За кого работи времето във военния конфликт?

Всичко или нищо

Carpe Diem, фразата завещана ни от вероятно най-известният римски поет Хорации, обикновено се превежда като „Живей за мига“, което й придава доста хедонистичен смисъл. Подобно на всяко велико човешко творение и тя притежава своето скрито послание, както и подлежи на разнопосочни тълкувания. Ако прочетем докрай изречението откъдето е взета - Carpe diem quam minimum credula postero (Живей за мига, не отлагай за утре) – то може би ще го изтълкуваме не като зов за моментно удоволствие, а като призив да действаме веднага, да не отлагаме важните решения за следващия ден и най-вече да не се колебаем.

Началото е подходящо, след като окончателно бе утвърдена американска военно-финансова подкрепа за Киев и последвалите коментари - какво щяло да се случи в Украйна да речем през. 2027 г. Както винаги, те идват от хора, които по принцип знаят всичко, но не знаят, например, дали Авдеевка е на север от Бахмут или на юг от него, каква е разликата между балистична и крилата ракета и каква – между тактика и стратегия. Когато са направени публично, такъв род коментари обикновено са проводници не на знания и експертност, а на паника, безпокойство и чувство за собствено безсилие. Всъщност, никой не може да каже какво ще се случи през 2027 г. Нито в Украйна, нито във вашия живот. Но това не е повод да гледаме как времето преминава покрай нас и да не правим нищо.

Затова ми се струва подходящо за тази седмица да се спра на вечното противоречие между краткосрочните и дългосрочните планове и как те се проектират върху продължаващата недалеч от нас война. Която пък, от своя страна, нагледно демонстрира, че волята за живот и борбеността са по-силни от всякаква хладнокръвна логика, предварителни прогнози и т.нар. рационално мислене.

За кого работи времето?

И като заговорихме за времето, в момента то е едновременно и на страната на Русия, и на страната на Украйна. Обяснявам по-детайлно тезата си за това дуалистично противоречие.

Времето е на страната на Русия, но само в краткосрочна перспектива. В момента ЗСУ (украинските въоръжени сили) буквално се задъхват от липсата на адекватно снабдяване и реално воюват използвайки последните огризки и парченца от това, което са имали доскоро. Тъй като анонсираните големи пакети военна помощ от САЩ и Европа тепърва ще започнат да пристигат, то техният ефект ще се усети постепенно и най-вече не веднага, може би към края на лятото. Така пред агресорите се очертава уникална възможност да завземат колкото се може повече територия (предимно в Донбас) със сравнително ограничена украинска съпротива, и то в период когато времето ще бъде сухо, топло и безоблачно. Също така, няма съмнение, че те ще продължават да полагат големи усилия за унищожаването на украинската енергийна инфраструктура, както и за нарушаването на експорта на новата зърнена реколта. Към есента, обаче, на руснаците вече би трябвало да им е доста по-трудно да продължават атаките си със същото темпо, защото тогава се предполага, че украинската отбрана ще е доста по-наситена.

Ако има нещо, което би трябвало да дава спокойствие на Кремъл, то това е възможността да планират дългосрочно военните си ресурси. Най-вече защото страната се управлява от диктатура. А при една диктатура последното, което е от значение е мнението на т.нар. народ. Дали ще го сполетят някакви наводнения и пожари, дали зимата ще мръзне или пък ще се движи по разбити пътища е без значение. Отделя се нужната сума за каквото е казал диктаторът и точка.

Същото може да се каже и за международните връзки. По правило диктаторите най-добре комуникират със себеподобни и това за пореден път се доказа през последните две години. Путин съвсем спокойно може да се договори с Минск, Техеран, Пхенян и Пекин на какво може да разчита през следващите, примерно, пет години и съответно от сега се знае горе-долу какво и кога ще получи. Това му дава спокойствие защото партньорствата му не зависят от капризите на някакви си там парламентарни и президентски избори.

Дотук, обаче, с добрите новини за Москва. Първата лоша новина за Путин е, че никой не му позволява да спре войната, защото от Киев отказват преговори, а и самият той няма как да го направи. Иначе може да не остане на власт. Това го принуждава да воюва до край. Руската военна машина, която несъмнено ще продължи да консумира в нарастващи пропорции лъвският пай на бюджета на РФ, обаче, е доста скърцаща и най-вече се оказа, че въобще не е това, което всички твърдяха че представлява. Основните й два проблема са ресурсният и технологическият. Ресурсният, защото, армията на РФ продължава да разчита на стари съветски запаси, които няма как да са вечни. Технологичният, защото, с малки изключения, руското оръжие изгуби битката с масовите западни образци, при това говорим за традиционни оръжия към края на жизнения си цикъл, а не за последните американски и европейски разработки, които най-вероятно никога няма да видим по бойните полета в Украйна. А с изключение на някои модели дронове и ракети, няма изгледи в следващите години срещу ЗСУ да бъдат използвани някакви принципно нови руски оръжия, просто защото няма откъде да се появят в значителни количества.

