НАТО от нашия полуостров

Процедурата е позната, тя е рутинна, но без нея не може. Така бе и с останалите балкански държави, които се включиха в Алианса- България, Румъния, Хърватия и Албания. Не споменаваме Словения, защото първата работа, която Любляна направи след като се откъсна от някогашната СФРЮ бе да оповести, че тя не е „балканска” държава, а е част от един по-широк район, който определяме като Югоизточна Европа. За словенските държавници и политици бе важно да подчертаят принадлежността си към Европа и нейните ценности, обръщайки гръб на всичко, което носи аромата и манталитета на Балканите.

Бившата юго- република Черна гора не е военна сила. Нейната армия брои само около 2 000 войници, за които казват, че са в плен на митологията за геройство, изградена от самите черногорци. Но членството на Подгорица в НАТО има своите стратегически основания, които очевидно са от значение.

Първо, с членството на Черна гора пактът покрива цялото източно адриатическо крайбрежие, след като преди седем години и съседите й Албания и Хърватия се включиха в Алианса. Вярно, излаз на морето има и друга бивша югославска република- Босна и Херцеговина, но териториятаи бреговата ивица на този излаз е минимална и няма абсолютно никакво стратегическо значение. Така че от курорта Саранда на албанския юг до Триест на границата между Словения и Италия адриатическото крайбрежие е цялото под флага на Алианса. А от Саранда на юг е брегът на Гърция, също член на пакта, но от „старите”. Да не забравяме, че на черногорския бряг от край време, още от Титова Югославия, се намира пристанището Бар, в който бе стационирана основната част от военно- морския флот на някогашната СФРЮ.

Второто съображение е, че с покриването на черногорското крайбрежие от НАТО се отнема и последната възможност на Москва да има свое присъствие в тази част на Балканите с поглед към сините адриатически води.Докато Черна гора бе в състава на „остатъчна Югославия” , както наричаха съюза й със Сърбия – Съюзна република Югославия, руснаците постепенно и системно навлязоха в туристическия й бизнес. Процесът на навлизането на руските инвестиции в Черна гора продължи и след отделянето й от Сърбия и обявяването на малката планинска държава за независима. Това стана след бомбардировките на НАТО през пролетта на 1999 година, които засегнаха много повече Сърбия на Слободан Милошевич, отколкото Черна гора.Има няколко примера от онези дни, повече тъжни, отколкото анекдотични, според които жителите на малко градче в Черна гора издигнали лозунг с призив и те да бъдат бомбардирани от самолетите на пакта, тъй като отсъствието на падащи бомби ги било обиждало. Да не били някакви си идиоти, та не заслужавали подобно отношение. Тъжно или не, антинатовските настроения в Подгорица не бяха така силни, както в Сърбия, която и до днес следва формулата- „Да” на Европейския съюз- „Не” –на НАТО! Антинатовските настроения в Черна гора, всъщност, се поддържат от сръбската общност в държавата,която никак не е малка. И затова когато преди година и половина Подгорица получи покана от Брюксел за членство в пакта, преобладаващото мнение извън Черна гора бе, че товае политическо решение, коетое взето от командването на пакта с оглед на това да бъде нанесен удар на руските аспирации към присъствие на Западните Балкани. Основен аргумент за подобно становище бе и преценката, че Черна гора все още не е изпълнила всички стандарти, които нейните балкански съседи бяха реализирали по пътя си към членството.

За преобръщането на черногорската позиция от руски инвестиции към повече сигурност и стабилност чрез членство в НАТО основна роля изигра премиерът Мило Джуканович. Вече повече от 25 години той е на върха на държавата- и като премиер, и като президент в един период, и като ключова фигура на прехода от югославска република към независима държава. Е, Джуканович си има и своите остри критици, които твърдят, че чрез насочването на Черна гора към Алианса той разчиства личните си сметки със своето спорно минало наважен черногорски политик, но и на съмнително участие в сделки и контрабанда с цигари, дори и с наркотици към Италия. На високия / по традиция черногорците минават за снажни и красиви мъже, които или са служили в бившата юго- армия, или са били на топли места в юго- истъблишмента. Но вицовете за мързела на черногорците са пословични и са горе-долу толкова, колкото и за кариеризма им- на среща между двама черногорци те не се питат как си, а –къде си директор!?/,та на високия строен Джуканович, някога в началото на 90-те години на миналия век„ястреб” от ятото около Милошевич, Черна гора дължи завоя към членство в Европейския съюз и НАТО. Някак си естествено Мило даде да се разбере, че прегръща лозунга „Руснаците по-далече от Адриатика”, като остави приятелството с Русия на Белград. И си лепна сам етикета за „най-чист демократ”,с който обърнамалката си държава по посока Брюксел.

В крайна сметка, каквито и да са били съображенията, Черна гора е поредната балканска държава, която изпревари Македония по пътя към атлантическото членство. В Скопие бяха инициатори на така наречената „Адриатическа харта” заедно с Албания и Хърватиякато формат за подготовка за членство в пакта. Дори нещо повече- от трите държави от Хартата Македония беше най-готова да бъде приета в алианса. Провалът се случи през април 2008 година, когато в Букурещ Албания и Хърватия получиха покана, а Македония- не, вследствие наветото на Атина заради спора за името със Скопие. И така- вече седем години без ясна перспектива, че Македония може скоро да получи покана и да последва примера на Черна гора, въпреки политическия, обществен и етнически консенсус за членство.

А като гледам какви ги вършат политиците край Вардар, ми става тъжно за евро- атлантическата перспектива на братовчедите оттатък границата.