В деня на рождения ѝ ден, семейството на 12-годишната Сияна откри галерия, посветена на нея. Пространството носи нейното име, а първата изложба е от нейни картини и рисунки. Галерията е отворена за всички творци, които искат да изложат творбите си и да дарят приходите за деца, пострадали в катастрофи.
Николай Попов - баща на Сияна:
Тази изложба е посветена на нея и на всички деца, които не са прибраха вкъщи.
Така бащата на Сияна отвори вратите на галерията в памет на неговото 12-годишно ангелче.
Николай Попов - баща на Сияна:
Искаме да кажем с тази изложба не на войната по пътищата, не на това безумие, искаме това да бъде едно място, където доброто се случва и, в което доброто е възможно
Още когато е на 8 години Сияна започва да рисува и продължава до деня, в който животът ѝ бива отнет. Повечето ѝ картини са на тъжни очи.
Аспарух Лалев - баща на най-добрата приятелка на Сияна:
Картините на Сиянчето говорят най-вече за нейния талантл
Николай Попов - баща на Сияна:
Това показва болката на всички дечица, които не могат да празнуват рождените си дни, не могат да бъдат със семейства си и които ги няма. Тя не си играеше с играчки, изкуството беше нейното занимание и кауза, на която се беше отдала.
В деня на откриването на галерията до семейството на Сияна застанаха и всички нейни приятели и познати.
Аспарух Лалев - баща на най-добрата приятелка на Сияна:
От яслата са заедно и непрекъснато бяха на гости една на друга. Много е тежко, на мен ми е много тежко.
Росен Евтимонов, който е шофьор от 37 години, също присъства на откриването на галерията. Разказва, че с бащата на Сияна споделят подобна съдба.
Росен Евтимов - международен шофьор: По една ирония на съдбата с г-н Попов споделяме обща мъка, моето дете го погребахме 1 месец преди неговото и винаги ми е било неудобно да му се представя, защото съм международен шофьор и знам от какво загина неговото дете.
В изложбата участва и картината на окото, което рисува и Ани. В деня, в който губи живота си заедно с половинката си Явор след като автомобил ги помита на столичен булевард, Сияна нарисувалата същото око. Бащата на 12-годишното момиче смята, че това са две очи от едно невинно лице и мъката от погубения живот.
снимки: Десислава Кулелиева, БНТ
Ето какво още написа бащата на Сияна Николай Попов във фейсбук:
Днес Сияна трябваше да навърши 13 год….остава тишината. На тази дата преди 13 год. държах в ръцете си целият свят. Само преди година се радвахме на порасналото си момиче. Днес има само спомени…
Говорят децата, да замълчим:
”Днес Сиси трябваше да стане на 13.
Но няма торта. Няма свещи. Няма деца, които да пеят фалшиво.
Има само тишина.
И една галерия, която се открива днес. Стени, пълни с нейните рисунки.
И всичко, което е останало от нея.
Аз познавах Сияна.
Не ѝ бях най-близката приятелка. Не знаех всяка нейна тайна. Не ходех на всяко нейно рожденно парти.
Но за три години… всеки път, когато тя беше тук, ние си говорихме. Винаги. Докато си чакахме автобусите. Докато правеше гривнички, които после продаваше, докато рисуваше картини за канала и.. Малки моменти. Но истински.
Тя ме виждаше. Аз я виждах.
И сега нея я няма.
Сега аз чакам автобуса сама. Завинаги.
Но тя не си отиде спокойно. Не просто „почина“.
Тир се обърна върху колата на баба ѝ и дядо ѝ.
Главата ѝ била ударена. Била е обезобразена.. Кървяла е за час в ръцете на баба си.
Дете на 12.
Можете ли да си представите?
"Да умираш. Да знаеш, че умираш. Да чувстваш как секундите се изнизват от тялото ти.
В ръцете на човек, който сигурно би дал живота си, само за да ти подари още един дъх.
И докато тя се е мъчила човекът, който я убил , си е седял в кабината.
Не е помогнал. Не му е пукало.
Бил ок с факта, че е убил дете с мечти. С факта, че е убил причините по които родителите и да стават сутринта.
Това е светът. Това е Огледало, в което никой не иска да се гледа.
Сияна не е сама.
Всеки ден едно дете умира. Едно семейство забравя защо да диша. Деца са смазани по асфалта. И после всички казват „инцидент“.
Но това не са инциденти. Това е цената на алчността. На бързането. На илюзията, че животът ни принадлежи завинаги. На това парите да струват повече от неизпълнени детски мечти.
Когато Сиси беше жива, понякога я подценяваха. Въртяха си очите. Не я взимаха насериозно.
А сега, когато е мъртва, изведнъж всички разбират. Изведнъж всички могат да бъдат мили.
Твърде късно.
Този текст не е за нея. Тя никога няма да го прочете.
Той е за вас. За всеки, който още диша.
Аз съм на 12. Точно както тя беше.
Разбираш ли сега? Това означава, че аз може да съм следващата. Че твоето дете може да е следващото.
Смехът, който чу тази сутрин. Лицето, което си мислиш, че ще гледаш завинаги. Гласът, който вика името ти.
Всичко това може да изчезне. В един миг. В кръв и тишина.
Събуди се.
Не за да се мразиш. Не за да потънеш в страх.
А за да осъзнаеш колко крехко е всичко.
Да живееш така, сякаш всяка секунда е последна.
Да бъдеш мил, дори когато боли. Да казваш истината, дори когато реже.Да помагаш, дори когато никой не гледа.
Да обичаш сега — не утре, не „по-късно“. Преди ковчегът да се затвори.
Защото ако не го направиш, следващото дете няма да е Сиси.
Ще бъде някой, за когото вярваше, че никога няма да изгубиш.
И тогава ще разбереш.
Прекалено късно.”
Чуй новините
Подкаст
