Животът като спринт – параолимпиецът Християн Стоянов
Километър и половина за 3 минути и 52 секунди. За Християн Стоянов животът е бързина.
„Бягането по принцип е казано, че е най- естественото движение на човека. Някои хора по този начин са се прехранвали. Именно състезателите са тези, които се завръщат към природните си дадености. И стават бегачи каквито са родени всъщност“, казва носителят на сребърен медал от Параолимпийските игри в Токио.
Въпреки увреждането на дясната ръка, нарича себе си щастливец. На 23 години Християн има световна титла за хора с увреждания - и сега сребърен медал от параолимпиадата. Но и това му е малко. Може и още по-бързо.
БНТ: Трябва ли успехът да се постигне на всяка цена?
„В повечето случаи той е на всяка цена. Няма как да го скрия. Тъй като човек, когато е спортист, той си следва целта, безусловно, не се замисля, дали трябва да направи нещо или не, нужно ли е за да стигне до там, той го прави.“
Събитията се сменят бързо. Седмица по- късно около Християн се появи нова тема. Заедно с група параолимпийци, той постави проблема за олимпийските премии в Министерството на младежта и спорта. Струва му се справедливо спортистите да бъдат оценявани според заслугите им. Чакат отговор.
„Вече пета година ние получаваме процентово много по- ниски награди за медалите, които печелим. Финансирането ни за подготовка също е много по- ниско. Това е проблем поставен още през 2016 г и за съжаление - до днешна дата няма никакво развитие. И в двата случая ние сме спортисти. Това, което ни обединява, това което ни води и заради което ставаме сутрин и ходим на тренировка. Както олимпийците, така и ние параолимпийците. Така че смятам, че заслужаваме да бъдем третирани равно. Наравно. Смятам, че това не е проблем само в спорта, това е и в социален проблем на държавата. Ние се борим не само за себе си, не само за нашите награди, а се борим за всички, хора с увреждания в България.“
Християн учи във Факултета по журналистика - специалност „Връзки с обществеността“. И вижда, че днес обществото ни изглежда объркано, разделено и някак бавно, на забавен каданс.
„Това, което е ясно видимо на всички - е че всъщност малцина са тези, които запазват чистота на душата си. И се опитват само с труд, само с чувства и добри намерения, да постигат целите си. В повечето случаи това не така.“
Накрая, Християн все се връща в Габрово. Бягането не е да избягаш от себе си.
„Нямаше да бъда оптимист, ако бях избягал от Габрово. Ако бях избягал от България дори. Ако бях настроен отрицателно, нямаше сега да съм тук.“
Бъдещето е ясно: следващата Олимпиада, Париж. Бягане по 4 часа на ден, 150 км на седмица.
„Може би най- голямото изпитание е това да намирам своя собствен мир. Да бъда удовлетворен от себе си. Трябва преди всичко да сме хора. Да си кажем по-полека!“
Значи бързината не е всичко. Тя не е съдба. Друго е важното - да работиш над себе си и ако има по-добър, да го прегърнеш.
„Работата е това, в което вярвам. Трудът. Не мога да повярвам, че съдбата е нещото, което ни определя и ни определя как живеем. Всъщност това, което ние вършим е определящо за нашия живот, за нашето бъдеще, за нашето минало. Така че вярвам в труда и че това, което ти се случва е предизвикано само и единствено от теб самия.“
Репортер: Анита Миланова
