Ронан Учителя – един американец във Видин

Часът на Ронан МакДонъл започва с въпрос: “Какво би направил, ако знаеше, че няма да се провалиш?”.

Учениците от 8А клас отговарят един по един. Ще започнат бизнес. Или волейболна кариера. Или ще стрелят към баскетболния кош дори от невъзможни позиции. Прилича на вдъхновяваща сцена от американски филм. Но не в Холивуд - а тук, във Видин.

"Обичам да създавам общност, където и да съм. Независимо дали е колежът ми в Ню Орлиънс, у дома в Сан Диего или тук. Харесва ми да се свързвам с хората", казва МакДонъл, помощник-учител по английски език в ГПЧЕ "Йордан Радичков".

"Кандидатствах за България, без дори да знам столицата. Кацнах в София и се качих в такси. Шофьорът ме пита откъде съм – Калифорния. А какво правя – учител съм. Къде – Във Видин. Наби спирачки, обърна се и каза: "Защо, по дяволите, би отишъл там?!" През следващата седмица още много хора ме питаха същото. Предупреждаваха ме да не ходя. Но честно – бил съм в над 20 държави и навсякъде из САЩ. Казвам ви, няма място като Видин! Ако имате шанс, посетете го. Тук открих невероятна общност – хората са добри и трудолюбиви. Много се гордеят с Видин и просто искам да им отдам заслуженото, като представям този град", разказва Ронан.

Ронан пристига по програма "Фулбрайт", както десетки други помощник-учители из цяла България. За Цветомира и Никол това е рядка възможност да опознаят Америка от първо лице.

"Аз се радвам за нашия град, защото е малък и понякога се организират такива проекти, в които идват учители от Америка или от други държави. Това със сигурност не може да бъде усетено от всеки ученик в по-голямата част от България", казва Цветомира.

"В часовете с тях ние не изучаваме граматиката на английски и това, което правим по принцип, а за културата на тяхната държава, на нашата. Правим сравнения, упражняваме си езика, което е много полезно", допълва Никол.

С Ронан класната стая е по-шумна, забавна, а понякога граничи с хаоса. Учениците му нямат нищо против.

"Исках да разпаля въображението и творческото им мислене, да ги изкарам от зоната им на комфорт. В тази гимназия работят здраво. Моите часове са различни – говорим, играем игри, както сме го правили в Америка. Хората невинаги помнят какво си им казал, a как си ги накарал да се почувстват. Ако мога да променя живота или ежедневието на едно дете, това е победа за мен", казва Ронан.

"Ронан винаги разнообразява и всеки час се запомня. Всичките игри, които той прави, винаги ни забавляват и ни научават на нещо ново. Обича да смесва американските футболни мачове, които за нас са коренно различни. Обича да показва как е да живееш там, да си имаш университет там и като цяло живота в Америка показва в съвсем различна светлина от това, което ние вече знаем за Америка", споделя Цветомира.

"Той много обича да слушаме музика в час, което на мен много ми харесва, защото някои учители не са окей с това – дали ще е на слушалки, дали ще е пусната някоя песен", казва Никол.

"Опитва да ни присъедини към кънтри музиката, защото той много обича такъв тип музика, и ние сме с отворени обятия да я слушаме. Щом ни дава да слушаме музика, ние сме щастливи", добавя Цветомира.

Не му е лесно. Не всяка идея се приема веднага.

"В българското училище получавам въпроси като: "Защо трябва да правя това?" Не, не ми се занимава. Изморен съм. Ронан, разкарай се, остави ме да спя!", споделя Ронан.

"Тук учениците също са доста по-шумни, псуват повече, буйстват. Пуснах едно видео в Инстаграм за абсурдните неща, които ми казват всеки ден. Например – аз държа на стила си, обичам пуловери, панталони, обувки. Питах ги какво мислят за облеклото ми. А един ми вика: "Ронан, не изглеждаш като стар богаташ, а като човек без пукната пара!"

После не му се извинил. А за Ронан това именно била първата дума на български.

"Извинете. Ще ти се налага доста да се извиняваш, когато си чужденец. Бутнеш в някого – "Извинете". Не разбираш нещо – Извинете", казва той.

"Първата сграда, в която влязох във Видин, беше моята панелка. Занимавам се с недвижими имоти и точно така очаквах да изглежда посткомунистическа архитектура. А после влизаш вътре и откриваш най-уютното, просторно и красиво място. Много е различно от архитектурата, с която съм свикнал. Невероятно е – особено за тази цена. Обичам си панелката. Ям доста кебапчета, кюфтета. Обожавам пресен хляб от пазара. Сирене, лютеница - най-великото нещо на света. Слагам шарена сол на всичко. Буквално я изсипвам отгоре и е върхът!”

