деца – издигане на власт на удобни на Москва партии и персони, където това е възможно, а където не е – всяване смут и раздори вътре в самите държави. Първото го видяхме вече и у нас, и в Унгария, и в Грузия, и на други места в постсъветската периферия на някогашния СССР. Второто се случва от време на време дори в страни като САЩ и Великобритания (изборът на Тръмп за президент и Брекзитът). Това, обаче, че се случва и ще продължава от време на време да се случва, не означава че така ще е винаги и още повече – завинаги.

Смея да твърдя, че в Москва доста надценяват силите си и най-вече успехите си по отношение на подмолните си хибридни операции, които провеждат срещу демократичния свят. И подценяват двата най-съществени фактора, с които се характеризира колективното, европейско самосъзнание – доброто образование и родовата памет. Средностатистическият западен индивид, чийто родители са се появили на този свят в земите на запад от река Елба в годините след Втората световна война е достатъчно добре образован и най-вече критически мислещ, за да се повлияе от някакви руски клипчета как ще замръзне зимъска без сибирската газ или басните за кръвожадните бандеровски укронацисти. Средностатистическият французин, британец, испанец и т.н. е свикнал в случай на нужда да проверява всяка съмнителна информация, да я пропуска през ситото на анализа и градивното критично мислене. Също така знае къде и как да потърси правдива информация, както и на мнението на кой експерт (без кавички) да се довери. Да не говорим, че в т.нар. нормални държави по правило изразителите на „другата гледна точка“ не им дават да припарят до големите медии, а и като цяло се отнасят с тях като с чумави.

Излишно е да казвам, че в основата на всичко това е добрият стандарт на живот и доброто общодостъпно образование. Именно в училище от най-ранна възраст се възпитава правото на собствено мнение, критично мислене, уважение към другия, правото да си различен. С други думи – всички онези качества, които отличават цивилизованият човек от простака и дивака. И за това не е никак случаен фактът, че по време на ковид кризата точно в западноевропейските страни имаше най-голям процент ваксинирани и най-съзнателно се спазваха противоепидемичните мерки. И в подобно общество, няма как руската пропаганда да направи значителен пробив. Вярно е, че винаги и навсякъде ще има партии и групички, които обслужват интересите на Москва, както и хора, които да им симпатизират. Но вярно е и друго – няма как да се случи и това, на което Путин толкова разчита – умората от войната и съпътстващият я обществен натиск към управляващите да прекратят подкрепата си за Киев. По-скоро би се случило обратното – би се появило силно масово недоволство, ако управляващите в някоя голяма демократична страна внезапно и категорично прекратят всякаква помощ за Украйна. Просто повечето от западноевропейците са абсолютно наясно, че една победа на Путин в настоящата война няма да е краят на външнополитическите му амбиции, а по-скоро само началото им.

За разлика от Западна Европа източноевропейците все още не могат да се похвалят нито с толкова висок стандарт на живот, нито с много добро начално образование, нито с висока степен на развитие на гражданските си общества. Причините за това са много и комплексни, ясни са на повечето от нас и няма да са тема на днешния анализ. Като добавим към това комплексите, неизживените травми от общото ни минало, носталгията, умората от прехода, и определени симпатии и антипатии е напълно нормално в държавите на изток от Елба да виреят популистки движения и лидери с „твърда ръка“. Логично е в нашия регион кремълската пропаганда да има по-голям успех и, съответно, да причинява повече щети. И все пак и тук шансовете на Путин да постигне нещо трайно и най-вече необратимо са сведени до теоретичния минимум. Основната причина за това е, че тези, които представляват най-благодатна почва за всякакви опорки, небивалици, директни и индиректни внушения, т.е. истинските соцносталгици, са в предпенсионна и пенсионна възраст. Най-продуктивната част от населението, обаче, или помнят т.нар. социализъм, или са се родили свободни и вече са добре информирани какво е представлявал. Когато си вкусил свободата и един по-добър живот, няма сила, която да те накара да прегърнеш идеала за „онова време“.

Е, да! Ами Словакия? Първо, нищо особено не се е случило в Словакия, просто един популист спечели парламентарни избори. Нито ще е първият, нито последният. Безспорно, това ще нанесе някаква щета на колективната европейска и натовска схема за подпомагане на Украйна, но в никакъв случай няма да я наруши. Словакия бе една от първите, които се притекоха на помощ на съседа си, когато Путин отприщи безумната инвазия през миналата година и изпратиха на ЗСУ немалък обем оръжия, включително изтребители Миг-29, зенитни комплекси С-300, самоходни гаубици собствена разработка “Зузана”, както и големи обеми амуниции собствено производство. Сега, очевидно, това ще се прекрати, или поне за известно време. Още повече, че веднага след като Фицо спечели изборите словашкият президент Зузана Чапутова побърза да нареди на тамошното министерство на отбраната да спре вече подготвеният пакет от военна помощ за Украйна. Колко дълго обаче ще изтрае тази позиция?

