Димитър Златанов е една от най-големите фигури в българския волейбол. Златанов е сребърен медалист с отбора на България от Олимпийските игри в Москва през 1980 г. Той е единственият българин във волейболната Зала на славата в Холиоук, Масачузетс (САЩ), нападател №1 в света за 1970 г. Носител на 9 титли на България с екипа на ЦСКА, както и на КЕШ с „червените“ през 1969 година и на КНК през 1976 г.
Димитър Златанов говори пред сайта на ВК ЦСКА за пътя до върха, за славните си години като състезател, за успехите и за настоящето във волейбола в България.
- Г-н Златанов, какви бяха емоциите на първата ви тренировка с екипа на ЦСКА?
– Аз имам две първи тренировки с ЦСКА. През 1966 г. клубът имаше два отбора. Треньор тогава на втория беше Трънков, аз правех подготовка и тренирахме в казармата, след което на стадиона на „четвърти километър“, но без да имаме мачове, защото вторият отбор го закриха. Мина една година и през есента на 1967 г. започнах вече да се готвя с ЦСКА, но бяхме общо 24 състезатели и по-младите основно тренирахме, без да играем.
- Как се стигна тогава до първия ви мач?
– Треньор беше Тодор Симов, който през лятото на 1968 г. събра отбора на градското първенство на кортовете на ЦСКА. Първият ми мач беше срещу Левски-Спартак и влязох да играя след контузия на Младен Гоцев. Емоцията беше много голяма. Бяхме се наредили на пейката и аз бях в края. Когато стана травмата на Гоцев, треньорът се обърна назад и каза „Ей, ти, ставай“. Всички гледат, никой не знае кой сочи. Аз се огледах, а той „Ти, ти, идвай“. Помня едно изказване на един от играчите на Левски, който вика „Гледай сега тоя новобранка, ще го скъсам от блокади“. Митко (Каров) обаче ми вдигна топката и аз забивам, без да ми пука. Бам, а тоя се обръща и вика „откъде мина тая“.
- Кой бихте определил като най-силния си двубой с ЦСКА?
– През същата тази 1968 г. в Кърджали играхме финал на републиканското първенство, отново срещу Левски-Спартак и спечелихме с 3:2. След това се наредиха все силни мачове, начело с финала на КЕШ срещу Стяуа през 1969 г. Анализирайки го сега, моето влизане в големия волейбол стана за една година. От никой в казармата през 1967 г. до Олимпиадата в Мексико през 1968 г. Много бързо се наложих и нямах смяна до 1982 година.
- Кои треньори бихте посочил за водещи в израстването ви?
– Тодор Симов ми даде началото. Той се отказа обаче през 68-ма и го замени Милко Караиванов, който беше треньор на юношите в ЦСКА. Той доста педагогически подходи, създаде страхотен колектив, имаше много хубав поглед относно атмосферата за работа. Той направи тази спойка между нас, защото играехме със завързани очи, а и тренирахме много. Имахме нови идеи, изпълнители, най-вече Митко Каров, който въртеше играта. Въведохме нови имена на комбинации, които никой не знаеше и противникът не можеше да ги разбере. С Караиванов спечелихме 6 титли и КЕШ.
- Имахте ли съотборници, с които най-добре се разбирахте на терена, а и извън него?
– С Митко Каров, аз като център, най-ми допадаше играта там, а той ми даваше бързи топки. Със Сашо Тренов също, Стойчо Крайчев, Васил Симов… Има и нещо друго интересно. Живеехме в 6 различни точки на София, всеки пътуваше от далечно място. Но в съблекалнята установихме, че всеки от нас, пътувайки с рейс или с трамвай, за нас тренировката е започнала 40-50 минути по-рано, защото по едно и също време мислехме за това какво ще направим в залата. Това се оказа новаторско в колективния спорт.
- А как се справяхте с прословутото напрежение в ЦСКА?
