Специално: Носителката на "Пулицър" Мариса Рот пред БНТ

В началото на седмицата София стана домакин на голяма международна конференция, посветена на езика на омразата. По покана на главния прокурор у нас гостуваха представители на европейски институции, правозащитници, различни политически делегации. В България беше и Мариса Рот - носителка на "Пулицър".

Клишето гласи, че една снимка струва колкото 1000 думи. Когато става дума за фотографиите на Мариса Рот, това със сигурност е вярно. 4 десетилетия американската фотографка обикаля света и търси историите на тези, които нарича "герои".

Жените, които са преживели най-тежките военни конфликти. Които са загубили много и чиито очи разказват истории. За силата и болката. Още преди да навърши 30 години, е отличена с награда "Пулицър" за работата си за вестник Таймс по време на бунтовете в Лос Анджелис през 92-ра. Но най-голямата ѝ гордост е проектът "Един човек плаче: Жените и войната".

БНТ: Мариса, биографията Ви е меко казано впечатляваща. Мислите ли, че съдбата е тази, която ви повела по Вашия път? Тя ли ви превърна в жената, която умее да запечатва болката в очите на другите?

Мариса Рот: Много често съм разсъждавала върху този въпрос и това колко точно съдбата определя пътя ни. Никога не съм си поставяла за цел да прекарам десетилетия в това да снимам жени, преживели военен конфликт. Проектът избра мен, а не обратното. Мисля, че това, че съм родена в Лос Анджелис, че съм живяла по време на войната във Виетнам, че идвам от семейство, което има своята незараснала рана от Втората световна война и Холокоста - всичко това някак ме е подтикнало да се превърна в човек, който се бори за мир. Колкото до работата ми на фоторепортер - основната ми цел винаги е била да разказвам истории, които имат смисъл. И да се надявам, че чрез тях ще успея да променя нещо. Болката, която винаги е била там - под повърхността в моето семейство - това е била моята съдба, а аз избрах да не бягам от нея.

През 40-те години семейството ѝ е белязано от войната.

Мариса Рот: Родителите ми никога не говореха за миналото. Родителите и бабата и дядото на баща ми са убити при клането в Нови Сад, Югославия през 1942 година. Разстреляни са пред портата на собствената им къща. Баща ми напуснал Европа в последния възможен момент преди войната - през 1938г. Обещал си да гледа само към бъдещето и да не рови в миналото. Но аз го усещах. И си обещах, че няма да се страхувам да гледам болката в очите. Случи се така, че работата ми ме отведе в родината на баща ми. Почувствах се някак близка с бабата, която никога не съм срещала. Винаги съм вярвала, че емоциите не са нещо, от което трябва да се крием, напротив. Те ни помагат да вършим работата си по-добре. И да осъзнаем, че всички крием нещо в душата си. Едва през 1984 година баща ми се върна в Югославия. Пътувахме заедно, позволиха ни да влезем в някогашния му дом, който сега беше превърнат в детска градина. Снимах, а по-късно кадри от къщата използвах в изложба, която имах в Нови Сад. Това беше моят начин да затворя тази страница.

БНТ: Срещали сте се с оцелели от войната във Виетнам, в Афганистан, от Холокоста. Кои са историите, които ви белязаха завинаги?

Мариса Рот: Не съм забравила нито една от тях. Но някои от жените, които срещах, попадаха право в сърцето ми. Една от тях беше от Камбоджа, казваше се Нук Нимни. Баща ѝ и братята ѝ са убити от Червените кхмери през 70-те. Никога не беше идвала в Пном Пен и беше в столицата, за да свидетелства в първото дело срещу кхмерите. В момента, в който я видях си казах, че трябва да разговарям с нея. Просто нещо в нея ме привлече. Беше една наистина необикновена жена. Няма да забравя и погледа на една американка, чиито син е бил в армията и е загинал в Ирак през 2005. Сара Дювал. Казах си, че ако живеех в Охайо, където е тя, със сигурност щяхме да бъдем приятелки. Истината е, че нося частица от всяка история в сърцето си.

БНТ: Имаше ли такива, които отказваха да бъдат снимани?

Мариса Рот: Имаше една жена в Босна. По време на войната е била изнасилена и е забременяла. Беше родила това дете от непознат сръбски войник. Не искаше да говори, не искаше да ми разкаже историята си, но ми позволи да я снимам. Знаеше, че хората около нея ще ми разкажат това, което тя просто няма сили да изрече на глас. Но, ако усетя, че някой не иска да говори, не иска да бъде сниман - никога не настоявам. Това е тяхно право и аз го уважавам.

