Пътуване в (още) Дивия Запад: Долината на паметниците

Ако пейзажът на Долината на паметниците не ви е познат, значи не се живели в последните седемдесет години на тази планета. Червените скали са може би най-известният уестърн мотив, използван в десетки филми и затова направо символ на Дивия Запад.

Това, което малцина подозират от впечатляващите снимки, е колко недостъпен е районът. Долината на паметниците (на английски Monument Valley) се намира на територията на резервата на племето Навахо, в изолирано кътче на границата между щатите Аризона и Юта и изисква близо три час път с кола по самотно шосе от най-близкия по-голям град Флагстаф (Аризона). В самия парк, където се намират скалите, няма асфалтиран път, а в мекия червен пясъчник дъждовете и ветровете са издълбали дълбоки траншеи като за танкове. Двайсет и седемте километра, колкото е обиколката на парка, се взимат средно за не по-малко от час и половина. Карането на всяка кола по-малка от джип, вече знам от собствен опит, е екстремен спорт.

Тук Дивият Запад не е само мит, тук той е реалността.

Долината на паметниците се намира в т.нар. Голям Басейн, както е наречено пространството между Скалистите планини на изток и Сиера Невада на запад. Тя е част от Колорадското плато и с надморска височна от 1500 до 1800 метра се категоризира като висока или студена пустиня. Това означава, че през лятото температурите може и да стигат до 40 градуса, но през зимата да падат до -10 през нощта.

Може би най-шокиращият географски факт е, че червеният пясъчник на скалите всъщност е някогашната утайка на дъното на море. Представете си го така - преди 570 милиона години долината е част от огромен вътрешен басейн. После преди 70 милиона години непрекъснатото буботене и могъщите сили в центъра на Земята изхвърлят района нагоре и той става плато с 2100 м надморска височина. Нежният мек слой червен пясъчник и варовик на дъното на някогашното море обаче не са пригодени за безмилостните сили на вятъра, слънцето и дъждовете. Ерозията дълбае огромни бразди в долината, докато средната й повърхност стига едва 1500-1800 м надморска височина.

Остават, разбира се, още неразрушени парчета - това са всъщност монументите в Долината на паметниците. Геолозите ги категоризират като “меза” (mesa от испанската дума за маса - масивна скала в първоначален стадий на ерозия), “останка” (‘butte” - когато мезата е редуцирана до един хълм, изхвърлен сякаш в нищото) или “кула” (spire - последен стадий на ерозията, превърнала останката в единичен стълб).

С непредубеденото си око пътешенственици и местните племена обаче наричат скалите на предмети, животни и хора, които познават. Има “Слон”, “Камила”, “Тотемен стълб”, “Острието на стрелата“, “Спящия дракон”, “Бога на дъжда”, “Подводницата”, “Палците”, “Три сестри” и т.н.

Най-известни, очевидно, са двете двойки останки с по една кула до тях, наречени съответно източните и западните “Ръкавици” (Mittens на английски). Те приличат на ръце пъхнати в дебели и масивни ръкавици където само палците стърчат свободно, и оттам името.

“Ръкавиците” присъстват едва ли не във всеки уестърн или филм, включващ американския югозапад. Като се започне от “Дилижанс” (1939), “Форт Апачи” (1948) на Джон Форд през “Имало едно време на Запад”(1968) на Серджо Леоне, Easy Rider (1969) на Денис Хопър, “Завръщане в бъдещето III” (1990), “Телма и Луиз” (1991),“Форест Гъмп” (1994), “Мисията Невъзможна II” (2000), до “LEGO: Филмът” (2014).

Режисьорът Джон Форд е този, който открива за света Долината на паметниците. Той снима цели девет филма тук. Днес в парка дори съществува забележителността “Точката на Джон Форд” - т.е. мястото откъдето се заснема идеалният изглед, познат от толкова много кинокадри. А за скромната сума от пет долара може дори да се сдобиете със снимка на кон и с каубойска шапка, с помощта на Навахо каубоя причакващ наблизо туристите.

Долината на паметниците е национален парк, но принадлежи и се стопанисва от племето Навахо. Забележителността, буквално, се намира в сърцето на резервата им, един от най-големите в САЩ и простиращ се между щатите Аризона, Юта, Колорадо и Ню Мексико. Всички заети служители в парка са от племето, както и печалбите от туризма отиват за неговия бюджет.

Долината на монументите е пълна с противоречия. Занемели от величието на гледката, туристите често на глас заявяват, че никога не са виждали подобна природа. Само че реално това е един от най-известните визуални мотиви в света. Подобно чувство за противоречие залива посетителите когато се замислят за стопанисването и бъдещето на парка.

Традиционно резерватите се намират на земя, която никой от белите заселници не е искал. Затова те често са изолирани, далеч от големи градове или направо трудно достъпни. Резерватите са и едни от най-етнически сегрегираните и икономически проблемни райони в Америка. Шосето 163 към Долината на паметниците например минава през серия от селища, чиято бедност и неугледен вид са шокиращи когато си помислите, че се намират в най-богатата държава в света. Често ресторантите за бързо хранене изглеждат като най-модерните сгради на квартала. Ситуацията е следната: тези, които искат да останат и живеят сред семействата, приятелите и племето си, трябва да приемат и ограничените възможности за образование, бизнес и кариера в изолираните резервати; онези, които искат пълните възможности на Америка, трябва да напуснат, да рискуват да се потопят в голямото общество и да загубят идентичността си.

Развитието на туристическата индустрия и казината в резерватите, започнало през 70-те години на миналия век, но разцъфтяло едва в последните две десетилетия, е един от начините да бъдат вкарани средства и създадени работни места. Особено щом Върховният съд на САЩ постанови, че резерватите са суверенни територии и не могат да бъдат регулирани или ограничавани от властите в отделните щати. Приходите от хотели и казина дадоха нов живот на индианската култура, позволявайки на племенните съвети да бъдат независими и строят нови училища, читалища, религиозни центрове. В Кайента, най-близкото градче до парка Долината на паметниците, икономическият просперитет е виден, например, по новите сгради и спретнати игрища.

Обратната страна на медала, разбира се, е въпросът колко дълго индианската култура може да остане самостоятелна и изолирана под обсадата на ордите туристи. Това не е хипотетичен въпрос или нравствена медитация по темата за чистата и недокосната природа.

Долината на паметниците, например, има нов информационен център, вътре с приятен музей, огромен магазин за сувенири и скъп ресторант. Дотук разбираемо и нужно. До него обаче вече се издига хотел и луксозни бунгала, с перспектива още да се строи и туризмът да се развива с пълна сила.

Никой не може вини племето Навахо, че след столетия бедност, проблеми и унижения днес те също искат да просперират и самостоятелно да решават бъдещето си. Но все пак у нас, посетителите, се загнездва лек страх, че ако след десет години дойдем пак, Долината на паметниците ще е загубила дивия си, непристъпен дух.

Може би обаче Навахо, с тяхната любов към природата и духовете, ще съумеят да избегнат залитанията на масовия туризъм. Дано!