Втората лоша новина за Путин е понижаването на качеството на човешките ресурси. Историята на всички продължителни военни конфликти ни учи, че колкото повече те се задълбочават, толкова повече хората, които навличат униформи са събрани буквално „от кол и въже.“ След разпадането на СССР, руската армия на няколко пъти бе съкращавана, като някъде около 2010 г. тя бе свита до необичайни за последните няколко века малки размери. Просто никой в Москва тогава не е виждал необходимост да се поддържа огромни въоръжени сили при условие, че в обозримо бъдеще не се е очертавала продължителна конвенционална война. Съкращенията удариха всички звена, включително базите и военните училища, което пък доведе до значително намаляване на офицерите на действителна служба. Така след като неголямата руска професионална армия бе реално разбита през първите месеци на войната в Украйна, се оказа че няма кой да заеме местата на падналите и тежко ранените командири. Това моментално доведе до падане в качеството на ръководенето на войските на бойното поле и преминаването към примитивни тактики като печално известните „мясные штурмы“. Падането на качеството на офицерския състав пък върви ръка за ръка с падането на качеството на редовия състав, където африканци и непалци вече не са екзотично изключение, а традиционно присъствие.

Що се отнася до Украйна, то би трябвало в дългосрочен план времето да работи за нея. Проблемът за ЗСУ е как да излезе от кризисната ситуация през следващите месеци с минимум щети. А също така на какво и на кого може да разчита в по-далечно бъдеще. А това вече никой не може да каже.

В момента ситуацията на войските на Киев е тежка, най-вече заради нередовните доставки от страна на западните партньори. Образувалата се „дупка“ постепенно ще бъде запълвана, но това няма как да стана наведнъж с магическа пръчка.

Причините за възникналите трудности са доста, но аз бих наблегнал най-вече на три. Първата е колебанията, които периодично обхващат западните лидери. Ако те бяха подходили по-смело и се бяха съгласили още през пролетта на 2022 г. да предоставят на ЗСУ изтребители Ф-16, сега ситуацията в небето на Украйна щеше да е много по-различна.

Подобен е случаят и с изключително ефективните ракети ATACMS, за които се говори пак приблизително оттогава, но които реално ще започнат да пристигат в някакви по-значителни количества едва сега.

Канцлерът Шолц пък не дава от свръхмощните ракети TAURUS, но все пак се съгласи да предостави една ПВО система „Пейтриът“. Търсят се още поне шест, но всички си правят оглушки. И докато за Полша и (донякъде) Гърция това е оправдано, какво да кажем за Испания и най-вече за САЩ?

Накрая все някои ще дадат, но едва след като станем свидетели на много нови разрушени украински жилищни сгради и плачещи край тях хора.

Втората е неизпълнените поети ангажименти. Тук даже не говорим за Будапещенският меморандум от 1994 г, когато Украйна бе убедена да се отърве от наследения от СССР ядрен арсенал в замяна на международни гаранции за териториалната й цялост. По-скоро говорим за обещаният миналата есен от ЕС един милион снаряда за ЗСУ до пролетта на тази година, от които реално до момента едва ли са дошли и половината. Причината е до болка позната – свръх-бюрократизираната обединена Европа така и не можа да организира необходимото експедитивно нарастване на производството на артилерийски муниции. Разбира се, чака се и милионът снаряди по т.нар. чешка инициатива, но закупуването и докарването им явно изискват време и се говори, че те едва ли ще започнат да пристигат преди юни. А какво да кажем за една от страните сложили подпис под Будапещенският меморандум, САЩ, където половин година си играха на „тука има – тука няма“ помощ за Украйна?

Третата причина е най-куриозна и същевременно най-неразрешима. Става въпрос за това кои са истинските партньори на Киев във войната с агресора. Това, за съжаление, дори и в екипа на Зеленски не го знаят. Защото политиката на съответната страна към конфликта се определя от ръководство й, което, пък, както е прието в демократичния свят, се издига чрез избори. И затова ставаме свидетели на чести промени в „настроенията“. Словакия, например, бе един от най-последователните поддръжници на Украйна през 2022 г., но миналата есен там на власт дойде Фицо, за когото всички говорят като за новия Орбан. И ситуацията се обърна на 180 градуса. Унгария е ясна, България първоначално не помагаше, после помагаше, а какво ще бъде след 9 юни никой не знае. Американският случай пък си е направо клиничен, ТВ сага с неясен край, сценарият за чийто нов сезон ще се пише чак след президентските избори на 5 ноември. На този фон изключително куриозни ми изглеждат терзанията на някои висши кадри от администрацията на Байдън, които, според Politico, били учудени че украинското ръководство все още няма ясно кристализиран план за действие. Какъв план за действие да имат, като Зеленски и хората му значителна част от времето си прекарват в настойчиви молби да получат от някъде нещичко, за да може европейците да продължават да се наслаждават на благополучието си? Очевидно е, че има крещяща нужда Западът да спре да работи „на парче“ и дали по линия на НАТО или по линия на ЕС, да разработи някакви по-дългосрочни планове - кога какво ЗСУ ще може да получи, за да може в Киев да си планират нещата в перспектива. И най-вече тези планове да се изпълняват.

