Великден в Скопие

Сега обаче мисълта ми е за друго, за един Великден на 1999 година, който беше „провален” за мен и за семейството ми от тогавашния премиер Иван Костов. Няма грешка, Иван Йорданов Костов, премиер на Република България и лидер на СДС у нас. Тогава в Скопие работех като кореспондент на БТА, а годината, ако някой не е забравил, беше ужасна - на 24 март започнаха бомбардировките на НАТО над Съюзна република Югославия/ Сърбия и Черна гора/, от Косово към Македония потече река от бежанци, правителството на Любчо Георгиевски бе само на няколко месеца и заедно с грижите за хилядите косовари, които търсеха подслон, едвам удържаше Македония да не се разпадне.

С колегата и приятеля Мартин Минков, той пък кореспондент на БНР, прекарвахме цялото време на деня, а и през нощта, на границата между Македония и Косово при Блаце, или в бежанските лагери, особено онзи, най-масовия на спортното летище Стенковец край Скопие, или на поредните брифинги в правителството в столицата. Беше напрегнато, но екстра за работа време. Бомбардировките са си бомбардировки, бежанците с тяхната трагедия са си бежанци, но през април се зададе и Великден. Личната ми „традиция” около празника бе свързана с това да поръчам на някой от приятелите - албанци, специално „Шарско агне”, да го кача на колата и да отпътувам за София, за да прекарам трите дни със семейството си. А „Шарско агне” означава, че животното е гледано по пасбищата на Шар планина, че се е хранило само с естествена храна, че е пило само бистра планинска вода, значи, месото му е крехко и разбира се, екологично. А бе, шарско, това обяснява всичко...

С Мартин решихме и този път да спазим традицията. Още в петък подредихме багажа, вътре и животното, почистено и опаковано, както си му е редът, направихме професионалните си прогнози дали около празника няма да изскочи някоя новина, която да пропуснем, защото не сме на мястото си в Скопие, не, няма, ама да стискаме палци, и тръгнахме с колата на БНР. Някъде между първата и втората „патарина”/ мястото, където се плащат пътните такси на магистралата/, звънна мобилният ми телефон. Един от младите дипломати в посолството, с когото си имахме приказката и когото бяхме помолили, ако нещо се случи, веднага да ни звъни. "Коста, къде си?" - "Ами, пътуваме с Марти за София, защо?" - "А хубаво, че сте двамата заедно, обръщайте, в неделя пристига Иван Костов." - "А така-а-а-а..." - "Нямаме още официално потвърждение от Министерския съвет, но дойде писмо с молба да бъде осигурен въздушен коридор на самолета, с който премиерът ще кацне в Скопие, та затова, докато сте още наблизо..." - "Тенкс, връщаме се, Марти, обръщай!"

Не ни стана приятно, но няма как. Върнахме се и аз побързах да звънна на съпругата си в София да я предупредя, че няма да мога да отида. Тя, горката, за толкова мои години в новинарството бе обръгнала на всичките ми „номера” в името на работата и професията. Само каза: "Е, щом ти не можеш да дойде, аз ще дойда." На следващия ден, събота, я посрещнах на автогарата в Скопие.

Разбрахме се - вие си вършете работата, аз в неделя ще приготвя всичко и вечерта ще се съберем заедно - ние, Марти, плюс посланика ни в Скопие Ангел Димитров. И той беше сам, и той приятел, съпругата му Румяна пък беше да чете лекции я в Букурещ, а в Париж, там някъде.

Иван Костов дойде, видя се с когото трябваше, обеща подкрепа, която в Македония чакаха, отиде и до лагера Стенковец, за който казах по-горе. Там, в една палатка под дъжда, който изведнъж заваля, заяви на министъра на строителството на Македония арх. Душко Кадиевски, че страната ни дарява безвъзмездно 123 дървени сглобяеми къщички, които да бъдат предложени на бежанските семейства за настаняване. Предоставяме ги на вас, пък вие си решете на кого да ги дадете, каза Костов на Кадиевски...

Хубав жест, ама още тогава се спогледахме с Мартин, че някой у нас пак не си беше направил сметката и беше подвел премиера. А бе, хора, не знаете ли, че албанското семейство по принцип е многолюдно, децата са от три нагоре, как ще ги събереш в една такава малка, макар и кокетна къщичка...

После, след дълги месеци, когато бежанската криза отмина, съм виждал от същите къщички на различни места в Македония - някъде групирани по седем-осем, предоставени на социално слаби семейства, както в Кичево и в Прилеп, например, или в някои от планинските курортни места, като Пелистер или Маврово. То красиво, става за виличка отвсякъде. Във всеки случай обаче, тези, които ги ползват, не са албанци, още по-малко са бежанци от Косово.

Всъщност, голямата помощ от София за Скопие в бежанската криза на 1999 година бе лагерът в село Радуша, недалеко от Скопие. Там българските военни бяха поели всички разходи по издръжката на стотиците косовски бежанци - от ежедневната прехрана до гинекологичните прегледи за жените и девойките в лагера. Там, в Радуша, Костов май не ходи, там ходи съпругата му Елена. Беше дошла с една сюрия дами, повечето от които ми бяха или познати, или колежки, та тичахме да „отразяваме” и това посещение. Няма лошо, такива бяха времената.

Костов постоя няколко часа в Македония и си тръгна. Даде знак, че България подкрепя Македония в трудния за нея момент, макар че ни провали Великдена.

Провали ли? Глупости, вечерта се събрахме в квартирата на Марти / той тогава живееше в една от „кулите” срещу старата жп гара на Скопие/, и заедно със съпругата ми и Ангел, четиримата прекарахме чудесно. Жолта ракия, свежа салата, прословутото Скопско пиво, настроението високо, нали си бяхме свършили работата.

А, агнето - да не ви разправям. Нали ви казах - шарско.