Църквата, слънцето и хората на село Турян

Тръгваме към родопското село Турян с голяма кошница очаквания - търсим църквата, която събира слънчеви лъчи. Чули сме, че е единственият храм в България, осветяван с енергия от слънчеви батерии. Но първо откриваме дядо Любомир, който всеки ден пасе животните си на тази ливада.

Любомир Сираков: Моите деца са в Испания. И в Гърция. В Испания имам пет човека. Голямата дъщеря е в Гърция, пък внучката на средната дъщеря е в Германия.

Да се върнат децата - ето каква е надеждата на повечето хора в Турян. Тук живеят около 90 души - все възрастни, българо-мохамедани и християни. Разделени са в четири махали на три хълма, но ги събира общата съдба - бедността. Те обаче не умеят да се оплакват.

Любомир Сираков: Абе тя, пенсията, стига. То е - в село сме. То ми е малка пенсията, 165 лева сега ми е станала, пък на жената 115 лева е. Не е голяма пенсията, обаче в село картофи си произвеждаме, фасулчик си произведеме...

Димитър Илиев: Ако питаш за пари, те на никого не стигат, ама като го привършваме с нещо, кърпиме го.

И той е на 78 години, но ръцете му не се уморяват да косят. Притеснява се единствено за децата - дъщерята е в Кипър, а синът наесен губи работата си като техник в телекомуникационна компания.

Димитър Илиев: Ами съкращения, съкращават техниката. Той работи на централите по окръга, обаче ги закриват и остава без работа. - И сега накъде? - Ами не знае и той накъде. Ще търси, ще търси, ще намери ли, нема ли... От Кипър ми се обаждат и от там, сега освобождават 36 000 чужденци. - Отново заради кризата ли? - Зарад кризата. Това е. Може и тия да си дойдат в България. - Ще дойдат ли да Ви помагат на нивата? - Едва ли ще дойдат да помагат тука. Те от селската работа сега всички бягат. Само пенсионерите - ама и те са на изживяване.

Дойдохме да търсим църквата със слънчеви батерии, но спряхме при хората. Пътьом научихме, че екипи на други телевизии също са в селото. Турян имал и друга забележителност - наоколо живеят няколко мечки. Ще продължим към църквата, но първо няколко думи за политика.

Димитър Илиев: Политиците... Какво да кажа? Всички са в един кюп. Всичките далавераджии, мафиоти, разпродадоха България - заводи, предприятия...

Любомир Сираков: Единият натам с опиня върви, другият нататък върви. И няма край.

А докато мъжете на нивата бистрят политиката, в долната махала един човек се е отдал на спомени. Дошъл е от София на гости на своята дъщеря. 92-годишният академик Кирил Василев е някогашен партизанин, автор на 20 книги, професор, баща на бивш министър на образованието и преподавател на поколения учени, които после са станали политици.

Академик Кирил Василев: Днешната политика ми се струва направо отвратителна. Аз не мога да приема съвременното нахлуване във властта, минаване на едни хора в друга партия, в трета, в четвърта, властолюбие, користолюбие, алчност за власт... Не мога да приема това нещо. - Изкриви ли се политиката? - Че тя винаги си е била изкривена. Тя не е била никога правилна. За да има истинска политика, трябва да има истински хора, които да управляват.

Димитър Илиев: Надежда засега не виждам в нищо. Сега викат, че Бойко Борисов ще оправи положението, ама не ми се вярва, че ще може и той да го оправи.

Любомир Сираков: Я не вервам в нищо, да ти кажа истината, в нищо не вервам! Роди ли се човек, живее, лошо, хубаво, прекарва най-различни случки през живота, и тука и наказанията, и всичкото... Дето му викат Ада... Адът е тука!

Ние търсим църквата със слънчевите панели, другите колеги търсят мечките, а хората в село Турян също търсят нещо. Може би вярата? Местните хора твърдят, че не се делят по религия, защото от векове живеят заедно - в селото има три църкви и нито една джамия. И все пак, някъде в гънките на общото ежедневие, тихо се промъква разделението „ние - те".

Латинка Сиракова : Когато ние имаме Байрям, ние ги каниме тука на гости при нас, а те на Великден, на други празници, почти сме заедно, почти сме заедно. И нямаме разногласия в нищо.

Георги Пейчев, наместник-кмет: Много често се говори тука за етнически карти, за етнически модел, но тук има един-единствен етнос - това е българският. Единствената разделителна линия, доколкото изобщо я има, е религиозната, но ако един човек е вярващ, а друг е атеист, къде тогава е разделителната линия?

Възрастните хора в Турян дори се шегуват - „нас и политиката не може да ни раздели". Може би защото се чувстват забравени „и от царя, и от Бога". Нямат нито лекар, нито свещеник, а училището отдавна е затворено. Единственото оживено място е хранителният магазин. Всеки месец магазинерът събира листчетата с дълговете и чака туренци да вземат пенсии, за да се разплатят...

Димитър Христов: Платят си, после пак записват. Имам доверие, честни са иначе, не са ме завлекли досега. Благодарен съм, че са честни - и аз към тях, и те към мен.

Теменужка Хубенова: Ей сега, таман го записах това. Ей сега, 5-6 лева, таман го записах и сега с момчето ще одиме на обед.

Баба Теменужка - купила си е две консерви и сирене, които ще сподели със сина си. Грижата й обаче не е храната, а откъде ще намери пари за дърва, ток, вода... И на нея пенсията не й достига.

Теменужка Хубенова: - А каква е най-голямата Ви надежда? - Ами каква да ми е, сине? Не мога да ти отговоря. - Не знаете? - Не...

Ето го най-после - храмът, който търсим, мястото, на което слънцето би трябвало да дарява енергия. Оказва се обаче, че тук няма големи слънчеви панели. Има само един - съвсем мъничък. Мюсюлмани и християни са построили този храм с надеждата за по-добър живот, а връзката им със слънцето е този малък слънчев панел.

Теменужка Хубенова: Вярваме, вярваме, на Господа вярваме. И се моля да ми помогне, ама... Ама откъде да ти помогне Господ?