– Нямаше такова при нас. Отивахме и си играехме. Ако понякога се появяваше, треньорът в много удобен момент усещаше, че вместо да правим тренировка, ще имаме нещо друго. Влиза в съблекалнята, вижда ни готови и казва „Ставайте, обличайте се“. Отвън ни чака рейс и ходихме на Щъркелово гнездо, на язовир Искър. Хубав обяд, свободни приказки и да видите какво става следобед на игрището. Друг път ходим на стрелбището на Панчарево и стреляме с пушки, автомати… Това бе неговият метод да разтовари напрежението. И около това весело настроение се създаваше страхотна обстановка.
- Връщайки се във времето, имал ли сте по-тежък момент в клуба?
– Да чукна на дърво, сериозна контузия не съм имал. През 1971-1972 г. натоварих рамото, но трябваше да играя и в началото бях на инжекции. Но нямаше как да продължа по този начин. Ходих скришно от доктора при Бай Тодор в Хасково, много спортисти ходеха при него. Сериозната работа, за да нямаш контузии, е предварителна подготовка.
- Може ли да кажете кой ви насочи към поста централен блокировач?
– При мен така се получи, че играех както при центъра, така и в краищата. Имаше универсален състезател, какъвто бях аз. Не мога да кажа, че съм бил строго позициониран, вече към края на кариерата ми, когато в световен мащаб се избистриха постовете.
- А какъв съвет бихте дал на младите за играта?
– Тя много се промени. В последните 10 години е много важно центърът да чете играта. Това става в два етапа. Първият е свързан с това да прочетеш какво ще направи разпределителя и тогава да реагираш. Другата опция е да скача с централния през цялото време. Ако пък не играе с центъра, да го забравиш и да си на четири или две през цялото време. В съвременния волейбол се изгради система на база посрещането на противника. Най-добре е да принудиш съперника да не играе в центъра, тогава само следиш къде отива топката и блокираш.
- През всички тези години на какво ви научи ЦСКА?
– На дисциплина, отговорност и на шампионски манталитет.
- Как се разви кариерата ви след това?
– Продължих после в Италия, бях малко и в Япония, за да се върна и да започна треньорска работа. Между 1982 г. и 2002 г. бях треньор. Започнах като помощник с Васил Симов в ЦСКА, след това и в националния отбор. Той се отказа и аз поех тима. Станахме три пъти шампиони, след което се отказах и продължих в Италия, където изкарах 15 години.
- Следите ли какво се случва с ЦСКА?
– Да, разбира се. Жалко е, че все още клубът не може да стъпи на краката си и да бъде водещ в България.
- Доколко това се дължи и на проблемите с базата?
– Всичко е свързано. Финансите играят много важна роля, базата, структурата и подборът на състезатели и треньорски щаб. Ако тези неща не са уредени, това се отразява и на представянето на отбора.
- Как се става волейболист №1 на ХХ век?
– Става се с тонове пот, часове изкарани на игрището и с много любов към играта. Обичаш ли тази игра, тя доставя ли ти удоволствие, нищо не ти тежи. Всичко минава неусетно. Разбира се, има технически и физически показатели, без които не може. Но в основата е пот, пот, пот, много лишения и себераздаване.
- Какво ще пожелаете на клуба и състезателите?
– Волейболистите да играят с любов и да се забавляват. Винаги да търсят перфектното изпълнение на всяко едно движение. Това няма как да стане всеки път, но целта е всеки да си върши работата с тази мисъл. Когато 12 състезатели се обединят в желанието да направят нещо перфектно, то може да се случи.
Димитър Златанов е бил многократен гост на БНТ. Вижте участието му със съпругата му Мария в предаването Извън играта.
Последвайте нашия канал "Спорт по БНТ" във Viber
Последвайте ни и във Фейсбук, за да сте винаги в час с последните спортни новини
Намерете БНТ в социалните мрежи: Instagram, Facebook, LinkedIn, TikTok
Чуй новините
Подкаст
