Последните мохикани на операта

Представете си това - хора, които си играят на приказки... Могат да изпият въображаемо вино от десетина бурета за нула време, без да се брои антрактът, а после да се влюбят безпаметно и драматично да умрат...

Светът на операта е населен със странни същества... Но е 100 процента сигурно, че преди 100 години Олимпия не е изглеждала като днешната и изпълнителка Станислава...

Станислава Иванова - оперна певица: „Има някои, така ме гледат... Оперна певица!? Ами да! А те - а килограмите? Просто поддържам форма. Всеки мисли, че оперният певец е огромен, но не е така, оперните певци са много красиви, магнетичтни, заслужава си човек да познава оперни певци!..."

Олимпия или нашата Станислава е от най-младите попълнения в операта. Тя е част от чудатата смесица на кукли, духове и три поколения хора тук. И понеже всички са съвсем малко луди, истинската възраст на никого не личи.

Приличат на забравени разказвачи на приказки и затова са направо шокирани от неочаквания български вот в полза на операта, като „Събитието на 20-ти век". Затова се чувстват като част от чудото - ама чудо от голи ентусиасти. А хористът Лазар Вълнеев даже разказва една история отпреди 90 години. От времето, когато Ататюрк бил на опера в София...

Лазар Вълнеев - хорист: „Накрая на спектакъла той възкликва възхитен - сега разбрах защо българите ни победиха при Одрин. А този далновиден политик полага основите на далновидна политика, която 96 години по-късно прави така щото нашите колеги хористи в Анкара, в Операта днес да получават 1 800 долара на месец, а в същото време България, която има 100-годишна традиция и над 100 оперни гласове, прочути по света, днес моите колеги хористи в операта получават 400 лева на месец."

Да, така изглежда днес чудото на българските оперни ентусиасти. Лети на крилете на световните български гласове, прочули се в чужбина, и се препъва в домашните неблагополучия. А ролята на дявола, който тази вечер размята банкноти по сцената, е за един идеалист в живота - Димитър Станчев. Смее се на българската смесица от чувства и преувеличения...

Димитър Станчев - оперен певец: „Представете си само когато Моцарт написал „Сватбата на Фигаро", Паисий у нас писал: „О, неразумний юроде... Или когато Бизе писал „Кармен", нашите хора са леели куршуми и са пекли сухари. Колко сме закъснели?... И често нормалното развитие на нещата ние го наричаме "чудо".

А в операта първо диригентът разбира кога чудото не се получава. В живота тази роля е мечта за избрани, в България на всеки втори...

Велизар Генчев - диригент: „Това място понякога е като катапулт, така че всеки може да иска да седне на това място, но да се стигне до него трябва дълъг път. А ако застанеш на него неподготвен, можеш да пропаднеш много бързо..."

Тогава какво липсва на един оркестър, за да звучи добре? В операта много добре знаят колко е важно всички да бъдат едно цяло, дори когато си спретват мини-драми подобно на своите герои.

Както в живота, така и в операта нито една прима не прави сама спектакъла -понякога сценичният работник трябва да смаже колелата на колесницата. А понякога все нещо липсва...

Ангел Христов - оперен певец: „Може би това е дисциплина, това е нещо, което се възпитава отрано. Навсякъде, където сме били по турнета в Швеция, Япония, навсякъде е на ниво. Вече се стараем и тук, но не мисля, че все още успяваме."

А зад кулисите Олимпия и нейният „куклен приятел" се забавляват...

Докато дойде техният ред за репетиция, е време за нещастния любовник Хофман. Е той все още не е много нещастен, но и това ще се случи накрая...

Извън сцената Хофман е всъщност прочутият Костадин Андреев. Но той и героите понякога са едно и също...

Костадин Андреев - оперен певец: „На сцената е може би моят истински живот. Там се случва нещо различно. Не знаеш какво е, няма име. Там всъщност в измисления свят аз откривам своята истина..."

А в операта сякаш са си у дома и Цветан Цветков и Елена Стоянова. Съученици са, познават големите сцени и са работили с големи имена. Приличат на весели деца, които след малко ще изскочат на сцената, само трябва малко да се разпеят...

Цветан Цветков - оперен певец: „Не е О, соле мио... имам една друга италианска канцонета..."
Въпрос: Как започва...?
"Тя е колко е прекрасна тази вечер, тази нощ планината..."

Елена Стоянова - оперна певица сопрано: „Ние сме като едни развълнувани деца, които си играем, това е нашата детска площадка, това е нашият свят, в който ние сме абсолютно голи, в който даваме всичко, което притежаваме на публиката си..."

Скоро репетицията ще свърши... На сцената ще останат забравените духове на герои от разни спектакли. Всички любовници, моряци, измамени съпрузи и примадони ще се върнат към другия си живот. Докато ние обсъждаме дали операта е "чудо" или „залязващо изкуство". И утре ще се върнат за спектакъла, защото имат нещо, което да обичат. И виолончелистът, и концертмайсторката, даже и баритонът, който играе Дявола...

Ирина Стоянова - концермайстор: „Ние сме като последните мохикани..."

Светлозар Радуканов - виолончелист: „Това ме прави щастлив повече от всичко останало. И ме задържа колкото е рекъл Господ да работя в Операта..."

Ирина Стоянова - концертмайстор: „Аз останах, защото някак със сърцето си усетих, че не искам да работя навън. Но продължавам да съм между небето и земята... Не мога да остана не мога да замина..."

Димитър Станчев - оперен певец: „Любовта към операта, която е всичко за мен, ама абсолютно всичко..."