Разбира се, в Украйна също трябва да направят някои промени по отношение на дългосрочната стратегия, която на моменти е доста объркана. Това сега като че ли касае най-вече дълго бавеният закон за мобилизацията. Бившият вече главнокомандващ Залужни още миналата есен бе предупредил, че ще се нужни около половин милион нови войници, но дебатите по закона приключиха едва този месец и реално окомплектуването на нови съединения и попълването на вече съществуващи ще започне едва сега. Ако приемем, че за базова подготовка ще са нужни около три месеца, то това означава, че видима промяна по отношение на увеличаването на числеността на ЗСУ ще има едва към края на лятото. А дотогава, въпреки пристигащата западна материална помощ, положението ще бъде най-вероятно като на Шипка през 1877-ма.

И понеже в началото на анализа си акцентирах че трябва да се фокусираме най-вече върху настоящето, бих желал да коментирам как първият транш от утвърдената окончателно в сряда американска помощ би трябвало да помогне на ЗСУ в краткострочна перспектива. Защото се оказа че Байдън и хората му толкова силно са вярвали че гласуването ще мине, че още през февруари са разпоредили на ключови места в Европа да бъдат подготвени пратки за Украйна с готовност за незабавно експедиране.

Траншът е на стойност около 1 милиард долара и аз бих го определил като „възпиращ“ защото публикуваният списък включва предимно амуниции както и средства за огнево поразяване от близко разстояние. Станалите класика 155-мм снаряди, например, ще променят малко баланса при артилерията, защото към момента в някои случаи съотношението на изстрелите от далечно разстояние е 10:1 в полза на агресорите. Има също така реактивни снаряди „Хаймарс“, които са истински кошмар за руснаците, но на мен особено впечатление ми направи присъствието в списъка на преносими ПВО системи с малък обхват „Стингър“, както и други подобни, защото напоследък се оказа че украинците бая са го закъсали в това отношение. През пролетта руските бомбардировачи буквално летят над окопите им, а през настоящата година все още не е свален нито един хеликоптер на нашествениците. Към средствата за възпиране се причисляват и различните видове противотанкови и противопехотни мини, за които първи ще разберат най-вече Z-щурмоваците на Путин.

Ударите по руската логистика също би трябвало да са част от стратегията по възпирането на агресора. За това би трябвало да допринесат както вече споменатите ракети ATACMS, така и „изделията“ от половин милардният британски пакет, който бе обявен също тази седмица. Там, освен многократно доказалите се ракети Storm Shadow, за пръв път влизат и планиращите бомби Paveway IV.

Британците са обещали да доставят около 1600 ракети от всякакъв тип, а украинците за пореден път заявиха че точат ножа за Кримския мост. Този път може и да им се получи.

В американският и британският пакети изключително много е заложено на подпомагане на мобилността на ЗСУ. Американците, например, са се погрижили за спешна доставка на бронтранспортьори „Брадли“, които многократно се доказаха като убийствено ефективни при украинските контраатаки.

Също така ще има и бронирани автомобили MRAP и HMMWV, популярни най-вече като „Хъмви“. Британците също са се постарали – те ще осигурят повече от 400 защитени транспортни средства, всичките с висока проходимост, включително 162 бронирани автомобила. Увеличаването на общата мобилност на ЗСУ не е самоцел, нито е свързано само с провеждането на локални атаки. Оказа се, например, че заради руското огнево превъзходство напоследък, изключително много е затруднено евакуирането на украинските ранени от бойното поле. А забавените евакуации увеличават смъртността. В украинският лагер вече се надяват, че с новите пакети военна помощ тази тревожна статистика ще се подобри.

Очевидно е, че западната помощ засега ще стабилизира поне частично ситуацията на бойното поле. Интересното е, че анализатори като че ли това най-малко ги вълнува в момента. Едни вече започнаха да дават акъл, че голямото украинско контранастъпление ще трябва да бъде отложено поне за 2026 г., други посъветваха ЗСУ да се съсредоточат върху Крим, а трети отсега се вайкат какво ще стане когато въпросните поредни американски милиарди се изчерпат. Аз, обаче си мисля, че има кой да разсъждава върху тези проблеми. Затова ще завърша така както започнах. Carpe Diem.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube
Вече може да ни гледате и в TikTok
Намерете ни в Google News