БНТ: Сега отново се води война в Европа? Планирате ли да посетите Украйна?

Мариса Рот: Да, веднага щом стане достатъчно безопасно да се пътува до Украйна, ще отида там. В момента снимаме и документален филм, посветен на проекта ми "Един човек плаче". В 10 епизода ще разкажем историите на тези силни жени. Не знам още чия история ще разкажа, защото в Украйна има толкова много силни жени - едни са станали активисти, други са се включили в бойните действия. Обединява ги смелостта им. Много бих искала да видя момента, в който тези, които сега са бежанци, се завръщат в родината си и започват да изграждат живота си от нулата. Дядо ми по майчина линия е от Лвов и преживявам много силно всичко, което се случва там.

През 1992 година Рот печели "Пулицър" като част от екипа на вестник Таймс, отразявал бунтовете в Лос Анджелис. Искрата пламва, когато полицаи са заснети как пребиват до смърт чернокож мъж. Кадрите буквално взривяват града.

Мариса Рот: Бяха много мрачни времена в Лос Анджелис. Това е моят роден град и някак винаги съм гледала на него като на едно слънчево място, където нищо лошо не може да ти се случи. И тогава започнаха бунтовете. Ясно си спомням сутринта след като избухнаха - беше четвъртък. Обикалях из града и снимах. Бях на един огромен булевард - от едната му страна имаше аптека, а от другата - супермаркет. Полицията не смееше да предприеме никакви действия, защото имаше много повече протестиращи, отколкото полицаи. Изведнъж от нищото се появи огромна група хора. Нахлуха в аптеката, в която в този момент пазаруваха много майки с деца. Започнаха да грабят всичко, което им виждаха очите. Чупеха и палеха всичко наоколо. Това беше моментът, в който осъзнах, че границата между цивилизования свят и анархията е много, много тънка. Мислим си, че живеем в нормално общество, но всъщност не е така. Всичко може да рухне за секунди. Като журналист не трябва си позволявам да изпитвам емоции в такива ситуации, но ми беше трудно.

БНТ: 30 години по-късно в Съединените щати се случва абсолютно същото. Отново чернокож мъж е убит от бели полицаи. Отново избухват протести. И Джордж Флойд е само едно от много имена... Има ли изход от тази ситуация?

Мариса Рот: Ще ми се да знаех отговора. Но истината е, че не знам и че съм много притеснена за бъдещето на страната си. Съединените щати са млада държава, която преминава през своите грешки на растежа. Най-големият проблем там са оръжията. Те са в основата на всичкото това насилие, което виждаме. Сякаш страната е превключила в режим "насилие". Колко още масови стрелби трябва да се случат, преди хората да осъзнаят, че това не е нормално. Обществото там не е щастливо, силно поляризирано е, голяма част от хората са необразовани. Америка има щастието да е държава, в която за последно се е проливала кръв по време на Гражданската война. Това е причината днешното общество да е емоционално незряло. Не мисля, че ще доживея да видя как там е постигнат баланс. Защото в момента това е държавата на крайностите.

БНТ: В България сте, за да участвате в конференция срещу словото на омразата. Как мислите - има ли наистина начин да спрем да мразим така лесно всеки и всичко?

Мариса Рот: Това е много труден въпрос. Вярвам, че трябва много внимателно да подбираме думите си. Да знаем какво послание искаме да отправим. Така например аз наричам жените, които снимам "оцелели" от война. А не "жертви". Една единствена дума може да промени всичко. Може да промени начина по който възприемаме целия свят. И съм сигурна, че нито една от жените, които съм снимала през годините, не иска да гледа на себе си като на жертва. Независимо от ужаса, който е преживяла. Това са най-силните хора, хората, чиито истории трябва да чуем. Колкото до всеки от нас - социалните мрежи, медиите - навсякъде ни залива толкова много омраза. Ако се опитаме да бъдем малко по-добри, да се замисляме поне малко всеки ден какво говорим и как го казваме, ако го правим - стъпка по стъпка можем да направим живота си по-добър.

Какво каза специално за БНТ журналистката, която получава голямата награда, докато работи за "Лос Анджелис таймс" - вижте във видеото.

Гледайте повече теми от "Денят започва с Георги Любенов"

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube