Димитър Маринов пред БНТ: Няма по-страшно нещо от носталгията

Дошъл сте буквално с няколко долара в джоба, как оцеляхте?

Ами с няколко долара в джоба. Човек живее според възможностите си. И независимо от всичко, ти трябва да прецениш кое за теб е по-важно. Имаше много българи, които посрещнах и изпратих тук, които просто за тях това беше най-важното - финансовата страна. Те имаха друга представа и се оказа, че не е така. Трябваше да се върнат. Имаше други, които дойдоха с други представи. Всеки си има своята представа. За мен лично, както брат ми винаги казваше - е, за тебе е лесно, защото ти си си хипар по рождение. Аз мога да живея и с 20 стотинки в джоба, и с двеста стотинки в джоба. Това няма никакво значение. Имало е моменти, разбира се, имало е българи тук, които бяха с мен в тези трудни моменти тогава. Ние всички бяхме в този труден момент, когато всеки събираше по един, пет, 3-4 долара, и отивахме, купувахме нещо, готвехме го заедно, ядяхме го заедно, но това не уби духа, не уби вярата. Да, има моменти, когато сме си плакали, когато сме страдали, когато сме виждали как други дърпат напред. Откровено казано, ако ти имаш вярата, силата, доверието в себе си като човек и се подложиш на това изпитание, дупце знае 2 и 200.

Чувствате ли се успял?

Определено, в това, което аз си поставих за цел. И даже тази вечер коригирах някои прекрасни българи тук, които се опитват да ме направят - да ме изкарат, че съм известен, че съм звезда. Не, аз не съм. Аз съм Димитър Маринов. Какъвто ме виждате днес, такъв са ме виждали и преди 20 години. Разлика няма. Аз се смятам успял за себе си. Тази цел, която си поставих, това желание, което имах, причината заради която дойдох тук - аз успях да докажа на себе си, че тук имам място. Дали това е моето място во веки веков и завинаги, все още не знам. Но това, което направих е - доказах сам на себе си. И другото, което бих казал, че съм успял, аз успях да зарадвам страшно много българи точно тогава, когато те най-много имаха нужда - първия ден на пролетта и Трети март. За мен това е по-важно от всичко друго.

Имаме ли нужда от герои?

Разбира се, че имаме нужда от герои, всеки има нужда от герои. Всяко едно малко дете, растейки, има нужда от герои, но за мен лично аз не го смятам като герой, то е по-скоро водач или както му викат в източните науки - Мастър. Някой, който да ти дава окрилението, да те окриля. Да те кара да се чувстваш комфортно, да продължаваш напред. Да те тласка натам, накъдето ти ще усетиш, че аааа, губя баланса, нямам сили, нямам сили и той ще ти даде това последно чукване, което ще те прехвърли от другата страна. Това не е герой. Хората имат нужда от примери, реални примери, не измислени. Герои, имаме нужда от герои, които да ни пазят, да ни дават сили, да не се страхуваме, да не се плашим, да вървим напред, но всеки герой се ражда тогава, когато имаме най-много нужда от него. В реалния живот ние имаме нужда от хора. И да се разпознаваме като хора. А не като личности, или положение, или състояние - това са героите за мен. Тези, които успяват да разделят материалното от професионалното, професионалното от духовното, духовното от искреното и човешкото, В крайна сметка какво значение има вие какво работите или аз какво работя? Как можем ние по някакъв начин да се съберем като хора и да имаме нужда един от друг първо като хора? Това за мен е героят - този, който умее да намери или да направи този баланс.

По какви проекти работите сега?

В момента има 2 предложения, които са все още в тайна, дори и аз самият не знам подробности много, Това е работа на моите мениджъри и агенти. Това, което аз винаги съм им казвал и на самите тях - ние сме вече 9 години заедно - вие си вършете работата, която трябва, аз си върша моята работа. Единственото, което трябва да знам е къде, в колко часа и с какво трябва да се покажа - да сте сигурни, че аз ще се покажа. Аз много не се вълнувам от тия неща. Най-вълнуващото в момента е пристигането ми в България след 5-6 дни, където ще изкарам едно прекрасно време, надявам се. Това за мен е най-вълнуващото в момента.

Има ли път по-трайно към България? Да се върнете там, да работите?

