Уроците на Райна Кабаиванска

Райна Кабаиванска: За мене пеенето никога не е било мъка, изтезание. За мене винаги е било радост.

Наричат я „кралицата на операта”, един от гласовете на 20-ти век, вечното сопрано. Райна Кабаиванска – примата, която покори света, но все още пази спомена за някогашното момиче с големите мечти.

Райна Кабаиванска: Веднъж, по един таен път, с един мой приятел, който имаше някаква техника първобитна, някакво радио с крушки електрически, ми вика: „Ела да видиш, че хващам чужди станции!”. И наистина, нещо въртеше там, едни копчета... По едно време аз чувам един женски глас, който пее, и му казвам: „Спри тука!”. И чувам нещо невероятно! Този глас пееше от Росини до Вагнер, минаваше спокойно през Белини, през Домидзети, през Верди, и стигна до Вагнер. И аз казвам: „Ама къде се пее така? Как е възможно?”.

Годината била 1958-ма, а гласът - на Мария Калас. Двайсетгодишната Райна дори не подозирала, че един ден ще я сравняват с великата гръцка певица... Тогава мечтаела само за едно: да види родината на операта – Италия. Заминала с четири куфара и куп страхове, а стигнала до миланската Скала, Ковънт Гардън в Лондон и Гран опера в Париж.

- По-трудно ли се ставаше звезда тогава, отколкото сега – във времето на риалити звезди и поп икони?

Райна Кабаиванска: Да Ви кажа право, парадоксално тогава пътят за истинския талант беше по-лесен, защото светът беше свят на културата, на разцвета на културата след Втората световна война. И имаше тези стари музиканти още от времето на Тосканини, които знаеха къде има таланти, и се грижеха за тези талантливи млади хора като едно цвете, за което трябва да се грижиш – да го сложиш в една хубава саксия и да го поливаш всеки ден. И аз имах това щастие да попадна на много щедри хора в Италия.

Добавя, че шансът идва с добрия учител. Онзи, който не преподава, а обучава. И пръв ти показва, че на сцената, както и в живота, успехът има висока цена...

Райна Кабаиванска: Аз имам два живота всъщност, които определено са разделени: семейството и сцената. И двата живота страдаха, защото от едната страна трябваше да се правят жертви, и от другата страна. Например моята собствена дъщеря още не ми е простила дългите ми отсъствия. И аз смятах, че тя към 35 години, когато стане майка, ще се опита да разбере собствената си майка. Но не става това – тя още не ми прощава! А от друга страна страдаше кариерата ми, защото аз отказвах дълги пътувания, за да бъда със семейството си.

- Но не съжалявате за това, че имате два живота, нали?

Райна Кабаиванска: Не, защото музиката е голямо спасение. В нея има красота, има фантазия, облекчение и... забрава.

- Защо забрава?

Райна Кабаиванска: Ами реалността понякога доста тежи...

Повече от половин век оперната сцена е нейната свобода. Там тя е Татяна, Маргарита, Тоска, Мадам Бътерфлай, Дездемона... Играла е тези роли стотици пъти, но винаги – сякаш за пръв път.

Райна Кабаиванска: Нашият морал беше това – вярност към публиката, вярност към композитора и нещо друго, което е много важно – да си щедър. Да се раздаваш щедро. Аз много често чувам: „Е, аз пея за 50 на сто, за да се спестя.” За мене това не съществува! И аз уча и моите деца така: „Давайте не 100 на 100... Повече!”.

Децата – тоест учениците. Наесен тя се връща в България, за да води майсторски клас в Нов български университет за талантливи младежи от цял свят. Сама подбира участниците – важни за нея са не само талантът, но и възпитанието, излъчването, упоритостта.

Кирил Шарбанов: Исках да се запозная с нея от доста време и да работя, и ето, че това стана. Работя днеска всъщност за пръв път с нея, но това, което чувам от нея като лекция и това, което ми каза на мене, смятам, че мога да науча невероятно много.

Вера Гиргинова: Огромен шанс е, да. Не само технически нещата, които се надявам да науча, а и самият контакт с Райна Кабаиванска е изключително въздействащ.

Марк Фаулър: Спомням си първия път, в който влязох на прослушване при Маестра Кабаиванска. Около нея сякаш имаше аура, толкова силна, че веднага ми стана ясно – тя е велик човек! Винаги съм си я представял такава, още когато гледах нейни изпълнения по телевизията или на DVD.

Преди три години Марк идва чак от Австралия, за да се запише за курса на българската прима. Днес е професионален оперен певец.

Марк Фаулър: Да чукам на дърво, както вие казвате... Всичко е наред!

Но докато австралиецът е оптимист за бъдещето на българската опера, 25-годишният Кирил се притеснява дали ще си намери работа. Завършил е Музикалната академия в София и е единственият тенор в групата.

Кирил Шарбанов: Има малко оперни театри и за младите певци, които излизат от Академията или от другите учебни заведения, където се изучава оперно пеене, работата е малко, но всички ние се борим, за да попаднем на някои от тези места.

Марк Фаулър: Иска ми се да вярвам, че новото правителство няма да пренебрегне културата във време на криза. За всички е трудно заради безработицата, особено за младите хора, но не трябва да се оправдаваме само с кризата. Много е важно да запазим културата, особено в страна като България, която има толкова богата история. Трябва да мислим за утрешния ден и да възпитаме у децата и младите хора любов към операта, защото тя не може да умре!

Райна Кабаиванска: Трябва да оцелее, трябва! И това е моята борба, в края на краищата. Това е наш дълг, на старите певци, които сме минали през една много сериозна школа, които сме минали през много световни театри, да покажем на младите какво е това грамадно изкуство.

А тя ще продължи с уроците... Ще раздава от своя талант на другите и ще се вълнува заедно с тях. Така, както са постъпвали нейните най-добри учители.

Райна Кабаиванска: Аз не чакам: „Благодаря”, защото е малко мъчно да се чуе „Благодаря”. И някога си казвам: И аз всъщност съм дължала много на някои хора, но дали съм им била достатъчно благодарна, не зная. Но за мене тяхната реализация е най-хубавата награда. Когато ги видя на сцената – това за мене е голямата награда!