Няма съмнение, че Фицо, подобно на други тарикати от региона, като Орбан, Ердоган и Вучич, максимално ще се опита да издои и двете крави. Критиката към ЕС може и да го доведе на власт, но в никакъв случай няма как да се говори за Словашки Брекзит, т.е. за напускане на Евросъюза. Словашката икономика е изключително силно интегрирана в европейската, еврото е вече национална валута, а страна членува и в Шенген, и в НАТО. По скоро ще станем свидетели на поредния политик „а ла Орбан“, който непрекъснато ще прави реверанси към Москва като се опитва да прави спънки при взимането на решения. Фицо вече охарактеризира украинците като фашисти, заклейми санкциите като ненужни и още отсега показва как ще се позиционира в отношенията си с Москва. От друга страна, той дойде на власт с по-малко от четвърт от действителните гласове и ще трябва да управлява в коалиция. А както знаем, няма нищо по-нетрайно от едно съвместно управление, още повече, че никой от потенциалните му партньори не е на такива категорични позиции спрямо Украйна.

Що се отнася до евентуално подновяване на оръжейната помощ за Украйна от страна на Словакия, то най-вероятно ще станем свидетели на схема подобна на тази, която функционираше у нас през миналата година. На думи няма да я има, но на практика ще се осъществява под масата, по всякакви сенчести, неофициални и посреднически канали. Оръжейният бизнес е изключително доходоносно перо за всеки бюджет и никой не коли кокошката, която снася златни яйца. Още повече, че през пролетта на тази година тогавашният министър на отбраната Ярослав Над обяви публично, че се планира основният производител на артилерийски снаряди в страната, ZVS Holding, до увеличи продукцията си петкратно до 2025 г.

Победата на Фицо не трябва да е повод за прекалено дълбоко притеснение, нито да се драматизира излишно от демократично настроените хора. По-скоро трябва да е обица на ухото за всички, които държат на свободата и са против всяка форма на тирания. От една страна, Словакия, заедно със Сърбия и Гърция, е традиционно една от най-силно русофилски настроените страни в Европа. От друга страна, след началото на войната в Украйна там руската пропаганда, всякакви пети колони и прокремълски инфлуенсъри действаха почти безнаказано, освен това там намери пристан и немалка част от московската агентура след като бе натирена от съседна Чехия. Предизборните митинги на партията на Фицо по места в много отношения напомняха на сбирките по интереси пред Паметника на Съветската армия в София – малки групи беловласи пенсионери и не толкова възрастни симпатизанти слушат в захлас високопоставен функционер докато развяват словашки, руски и съветски знамена. Това ме кара за поред път да осъзная колко правилен беше ходът на нашите правителства с експулсирането на 70-те руски „дипломати“ през миналата година и на поповете с двойна функция през тази.

Случилото се в САЩ също трябва да се следи с интерес, без да се оцветява излишно в драматични цветове. Въпреки отсъствието на точка „Украйна“ във временния 45-дневен бюджет, за Пентагона все още има около шест и половина милиарда долара определен за това перо по-рано, които би трябвало да стигнат за следващите няколко месеца. Счита се, че дотогава вътрешно американските различия ще се изгладят и отново ще може да се обръща подобаващото внимание на борбата на украинския народ.

Според мен е все още твърде рано да се дискутира ситуацията отвъд океана в по-далечна перспектива и например как би се отразила евентуална победа на консервативно настроен кандидат на републиканската партия от рода на Тръмп на предстоящите след около година президентски избори. Въпреки шумно декларираните изолационистки позиции от страна на някои претенденти, аз лично се съмнявам, че станем свидетели на някакво силно свиване на количествата материална помощ изпращани на Киев, не само защото ще предизвика масово обществено недоволство сред американците, но защото ще бъдат засегнати големи лобистки и корпоративни интереси.