Ако на мен ми се направят предложения за снимки и за работа в България, с най-голямо удоволствие. Но не забравяйте, че аз тук имам дом, имам семейство, имам двама сина, които тепърва влизат в училищната система и все пак, създал съм една среда. България засега за мен ще остане страна за турне - да дойда за месец, за два, за седмица, за две. Да работя с голямо удоволствие, не само - тайно се надявам, че ще се появи проект, в който аз ще имам възможността не само да дойда в България, да се разходя из България, да се срещна с много българи, които са далеч от това, което правя аз, обикновените хора. Ей така, да седнем да изпием по една ракия. Не казвам, че съм тоя прекалено добрият човек, но зажаднял съм за това. Зажаднял съм това. Но проектите, когато дойдат, аз ви обещавам - ще ви кажа.

Осъзнахте ли вече какво ви се случи?

Почти. Осъзнаването е в това, че сега вече разбирам и мога спокойно да кажа без много емоция и напрежение, че всичко което съм мечтал и което съм искал, стигна до този момент, в който мога да кажа - заслужаваше си. Сега дали са улегнали емоциите до такава степен, че вече да съм минал в ежедневието си, все още не. Но тайно се надявам, че ще стигнем и до там.

Мислил ли сте си някога, че ще стигнете до тази сцена и ще докоснете тази награда?

Определено не. Аз за награди не мисля, аз съм го споделял много пъти, за мен е важен процесът, за мен е важно да работя и наградата за мен е резултат от добре свършена работа. Но разбира се, имал съм мечтание да съм част от такава продукция, която ще бъде наградена или ще имам възможност да стъпя на този червен килим. Да се "изгордея" не само с българската школа, и със себе си като актьор и като човек, който е успял нещо, което наистина е нещото, за което всички ние мечтаем, специално актьорите в цял свят. Но определено казано, аз не съм амбициозен по отношение награди, аз съм амбициозен по отношение работа и за мен това беше просто огромно удоволствие. Най-вече за моите колеги и приятели в България да получат това усещане, че е възможно, може да стане, няма проблем.

Много хора се радват за вас, имаше обаче и критики. Как приемате тези критики?

Те са... това е право на мнение. Аз не го приемам като критика, аз го приемам и го респектирам като хора, които искат да изкажат своя начин на мислене, които искат да покажат своя начин на мислене, това, което са почувствали, което са приели или не са приели. Това, което аз се старая и винаги съм се старал е уважението на всеки един, независимо дали ти се харесва или не ти се харесва. Дали е фактически вярно или не е фактически вярно, това те да го проверят, те да разберат. За мен, което е важно, е всеки да има право да каже точно това, което мисли, това, което желае. Единственото накрая, което аз бих желал да завърша по тази тема е, когато на всеки един от тези, които вие наричате критици, им се отдаде възможността да се качат на най-високия пиедестал, в сферата, в която те работят, имат възможността да се докоснат до този ореол на славата, тогава нека те да преценят какво да направят и как да го направят. И аз мога да им гарантирам, че няма да ги критикувам.

Имал сте много труден, но и интересен живот, кое беше най-трудното по пътя от България до Лос Анджелис?

Може би първите 7-8 години. Тази имиграция и то имиграция в реалния смисъл на думата, защото аз не дойдох нито при близки, нито при познати, нямах пари, нямах език, нямах дори посока. И това беше малко трудно от гледна точка на... Аз не бих казал, че е трудно, аз обичам предизвикателствата. Трудността беше, че не знаех дали вървя във вярната посока. Единственото, на което разчитах, беше моето чувство, моето усещане, моята вяра. След това след трета-четвърта година дойде носталгията. Трябва да ви кажа, че много хора изтъкват трудности - финансови, социални, Няма по-страшно нещо от носталгията. И то носталгията, такава, каквато един човек може да усети толкова далече. Ако си в Европа, ти имаш усещане, който и самолет да взема, на който и влак да се кача, на който автобус, аз съм буквално за 3-4 часа в България. Тук не е така и това е още по-тежко. Носталгията в Съединените щати или Австралия е много по-тежка. Или по островите, където си далеч. Наистина много далеч. Това бих казал, че ми беше най-трудното. Липсата на моите приятели. Липсата тази вечер да гледам народни танци, народни песни на живо, да усетя този... то не е и виното, не е и ракията, не е луканката, не е суджукът, които аз мога да си ги купя и да си ги изям вкъщи. Това е това събиране на една група сънародници. И тези жени, които бяха, фолклорният ансамбъл, да дойдат и само да кажат "На добър час, да си жив и здрав, по такъв топъл, български, чист начин - това е това, което липсва. Това не е национализъм, както някои го критикуват. Това се казва родолюбие.