Психология на тъча

Има ли компонент във футбола, който да е по-подценяван и игнориран, от тъча? Само се замислете – това е най-честото явление в играта, но винаги остава незабелязано и крайно неразвито. Само се замислете – в последните години видяхме влизането в експлоатация на системата за видеоповторения, увеличаването на броя на смените, отсъждането на корнер, ако вратар задържи топката над 8 секунди, пребиването на дузпи, ако поне единият крак на вратаря не е на голлинията. Свикнахме с повечето минути, които се добавят в края на двете полувремена, в Щатите видяхме камери на телата на реферите, церемониалното излизане на играчите на терена. В тактически план с времето изчезнаха либерото и стоперът, появиха се халфбекове, централният нападател отдавна не стои само около противниковото наказателно поле. И още, и още, още. Тъчът обаче си остава непроменен. И наистина е забележително защо треньорите, а и играчите, не използват по-умело тази дребничка част от играта, особено при положение че това е единственият случай, в който можеш да отиграеш топката с ръце, а и правилото за засадата не важи при подновяването на играта след странично хвърляне.

Много от вас вероятно си спомням с умиление за Рори Делап. Бащата на новия стрелец на Челси Лиам Делап. Рори беше от старата школа. Груб, леко недодялан дори, отдаден на играта и – за разлика от сина си – далеч неподвизаващ се в предни позиции. Между 2008 и 2012 година той превърна тъча в същинско футболно изкуство, докато защитаваше цветовете на английския Стоук Сити под ръководството на Тони Пюлис. Специалитетът на Делап, пък и на „грънчарите“ като цяло“, беше ясен – забърсване на топката с кърпа около страничната линия и изключителното силното й хвърляне към наказателното поле. Като корнер. Рори Делап показа нагледно как тъчът може да бъде много опасен. На мач средно около 40 пъти даден играч получава правото да изпълни тъч. И ще се съгласите – почти всеки един случай остава незабелязан. Сякаш тъчът не е точно част от футбола.

Страничното хвърляне може да бъде променено към добро в офанзивен план по няколко начина. Първо и най-очевидно – да се върнем към Специалитета на Делап. Самият Рори е бил лекоатлет в младите си години, като се е занимавал с … хвърляне на копие. Вкарайте крайните защитници във фитнеса, нека поработят малко и върху фалца, с който би се хвърляла топката към наказателното поле, осигурете достатъчно кърпи край страничните линии и чакайте резултат. В крайна сметка – за защитниците на по-слабите отбори невинаги е чак толкова елементарно да се ориентират в обстановката и безпрепятствено да изчистят топката. Да не говорим, че при подобно изпълнение на тъча караш изкуствено другия тим да се върне в наказателното си поле, за да покрие прииждащите офанзивни играчи.

Стоук Сити вкара 25 гола след тъч за 4 години. Очевидно това може да бъде модерно оръжие. Досущ като останалите статични положения, за чието изпълнение се работи така усърдно дори от специални треньори. Говоря за корнерите и преките свободни удари. А и сякаш е добре да се отървем от прекалено префърцуненото мнение, че подобно хвърляне е проява на лош футболен вкус и показва невъзможността ти да боравиш добре с топката технически, та използваш подобен прийом, за да стигнеш до противниковото наказателно поле. Ако е ефикасно, не виждам проблем. Пък нека те критикуват естетите.

Мениджърът на Арсенал Микел Артета дори беше казал, че за него е комплимент да го сравняват с Пюлис по отношение на статичните положения. А във философията на Пюлис тъчът определено можеше да се тълкува като статично положение. Ако за изпълнение на един корнер може да има десетки стратегии и варианти на изпълнение – както при отбрана, така и в атака, тогава защо и тъчът в близост до флагчето да не еволюира по този начин?

Споменах за особеностите на футбола, които елиминират засадата при изпълнение на тъч. Правило, което на пръв поглед изглежда странно, но може да бъде използвано доста по-оптимално. Даден нападател винаги може да стои зад последните защитници, с което да кара някой бранител да го следва. Най-малкото по този начин караш защитата на другия отбор да не изглежда стриктно и идеално подредена, както е при преките свободни удари, когато бранителите често са на еднакво разстояние един от друг.

Самите играчи може би също биха могли да са по-дръзки, когато тъчът е в другата половина на игрището. Хвърлянето на топката към най-близкия до теб съотборник често е сред указанията на треньорите, за да може топката да остане в твое притежание, но надали рискът да я запратиш по диагонал изненадващо към наказателното поле няма да се отплати все някога.

Да, някои от горните редове са написани по-скоро с усмивка, но е абсолютен факт, че 99% от тъчовете не правят никакво впечатление никому. И този детайл от футбола спокойно може да се подобри.