Ако има нещо положително в очертаващата се принудителна пауза в американската военнотехническа помощ за Украйна, то това е предприетият кръстоносен поход на властите в Киев срещу всеобхватната корупция в страната. Американците неколкократно заявиха, че са изключително притеснени от размерите на този проблем и желаят да видят действителни и ефективни стъпки по решаването му. Зеленски и екипът му, от своя страна непрекъснато се опитват да демонстрират, че правят всичко възможно за пресичането на подобни позорни явления. Налице е засилваща се показност, а медиите отразяват изключително шумно всеки скандал и демонстративен арест. Последният такъв случай е от тази седмица, когато капанът щракна за кмета на големия град Суми, който бе уличен във взимане на подкупи в значителни размери. Ясно е, че антикорупционните акции на властите ще продължат с неотслабваща сила и пресилена показност и през следващите месеци, защото никой от украинското ръководство не би желал да загуби подкрепата на най-големия благодетел.

От казаното дотук бих се осмелил да предположа, че докладът на министъра на финансите Марченко, неговият план Б, би изглеждал горе-долу така: „В случай, че започнем да получаваме по-малко или даже никаква помощ от САЩ, то тогава ще трябва да се осланяме най-вече на подкрепата на Европейския съюз, която ще е значителна, но няма да може да запълни празнината от неосъществените задокеански доставки. Това значително ще намали настъпателните възможности на ЗСУ и ще ни принуди да преразгледаме настъпателните си планове. Също така ще трябва изключим Словакия от сметките си. Полша най-вероятно отново ще започне да ни помага, но това ще стане след изборите там на през октомври и то постепенно. Затова е от изключително значение да направим всичко възможно американската помощ да продължи да пристига.“

Що се отнася до Путин, неговият План Б отдавна е приведен в ход. След като стана ясно, че Киев няма да бъде превзет за три дни и че украинците ще направят всичко възможно да освободят цялата си територия, той залага единствено и само на удължаване на войната с всички средства защото дълбоко в себе си съзнава, че докато тя продължава той ще е на власт. Чисто физически, обаче, не му остава достатъчно време. Само за сравнение – когато Втората Световна Война избухва през 1939 г. Хитлер е на 50 години, а Сталин на 60. Путин, обаче, я започна на връх на 70-я си рожден ден. При това за година и половина активни бойни действия той видимо е станал много по-подозрителен и параноичен, а камерите не съумяват да прикрият неконтролируемото треперене на ръцете му.

И понеже в Русия в момента всичко зависи единствено и само от прищявките на един човек, то напълно логично е командването на „втората армия на света“ да няма понастоящем реален план за действие, да не говорим за негови варианти и алтернативи. За това не бива да се учудваме, че от месец май насам руските войски не са успели да завземат нито едно украинско село и даже просто някакъв хълм. Най-шокиращото е че даже вече май и не са способни на това. Единственото на което като че ли все още могат руските войници и офицери е да умират. И за разлика от минали епохи когато това е ставало поради някакви висши подбуди, то сега причините са с чисто финансови измерения. И то какви – тази седмица отлично информиран израелски източник съобщи, че щедро обещаваните суми на подписалите договори се изплащат на семействата на пострадалите само при определени условия. Ако попаднеш в плен – не плащат, ако дезертираш – не плащат. Ако те изоставят на бойното поле и трупът ти гние там със седмици, а теб те водят просто като безследно изчезнал – семейството ти не получава нищо. Ако отстъпиш без заповед и те разстрелят чеченците от заградителния отряд – пак близките ти накрая остават с пръст в уста и празни банкови сметки. Единственият начин е някои у дома да вземе пари от саможертвата ти е доказано да загинеш в бой. И вероятно затова немалък брой руски бойци се сражават до последно в окопите край Бахмут, Вербове и Новопрокопивка – така и така ще се мре, нека поне семейството у дома накрая да вземе някоя рубла. Нещо като прословутата сталинска заповед „Ни шагу назад!“, но подкрепена с много нули.

Колко още ще продължава това? Едва ли ще приключи утре, но със сигурност няма да е толкова дълго колкото му се иска на сто и седемдесет сантиметровият диктатор. Да, вярно, е че направи пробив в Словакия, но той не е голям и няма да продължи вечно. За сметка на това, след случилото се в Нагорни Карабах си спечели омразата на цяла една държава – Армения – и още по-лошо – на цял един народ, който се простира далеч отвъд нейните граници – арменският.

От тук насетне милиони арменци и всички техни бъдещи наследници люто ще ненавиждат всичко руско и всички руснаци и ще ги считат за предатели. Знаейки нрава на арменците и патилата им, това ще трае много дълго и може би вечно.

Снимки: БТА

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube
Вече може да ни гледате и в TikTok