Видин го променя, а той променя Видин. В Северозапада баскетболът не е като на Запад. Но съвсем скоро това игрище ще има нов блясък. Дизайнът е на негова ученичка.

"Когато пристигнах, се запитах какво да направя, за да покажа и аз любовта си към Видин. Защото откакто съм тук, съм получил единствено и само любов. Баскетболното игрище беше очевиден избор – беше малко занемарено. В Америка повечето игрища са шарени и модерни, защото баскетболът там е голяма работа. Събрахме средства да го пребоядисаме и ще действаме, като се оправи времето" казва Ронан.

Учебният ден свършва. Но Ронан не си тръгва. След часовете се събира клубът по дебати. Тук не бягат от спора - напротив, влизат в него с всичка сила. Печелят състезания с аргументи и факти.

"През последните 10 - 15 години, особено заради социалните мрежи, загубихме вяра, че нещо ни свързва. После обаче се местиш в 30-хиляден град, където почти не се говори английски. Не познаваш храната. Но виждаш колко са добри хората. И осъзнаваш, че колкото и разнообразен да е светът, имаме далеч повече общо помежду си."

"Всеки, който участва в клуба, това ни учи на критично мислене, учи ни на ораторски умения. Това са много важни умения, които ние трябва да имаме в бъдещето, когато се сблъскаме с истинския живот", допълва Мариана Николова.

"Дебатите, които правим, засягат актуални теми, които се случват в света. Например на предното състезание имахме темата за протестите в Сърбия, за инфраструктурата, за президента на Сърбия и какво се случва в държавата като цяло", казва тя.

Тренират в кабинета по география – на фона на границите в един разделен свят. Днес хората не си говорят, затварят се в балони. Тези младежи искат да чуят всички гледни точки.

"Човек трябва много широкоскроен наистина, защото не всеки път ще е прав. Не всеки път ще извади добър аргумент. Дори да не е свързано със състезание, дори да дебатираш с мама или тати, винаги трябва да сме широкоскроени с мнението на хората. Да се учим и да имаме интерес към нещата, които ни заобикалят, било то в училище, предмети, политика, изкуства. Винаги трябва да се опитваме да гоним знанието и нашите интереси", казва Ния Мариянова.

"Бих казала, че е голям проблем в обществото ни като цяло, че хората просто не приемат чуждите мнения. Те просто не искат да ги приемат. Както и да се чувстваме вътрешно, е важно ние да уважаваме човека срещу нас и неговото мнение и да разберем, че няма как всеки да мисли като нас", допълва Мариана Николова.

"Ние имаме проблем с поколенията. Губи се някъде нашият мост. Докато с Ронан той обяснява, че всичко е наред, че можем да комуникираме две поколения без проблем – да приемаме страната на по-старите поколения и те да приемат нашата страна. Той е доста добър пример за какъв учител е хубаво да имаме повечето ученици", казва Цветомира.

"Харесва ми връзката между учители и ученици. Много по-автентична е тук. Срещаш учителите си в ресторанта или в магазина. Когато това стане в Америка, се правим, че не се познаваме. А тук: "Как си? Как е семейството ти?". Ценя тази връзка и мисля, че американските училища много биха спечелили от подобни взаимоотношения", казва Ронан.

А от какво може да спечели българското училище? Според тях – от повече свобода на словото и правото да бъдеш несъгласен.

"Образователната система ни е такава, че просто чуждо мнение не се приема. Примерно по литература учим за дадено произведение. То по учебен материал си е дадено ето така, така и така. Ето това значи това, а другото - това. Но то е изкуство, то е интерпретация на човека... И според мен това е много грешно в нашата система. В този случай се поощрява повече да се съгласяваш с нещата, които ти се казват", казва Ния.

"Не казвам: "О, нека махнат този предмет, нека махнем това произведение." Не, тези неща са важни. Но мисля, че трябва да бъдат добавени и предмети, които ни запознават малко повече с реалния свят, който ще ни удари много тежко, когато ние навършим 18 - 19 години и отидем да живеем сами, да учим сами", добавя Мариана.

"Ние не идваме с лошо да коментираме какво ни липсва. Ние просто искаме отговори на въпроси, които лично ни засягат. Защото лично мое мнение – не ни подготвя достатъчно как ще трябва да се оправяме в живота. За данъци, за купуване на апартаменти. И смятам, че това ще е добро като вариант да има повече разговори по тези теми", казва Цветомира.

"Какъв е смисълът от училището? Не мисля, че е очевидният отговор – да се образоваш. Да, това е огромна част от преживяването. Но за мен най-важната задача на училището е да осигури среда, където можеш да се превърнеш в човека, който ти е писано да бъдеш", казва Ронан.