Партията на гнева

На пръв поглед 74-годишният социалист от щата Вермонт и 69-годишният милиардер имат само едно общо нещо - и двамата са родени в Ню Йорк.

Оттук нататък всички други обстоятелства са различни. Родителите на Сандърс са еврейски емигранти от Полша и Русия, живели в Бруклин и все не успели истински да докоснат американската мечта. Майка му Дороти така и не може да си позволи нови килими и пердета за апартамента.

Бащата на Доналд Тръмп - Фред, е един от най-крупните инвеститори в недвижимо имущество в Ню Йорк. Майка му Мери Ан принадлежи към кръга изискани дами, които доминират социалния и културен живот на града.

Бърни Сандърс има над трийсетгодишен опит в американската политика и е бил съответно кмет на Бърлингтън (най-големият град на щата Вермонт), член на Камарата на представителите (долната камара на Конгреса), а от 2006 г. е в Сената (горната камара). Доналд Тръмп никога не е бил избиран за каквото и да е било.

Преди да стане професионален политик Сандърс си е изкарвал прехраната като писател, автор на документални филми и университетски лектор, все не особено доходоносни занимания. Той дори има един записан албум с традиционна американска фолк музика.

Тръмп наследява семейния бизнес и инвестира в недвижимо имущество. Той притежава 52-етажният луксозен небостъргач Trump Tower на Пето Авеню в Ню Йорк, но компанията му е обявявала също четири пъти фалит. До миналата година държеше и лиценза за конкурса "Мис Вселена" и водеше риалити шоуто The Apprentice (“Стажантът”) по NBC.

Тръмп има два разнищвани от жълтата преса развода. Сегашната му съпруга Мелания е ослепителен модел от Словения, на която никой не може да даде истинската възраст (45 години). Сандърс има два брака и сегашната му съпруга Мери Джейн е социален работник по образование. И не, не изглежда като модел.

Различна политика, същият ентусиазъм

Когато стане дума за политика, разликите са още по-големи. Сандърс иска да одържави твърде скъпата здравна система на САЩ. Тръмп настоява за премахване дори на реформата на сегашния президент Барак Обама (т.нар.”Обамакеър”), дала възможност на всички американци да имат здравна застраховка.

Сандърс настоява за силен контрол над Уолстрийт, край на платеното университетско образование и високи данъци за богатите. Тръмп би искал да приватизира държавното пенсионно осигуряване.

Сандърс е за легализирането на емигрантите, живеещи без документи в САЩ. Тръмп иска да строи още по-висока стена на границата с Мексико (като накара мексиканското правителство да я плати) и да сложи мораториум върху влизането на мюсюлмани в страната.

Когато стане дума за международната политика, и двамата кандидати са с малко опит. Сандърс би намалил състава на американската армия и по правило би стоял настрани от всеки световен конфликт. Тръмп също по принцип е срещу интервенции, но би увеличил драстично броя на военните и запазил правото на САЩ да упражнява сила когато националните им интереси са застрашени.

Въпреки очевидните различия обаче човек трудно може да избегне усещането, че кампаниите на Сандърс и Тръмп парадоксално много си приличат.

До преди година нито единият, нито другият всъщност официално принадлежаха към двете партии, за чиито номинации сега се борят. Сандърс бе независим сенатор без партиен билет. През годините Тръмп е дарявал пари и за демократически, и за републикански кампании.

Дълго време нито журналисти, нито политически гурута взимаха насериозно кандидатурите им. В началото и Сандърс, и Тръмп също не вярваха, че могат реално да спечелят съответно демократическата и републиканската номинация. Социалистът имаше намерение предимно да пропагандира борбата с растящото икономическо неравенство. Милиардерът пък целеше да рекламира себе си и така да спечели още няколко милиона.

После неочакваната вълна на ентусиазъм ги понесе и те повярваха, че могат да спечелят номинациите. Така Сандърс и Тръмп разбиха на пух и прах сценариите и на републиканци, и на демократи как трябваше да протекат вътрешнопартийните избори.

“Не” на всичко до болка познато

Да обявим Сандърс и Тръмп като двете лица на една и съща монета - тази на популизма, би било лесно, но не много вярно. Идеите на самообявилия се социалист може и да са идеологически миш-маш (наскоро Сандърс дори поясни, че всъщност е социалдемократ), но той е политик с дълъг опит. Освен това посочва реални проблеми на американското общество. Тръмп е опортюнист и на крачка от демагогията.

Няма съмнение обаче, че популярността и на двамата сред избирателите има един и същ корен, този на недоволството до втръсване от сегашната политика.

Важно е да си дадем сметка, че САЩ минават през криза на идентичността. Най-късно през 2044 г. според статистиката белите американци няма да са мнозинство. Това ще промени класическата представа за това какъв е етническият състав и как функционира обществото. Тук се крие и причината за враждебността на цели слоеве срещу емиграцията. Те смятат, че етническият състав на държавата се променя бързо, но не в резултат на внимателен подбор на приеманите, а чрез наплива на групи от хора от Централна Америка, преминаващи южната граница. Ситуацията е по-сложна, но такава е масовата представа.

В икономиката безработицата падна под 5%, от вече три десетилетия обаче нивата на средното заплащане не растат. Докато разходите за здравно осигуряване, детски градини, университети и т.н. се изстрелват във все по-космическа орбита. В особено несигурен е трудовия пазар за хората без висше образование и никой сякаш не мисли за евентуалните дългосрочни решения на проблема.

Когато стане дума за международна политика, американците са още по-несигурни каква роля трябва да играе страната им. От една страна са дълбоко уморени от военни авантюри, от друга ги е страх, че световният тероризъм скоро също ще ги залее. Затова гласоподавателите са все по-изолационистки настроени.

На този фон от глобални въпроси, когато избирателите попитат директно, утвърдените политици или избягват ясен отговор, или преповтарят едни и същи до болка рецитирани рецепти.

Нито Сандърс, още по-малко Тръмп имат този проблем. Те стрелят директно. Вярно, решенията им са оборвани като непрактични, твърде скъпи, неприложими в този момент или направо неконституционни от ред експерти после. Избирателите обаче имат чувството, че са чути.

Дори в случая на Тръмп отговорите направо са изкрещени с размахан юмрук в лицето на статуквото. Ако някой може добре да разбере динамиката на протестния вот, то това е българската публика….

Шокова терапия

Така стигаме до вече хроничния проблем на модерната политика. Избирателите смятат, че политиците никога не им казват директно истината. А политиците вярват, че избирателите не могат да понесат истината и затова в името на оставането на власт, трябва да замажат непопулярните решения.

За да се спечелят избори, трябва да бъде намерен баланс между тези две противоречия. В момента обаче утвърдените политици предпочитат да замазват с пълна сила във време, уви, най-малко толериращо подобна хлъзгава тактика.

Затова шокът, който ентусиазираните тълпи приветстващи Сандърс и Тръмп нанесоха на утвърдените политици, може би си струва. Той разкри и на републиканци, и на демократи колко дълбока е вътрешната кризата и на кадри, и на идеи.

Може би е твърде късно да бъде спрян протестният вот тази година. Може би дори ще видим един от двамата официално номиниран за кандидат-президент. Поне засега възможността за президент Сандърс или, не дай си боже, президент Тръмп все още изглежда твърде неправдоподобна. Но това не трябва да успокоява останалите утвърдени политици, борещи се за номинация. Защото тяхната слабост е това, което отвари пътя широко пътя пред протестния вот.