Албанците, ах, албанците...

Груевски иска той да каже „Да”, Заев обратното - „Не” . „Да”-то е за парламентарна подкрепа за Груевски за да състави кабинет, „Не”-то - това да не се случи. Това, което всъщност прави карикатурата смешна, е в парадокса, че ако нещата се обърнат и Груевски наистина не успее да формира правителство с помощта на основната партия на албанците от Македония - Демократичния съюз за интеграция на Али Ахмети, която има десет места в парламента, тогава рисунката ще бъде отново актуална. Само че тогава Груевски на колене ще иска „Не”-то на албанците, а Заев обратното - тяхното „Да”.

Смешна или не, ситуацията е мечтана за политиците албанци в Македония, тя е техният звезден миг. Не че в предишните ситуации не е имало подобни случаи, при които съставянето на правителството в някаква степен да е зависило от политическата воля на една или друга партия на албанците в страната. Имало е моменти, при които македонската партия победител на парламентарния вот, за да има обикновено мнозинство в събранието, би могла да потърси подкрепата и на други неалбански партии. Тоест, албанците да бъдат оставени извън властта. Но в повечето случаи е действал другият неписан закон, според който, най-голямата македонска политическа партия кани за участие в изпълнителната власт партията на албанците, която е спечелила най-голямо доверие. Това негласно изискване бе нарушено през 2006 година когато Никола Груевски и неговата ВМРО-ДПМНЕ за първи път спечелиха властта срещу традиционния си политически противник от СДСМ.

Тогава сред избирателите албанци убедителна победа постигна новосъздаденият Демократичен съюз за интеграция на доскорошния политически бунтовнически командир на Армията за национално освобождение Али Ахмети. Нямаше как - Ахмети бе с ореола на победител от битките по Шар планина със силите на властта, Охридският договор бе подписан, а неговите клаузи за повече права на албанците в Македония бяха вече вкарани в съответните текстове на конституцията на страната. Победата бе главно за сметка на мощната дотогава Демократична партия на албанците с лидер харизматичния Арбен Джафери, която, бидейки във властта заедно с ВМРО- ДПМНЕ на тогавашния лидер Любчо Георгиевски, изгуби влиянието си на терена сред албанците в опита си да предотврати или поне да намали пораженията от въоръжения конфликт. Когато Груевски през 2006 г. спечели, може би като признание за ролята на ДПА, ги покани в кабинета, въпреки че бяха втори сред албанците. Това се оказа грешка, която бе коригирана само две години по-късно, на извънредните парламентарни избори през 2008 година, след като Македония не успя да стане членка на НАТО в Букурещ. Оттогава до днес Груевски управляваше Македония заедно с Али Ахмети, спазвайки правилото най-голямата македонска партия да си партнира с най-голямата партия на албанците.

Няма как, писано или не това правило, няма значение, то е наложено от обстоятелствата, от демографската картина в страната, от съображенията за необходимост от стабилност, от страха за повторение на 2001 година, от политическата воля на международния фактор, от какво ли още не. Крехкото междуетническо равновесие в Македония е по-важно от всичко друго, неговото нарушаване води до разтърсване на вътрешната и на регионалната стабилност и сигурност, съхраняването му е първа и приоритетна политическа и обществена, пък и лична задача на всеки разумен политик в Македония.

Да, ама сега нещата се усложниха, и не заради нещо друго, а заради резултатите от урните на 11 декември. Първо, паритетът в гласовете, взети от двете основни македонски политически партии - 51:49 за ВМРО, поне в момента, преди окончателно Държавната изборна комисия да се е произнесла по възраженията на социалдемократите за изборни нарушения. Второ, Груевски постигна победа, но не такава, каквато искаше, тези 51 депутати са критичния минимум, за съставяне на парламентарно мнозинство от 61 пратеници, трето, досегашният партньор в кабинета, партията на Али Ахмети победи сред албанците, но загуби девет от досегашните си 19 места в Собранието. Четвърто, дори ако каже „Да” на Груевски, двете партии ще имат конституционно мнозинство от 61 депутати, но то е достатъчно крехко и нестабилно за да се правят реформи, от които Македония има крещяща нужда. На всичко отгоре Ахмети си дава сметка, че загубата на тези девет кресла в парламента до голяма степен се дължи тъкмо на неговото участие във властта, обвинена в невиждана корупция, злоупотреби и шуробаджанащина. Негативите на Груевски са негативи и за Ахмети, май. Пето, Ахмети не може да не вижда новите, може би изненадващи за мнозина тенденции в албанския избирателен корпус - настъплението на младите интелектуалци албанци от движението БЕСА, поотъркаляли се в различни евро и други проекти, видели и другата страна на живота освен традиционните фамилни и племенни зависимости при родителите си. Петте депутатски места за БЕСА от първо участие във вота са нещо, което вдъхва надежда за истински демократичен пробив. И още нещо - гласуването на албанци за македонска политическа партия, в случая опозиционния СДСМ, е нещо ново, което ако не друго, показва демократичен капацитет сред албанската общност.

Дано само това да не е нееднократно, а да стане тенденция, с която да се покрие острия дефицит на демокрация, който вече 25 години прави от Македония „черна дупка” на европейската карта.