Училищата в българските села - призрачни паметници

Мрачни прогнози вещаят, че българското село е обречено да изчезне. Малкото останали хора по селата се радват на всеки млад човек като на открито съкровище и се надяват, че тъжното бъдеще няма да ги застигне. Една институция обаче вече я няма - училището. Порутените сгради на десетки училища в българските села вече са само призрачни паметници. Едно момче на 24 години запечатва на лента порутените постройки. В поредица от репортажи ще ви заведем в обезлюдените райони, за да открием историите зад разбитите стени на училищата. Иван е от онези деца. Децата израснали през 90-те. През зимата ходел на училище в града, лятото тичал на село- типична картина. Казва, че е имал истинско детство-  с игри, ожулени колене и много приятели. Отиваме заедно в училището в село Долна Диканя.

Иван Доков: Едни прекрасни детски спомени. Пълно село, пълно с деца, с хора- млади и стари.  В момента около имота на баба ми и дядо ми няма една жива душа.

А ето я и тъжната действителност - живите души се броят на пръсти и всичко тъне в разруха. Картината е масова. Осъзнавайки, че детските му спомени вече не съществуват в реалния свят, Иван тръгва на път. Взема само фотоапарат. Да запази поне на лента каквото е останало на село.

Иван Доков: Едното село, което ми е по бащина линия в търновско се оказа, че се развива, не е изоставено. Има хора нови. Другото село- преди имаше живот, сега няма. Просто е спряло времето там.

За седмица събира десетки снимки. Публикува ги в интернет. Показва ги и на приятелите си в Лондон, където учи. При всяко връщане в България обаче търси селските училища - с изпочупените прозорци, издълбани с пирон надписи в стените и с истории, скрити в дневника на някой разнебитен шкаф.

Иван Доков: Какво искаш да уловиш с фотообектива си? Реалността.По-скоро цветна или по-скоро черно бяла? Дори да са цветни снимките, то положението не е цветно.

На входа на училището не се наложи да чукаме, вратата я нямаше. С прекрачването на прага ни посреща надпис. Усмивка се появи за секунда на лицето на Иван, но си остана единствена. На пода са разпилени картите по история за онези славните времена на първата Българска държава. Паяци са оплели домовете си по счупените чинове и черни дъски. А домовете по селата са опустели.

Иван Доков: Всички хора са починали, къщите седят празни, младите са в чужбина, само пращат пари и е гадно. Гледката? Тъжна.

Напукани стени, напукани спомени. Хората тук не могат да се досетят от кога в това училище не се е чувал детски смях. А той сякаш отеква в празните класни стаи. Не... Бил е вятъра. Живот все пак има. В гнездата на лястовиците по покрива. Пеят весело покрай призрачния паметник на българското училище.