Ако финалът на тенис турнира от сериите 500 в Барселона имаше мото, то щеше да е посветено на приятелството. Онова, което помним от най-ранните си години. Съкровеното, чистото, спомените за което сме прибрали грижливо в чекмеджето с най-милите си мигове от детството. Всички имаме поне по един такъв приятел в живота си и поне веднъж сме заставали очи в очи с него и сме се питали: „Какви ще станем, когато пораснем големи? Какъв ли ще бъде животът ни след 10 или 15 години?“
Изключително симпатичен факт от финала на тенис турнира в Барселона е, че среща точно такива деца, вече мъже, пораснали заедно с едни и същи мечти и цели. И ако сега Карлос Алкарас или Холгер Руне бъдат попитани същите тези въпроси, то отговорът би бил: „Шампиони! И все така добри приятели!“.
Двамата се срещат още в ранна детска възраст. Събира ги тенисът, тъй като географското им разположение не е в тяхна полза – единият живее и тренира в Испания, другият – в Дания.
Срещите им по-често ги противопоставят. Вместо като съперници обаче, двамата гледат един на друг като на приятели, които могат да се учат един от друг. Пътуват по турнири, тренират заедно и като част от новото силно поколение в тениса споделят една и съща мечта – да направят пробив в Тура, при професионалистите, да накарат света да говори за тях.
И успяват. Често пъти в свои интервюта говорят един за друг с умилението на хора, израснали и сбъднали мечтите си заедно.
Затова и финалът в Барселона бе по-специален. Не защото отявленият фаворит в лицето на световния №3 отстъпи пред Холгер Руне при това в два сета. Не защото датчанинът завоюва първа титла от този турнир, а защото споделиха първи финал на ниво АТП заедно. И ако има нещо, за което трябва и може би съжаляват, то е, че не успяха да се съревновават както са го правели безброй пъти като деца заради очевидното физическо неразположение на Алкарас.
До последно, на всяка цена, с хъс на победители, но с топлото усещане, че срещу тях стои един от най-важните хора в живота им.
Чуй новините
Подкаст
