Пътуване в (още) Дивия Запад: Бисби — обърнат към минало, гледащ към бъдеще

П о силата на логиката Бисби в щата Аризона отдавна трябваше да е призрачен град. От началото на 20-ти век краят му бе предричан поне няколко път, дори от издания от ранга на списание New Yorker още през далечната 1975 г.

Вместо това Бисби (Bisbee) днес е популярна туристическа дестинация и градче с интересен живот. То се намира близо до границата с Мексико и типично за южна Аризона е създадено, за да обслужва близките находища на мед, сребро и злато. Мините, уви, отдавна вече не са основната индустрия. Онова, което прави днес Бисби интересно място обаче е, фактът, че успя да преживее края на традиционния си поминък. Градчето даже превърна историята на миннодобива в популярна туристическа атракция. На пръв поглед Бисби уж е обърнато към миналото, но в действителност може би е модел за бъдещето.

Центърът на градчето с малко над 5 хил.жители още пази чара на прехода между деветнайсти и двайсти век. На главната улица магазинчета със старомодни фасади се редят редят едно след друго. Уличните лампи са с дизайн ала “бел епок” и наоколо няма по-модерни сгради от 1920 г. Популярният хотел в центъра Copper Queen (1902) е най-старият още действащ в Аризона и рекламира, че дори има собствен дух, обикалящ коридорите.

Ние обикновено си представяме американския югоизток като място на каубои и индианци, но всъщност той е бил населяван от също толкова миньори. Големите находища на мед, сребро и злато привличат през 1880-90 г. хиляди хора, много от тях нови имигранти, към Бисби. Неочаквано голяма част са дори от нашия край на света - Сърбия. И до днес в Бисби съществува православната църква “Стефан Неманя” и два пъти в месеца в неделя наследниците на някогашните балкански имигранти се събират в нея.

Градчето и миннодобива преживяват няколко разцвета. Последният е по време на Втората световна война когато медта е жизненоважен продукт. Като страничен резултат от добива на медна руда, злато и сребро в Бисби са открити и една от най-красивите и редки полускъпоценни камъни като тюркоаз, куприт, арагонит, малахит, галенит и азурит. Тъмносиният висококачествен тюркоаз дори се нарича Bisbee Blue.

Това, което отличава градът от сродните му миньорски селища, е, че когато индустрията започва да умира, тук сравнително бързо се насочват към следващото препитание. Обикновено в подобни случаи местната администрация отчаяно търси държавни субсидии, данъчни кредити или протекции, за да запази, колкото може, работни места. Капитализмът обаче има своята безмилостна логика и подобни мерки рядко променят ситуацията, но за сметка на това се губи време и енергия.

Още през 70-те години Бисби категорично се пренасочва към туризъм. Когато през 1975 г. мината Copper Queen окончателно затваря врати, тогавашният кмет Чък Ийдс бързо урежда тя да се превърне в атракция с турове. Местни доброволци я почистват, за да може да посрещне туристите и даде шанс на градчето за нов поминък. До днес можете да влезете в подземните шахти и да научите какво е да си миньор във времената на Дивия Запад.

Хотелът Copper Queen, където отсядат най-важните бизнес партньори във времената когато едноименната мина работи, е продаден за $1 на някогашния художник Стивън Хътчинсън и съпругата му Марша. Те рекламират Бисби на приятелите си творци и журналисти като мястото, с автентичен американски дух, мек климат и приятен живот. Известни личности започват да идват тук, най-добре познатият на българската публика е актьорът Джон Уейн. Той даже инвестира в туристическия бизнес в Бисби. Тогава започват да пристигат и журналисти от големите медии. Сп. New Yorker публикува репортаж през 1975 г., в който авторът се пита дали експериментът Бисби има шанс да успее или градчето ще умре след няколко години.

60-те и 70-те години са и време на контракултурата и докато холивудските звезди идват и си отиват, хипитата трайно превземат мястото. Както шеговито се изрази по този повод позната американка, “Бисби е мястото, където 60-те години никога не са си тръгвали”. Без преувеличение, ако седнете в едно от кафенетата на центъра и имате време да слушате, ветеран ще ви разкаже как е било във Виетнам, докато 70-годишни рокери минават с “Харли Дейвидсън” си по главната улица.

Лоуъл, предградието около последната работеща мина, дори е нещо като огромен музей на открито на живота през ранните 60-те години. На главната улица само в част от сградите има работещи кафенета и магазини. Куриозно, вместо да пустеят, останалите са декорирани и поддържани от доброволци както са изглеждали преди половин век. Има стара бензиностация, фризьорски салон, автоработилница, моден магазин. Пред тях задължително са паркирани и коли от 50-те, 60-те и 70-те години на двайсти век. Лоуъл е толкова колоритно място, че е вечно пълно със занемели туристи, вярващи, че за кратко са транспортирани назад във времето.

Междувременно дори минната индустрия се завърна заради покачването на цената на златото на международните пазари и находищата му в околността. Добивът през 21 век обаче е силно механизиран и компютаризиран процес и създадените работни места се мерят в десетични, а не в някогашните стотици или хилядни числа. Въпреки това индустрията води със себе си добреплатени инжинери и техните семейства, което осигурява на градчето още приходи.

Някой би коментирал саркастично, че Бисби взима запазването на миналото твърде насероизно, че кулисите граничат с бутафория и всичко е за пред туристите. Магазините по центъра, например, отдавна нямат функционалността, присъща на действащ град. Там където някога са били ежедневно нужните месарници, зарзаватчийници и хлебарници, сега се продават сувенири, бижута, собственоръчно направена салса и шоколад. Старите манифактури са превърнати в микробирарии, а шивашките ателиета в кафенета. В Бисби обаче схемата очевидно работи.

Градчето е любимо място и за заселване на американски пенсионери. Списанието на AARP, щатската организация на третата възраст, редовно му дава високо място в класациите къде може да се намери високо качество на живот. Като се замислите, случващото се всъщност не се различава много от решението на западноевропейските пенсионери да купят имоти из българските села. Също като нашата провинция, южна Аризона предлага приятен климат, сравнително евтин живот и интересна атмосфера. А може би и още нещо.

Посещавайки Бисби, човек не може да не се замисли колко приятно и необходимо нещо е оживения център на едно населено място. Особено в Америка, с нейните затворени в себе си предградия и чисто жилищни квартали, често липсва място където хората могат да излязат за час-два, да седнат в кафене, да се срещнат с познати и дори само наблюдават как потокът минава покрай тях.

Бисби може и да е леко бутафорна сцена, но завръщането към добрия стар комунален живот всъщност привлича много хора и може би сочи към бъдещето. Защото във време когото имаме достъп до толкова много неща—големи молове, удобни коли, бързи магистрали и евтини самолетни билети—все повече ни липсва човешкия контакт и възможността да му се насладим спокойно. А места като Бисби запълват празнината, за някои за ден, за други - за десетилетията на третата възраст. И, между другото, оцеляват, и даже просперират .